сряда, 9 януари 2019 г.

"СПОМЕНИ ОТ ЛЕД" от Стивън Ериксън

Годината е 2001 - точно четиринайсет месеца след публикацията на предишната книга от поредицата и вече Стивън Ериксън успява да зарадва феновете с новото си допълнение. Не знам кое е по-впечатляващо - колко бързо е написал толкова дебел том или това колко интересно е успял да направи съдържанието му. Също така, първоначалните отзиви за книгата са толкова добри и приемането на критиците е толкова позитивно, че тя бива обявена за една от най-добрите за годината. У нас "Спомени от лед" бива публикувана през 2005 г. от ИК "Бард". Събитията в нея се развиват едновременно с тези от второто сказание и само няколко месеца след края на "Лунните Градини". За мен това беше голямо успокоение, тъй като бях силно привързан към персонажите от тази арка и се чувствах инвестиран във военната им кампания. Да не говорим, че континентът на Седемте Града ми се стори много по-ужасяващ и предпочитах да се завърна в границите на познатата Малазанска Империя, където смятах, че ужасите на войната ще са по-лесни за понасяне. Територията на Източен Дженабакъз обаче се доказа като не по-малко безмилостна и коравосърдечна земя, така че на успокоението ми не бе писано да трае дълго.

Не спирам да се изумявам колко талантлив писател е Стивън Ериксън! Отново ще спомена, че мащабът на произведението, наситеността и богатството на света му, които надминават тези на "Колелото на Времето" нямат нищо общо с хвалебствията, които отправям по негов адрес. Става дума изцяло за уменията му да си служи с думите. Правила като "всяко изречение трябва да развива сюжета или да гради върху характера на персонаж" за него са смешни, защото с около петнайсетина реда от първата си глава, той успява да покаже как се е стигнало до този момент, за който става дума, кои са персонажите, които представя, какво ги е довело тук и едновременно с това да разпали интереса ми за всичко това! Грънтъл ми стана фаворит още с представянето му. И дори не знаех, че ролята му ще има по-голямо значение за историята, защото авторът често описва невероятни персонажи, към които незабавно се прибързвам, а миг по-късно те изчезват завинаги. Ето такъв писател е той - провокиращ въображението и манипулиращ емоциите на читателя през цялото време с всяко свое изречение. В оригиналните издания *както вече споменах, чета книгите на английски, а после и преведените издания* демонстрира и езиковите си умения, с които си играе постоянно и пример за това е, че думата "disgruntled" се среща на всяка страница, където персонажът Грънтъл се споменава и така изгражда перфектна представа за това какъв е той. Подобаващо циничен, критичен към останалите и постоянно недоволен. И все пак, предизвикващ симпатиите на читателя към себе си. Колкото до Бочълайн и Корбал Броуч само ще кажа, че веднага ми стана ясно защо има отделни книги изцяло за тях...

"Неприятният страничен ефект от образованието сред масите е липсата на респект.
- Здравословен скептицизъм, по-скоро.
Пренебрежение към авторитета, по-скоро."

Третото сказание беше наистина по-лесно за четене от предните две. В никакъв случай леко четиво, но определено не бях толкова объркан за това какво чета и имах известна представа за мотивите на повечето персонажи - макар, че в тази история читателят никога не може да е сигурен за мотивите и вярността на когото и да било. Може да е защото вече съм заякнал от безмилостната тренировка, на която авторът ме подлага, но може и самият той да е стабилизирал темпото си. Това, разбира се, не включва магическата система с Лабиринтите. Изобщо не я схващам и се притеснявам, че може да съм изпуснал нещо или просто все още не е било разяснено как действа тя. Драконовата колода с карти, също. К-А-К-В-О?! Свързани ли са двете или не са? Откъде идва цялото това? Силно се надявам, че не е толкова комплексно колкото си мисля, защото е едно от последните неща, които остава да ми се разяснят, за да разбера поредицата по начин, по който ще се чувствам уверен в прочитането ѝ.

Хилядолетната история на света, който се разкрива пред мен е неописуема. Звучи толкова комплексна, колкото тази на нашия свят с милионите малки организми, които еволюират постепенно, за да стигнат до сегашния си стадий на развитие. Начинът, по който авторът гради фентъзи е подобен на този, по който природата скулптира планина. Колосалната скала, над която работи са преплитащи се истории и събития случили се стотици хиляди години в миналото, които се отразяват на настоящето и бъдещето. Актът на доброта и съчувствие, може да резултира в геноцида над цял един народ, който в момента на акта не съществува. Проявата на милост може да доведе до бедствия развиващи се на континент, който тепърва предстои да бъде заселен. Не искам да го сравнявам с Толкин, защото творчеството му е толкова различно, но последно при него съм виждал историята на народи, държави и религии да се превръща в красиви легенди така гладко. Всеки един от тези аспекти - дали ще са приказките, с които някоя от расите приспива децата си, легендарните фигури, от които войниците на една определена войска черпят вдъхновение или религиозните притчи на укриваща се секта - не просто грабват вниманието на читателя, ами се борят за него.

Персонажите, които вече са ми познати, стават все по-интересни за мен, а новите, които биват представени са постепенно разгръщаща се мистерия. Каладън Бруд е идеален пример за това. Знаех, че не е шега работа още от кратките епизоди, в които се появява, но тук Ериксън наистина показва колко интересен всъщност е вождът. И не само той! Няма персонаж в тази поредица, чийто характер и история да не са премислени в дълбочина и да крият толкова много, дори историята им да се разкрива пред читателя чрез разхвърляни изречения и намеци. Мостоваците, както винаги досега, са забележителна група, чиито идеали, вярност, единност и колоритност, действат като клон, за който да се хвана в неспирния приток от информация, която ме завлича по бурното течение на тази история. Култът на Панион Домин беше точно обратното на тях и неслучайно играе антагонистичната роля в романа. Непознати, извратени, фанатични, те представляват опасност не само за конфедерацията на Свободните градове, но и монотеистична заплаха за боговете, чиито религии биват изповядвани там. Да научавам за тях беше кошмарно, от традициите и тактиките им ми се повдигаше, а колкото повече разбирах целите им, толкова по-плашещи ми се струваха. Канибализъм, некрофилия, умствен контрол, изтезания до степен на лудост... В свят, в който всички персонажи са морално сиви и притежават множество личностни несъвършенства, тези са лошите. Хора като Уискиджак и Дужек пък са пълната противоположност. За тях знаем, че са добрите и каквито и действия да извършат, предполагам читателите могат да ги оправдаят, защото подобно на войниците, които предвождат, те им имат пълно доверие. Силвърфокс беше много приятна изненада, тъй като още от първата книга очаквах да разбера какво се случва с нея и как ще протече историята ѝ занапред. Личността ѝ, думите и поведението ѝ - всичко в нея беше впечатляващо.

"Това ще го реша аз. Защото съществувам, за да властвам над тях.
Да ги командвам всички. Раждането ми провъзгласи Сбора им - зов,
който всеки Т'лан Имасс на този свят трябва да е чул. И сега онези, които
могат, идват насам. Идват."

Най-впечатляващото в този роман, според мен е способността на автора да жонглира с бойните сцени и действието, съчувствието към персонажите и употребата на насилие. Насилието в този роман не присъства, за да бъде експлоатирано с цел да превърне романа в поредното "мрачно" фентъзи. Вместо това, Ериксън успява да предаде смазващото чувство на отчаяние, които биват породени от военното прахосване на животи. Подобно на това, героизмът по време на война се изразява в това не кой може да избие най-много от противниците си, а кой може, насред безумието и бруталността, да опази човещината и съпричастността си. Споменах тази дума няколко пъти досега и смятам, че тя е основната тема на романа. Все пак цялата война, която се води е заради демонстрацията на съпричастност. Тя, също така е отговорна за загубата на някои от любимите ми персонажи, както е и виновна за пълното (духовно и физическо) пречупване на други.

Разбира се, има доста неща, които не ми харесаха в Спомени от Лед. Ранната кулминация, която бе последвана от изпълнените с понякога ненужна експозиция безброй страници, създават грешни очаквания. Постоянното загатване на неща, които по-нататък ще имат значение ме оставяха объркан и често се случваше да не съм разбрал някой факт или история, заради това. Обаче за книга, която дава толкова много, кара читателят да разсъждава над безброй теми и да преосмисля самата реалност, в която живее - това е нищожна забележка. Подобно на предишната, тази книга ме качи на следващото стъпало по стълбата, която е тази поредица. Пъзелът продължава да се нарежда и картината става все по-ясна и търпението ми бива тествано с всяко следващо допълнение.

Автор с големи очаквания към читателите, които също трябва да имат големи очаквания и още по-голямо търпение. Стивън Ериксън изменя значението на това, което до този момент възприемах като "епично" в романите, които чета. Признавам, че с всяка следваща книга епосът става все по-лесен и разбираем за четене и отплатата си заслужава. В случая с Малазанска Книга на Мъртвите обаче дума като "лесна" никога няма да е правилната, защото колосалният обсег, историята, широтата и персонажите изискват пълното внимание на читателя, както и да бъде отворен към новости, каквито не е подозирал, че фентъзи жанрът би могъл да има. Историята в третото сказание, подобно на предишните две, разбива значението на това какво са понятията за добро и зло чрез разглеждане в дълбочина на личностните борби, загубите и радостите на главните герои - на новите, които биват представени тук, както и на вече познатите. Любимият ми аспект от Спомени от Лед беше, че независимо трагедията и драматизма, авторът е внедрил в творбата си хумор, който издига и контрира бруталността на случващото се и предоставя гледна точка, която е отвъд всичкото насилие, борби за власт, маниакален контрол и жажда за отмъщение.

Оценката е *за даване от по-висши хора от мен*. The heart of wisdom is tolerance.