събота, 7 юли 2018 г.

"ЛУННИТЕ ГРАДИНИ" от Стивън Ериксън

Годината е 1991, когато след провалът на Стивън Ериксън да продаде фентъзи сценарий, който заедно с Иън К. Есълмонт са написали, базирайки го на ролевата настолна игра, която измислят, той решава да го пренапише в роман. Така се ражда "Лунните Градини" във формата, която познаваме днес и се публикува от Bantam Books през 1999 година. Отнема по-малко от 10 месеца за книгата да стане разтърсващ клишетата на жанра хит и да последват още няколко издания, след като тиражите се изкупуват като топъл хляб. У нас романът е публикуван от ИК "Бард" през 2004 година. Редактирана е от Иван Тотоманов, а преводът е на Валерий Русинов и е зрелищен не само в трудоемката работа, която е свършил, а в изключително точното пресъздаване на фонетиката на имената - нещо, което по принцип не съумяват да постигнат в българските преводи.

Прочетох този роман през 2018, изоставайки много зад всички останали, така че трудно мога да кажа някой суперлатив или някоя хвалба, която да не е вече изразена за него. Мога да кажа обаче, че си заслужава добрите думи, които се стичат по негов адрес от най-различните читатели. Да, толкова е добра, толкова е мащабна, толкова е интересна и е толкова различна от всички други книги, които са известни за жанра. Това е една много добра история, която загатва за нещо наистина величествено, което се крие в нея. Самите издатели го виждат, тъй като плащат на Ериксън £675, 000 *това са 1,5 милиона лева!* за правата върху следващите 9 романа от поредицата. Това до съвсем скоро е бил най-високият хонорар плащан някога, а трябва да се има предвид, че когато Ериксън започва работата по първата книга от сагата, той живее в бедност.

Безспорно е, че "Лунните градини" е предизвикателство, дори за най-зрелите, отраснали с огромни фентъзи томове читатели. Не само, че е наистина различна от класическите "фейски" тропи за жанра, където добрите се познават веднага, а лошите са неестествени по нелеп начин в злината си. Не само, че темпото е безпощадно и липсват всякакви съображения с читателя, на който тепърва му предстои да разбере за един нов свят, с напълно нови природни закони, раси, магически системи и вероизповедания. Не само, че захвърля читателят по средата на кървава война, която протича вече седма година и не се интересува да му обясни как точно се е стигнало дотук, ами и го запознава с хиляди персонажи, всеки от които по-различен и по-сложен от предишния. Това не е леко четиво! Това не е книга, с която можеш да се отпуснеш и да отпочинеш. Това е препятствие и всеки успял да го премине ще спечели толкова много. От книгите винаги има какво да се извлече, но точно тази книга засипва четящите я. Колкото повече читателят напредва в сюжета, толкова повече му става ясно, че е попаднал на нещо наистина забележително и единствено по рода си. Промотира се като "мрачно, епично фентъзи", но е толкова различно от историите в тези жанрове. Да, присъстват магиите, политическите интриги, които водят до войни на нечовешки създания и съюзите на различните фракции, присъстват дракони, магически мечове и да, намесват се демонични и божествени фигури в игрите на смъртните, но... не по начина, по който се случва в другите подобни книги!

"- Един ден ще стана войник - промълви Гъноуз.
Мъжът изсумтя.
- Само ако се провалиш във всичко друго, синко. Да хванат меча е последният ход на отчаяните. Запомни думите ми и си намери някоя по-достойна мечта."

Сюжетът е най-заплетеният и най-сложният, на който съм попадал. Малазанската империя е в пика на завоевателската си кампания и войната е навсякъде и ужасите ѝ се случват на всеки. Това е книга, чийто автор истински се е наслаждавал да извърта типичните за жанра тропи по поразителен и забавен начин. Честно казано е същинска неразбория, но красива такава. Абсолютно величествен, разтегнат до пръсване хаос. Признавам, това причинява и някои негативности в книгата, за която Стивън Ериксън е изразявал многократно, че му е била най-трудна за писане. Леки несъответствия и понякога дразнещо нереалистични мотивации зад някои от персонажите. Отношенията между тях са именно това, което ме караше да продължавам да чета, независимо колко объркан и дори изнервен бях на моменти. Демонстрират се изяви на истинско, укрепнало и дългогодишно, неочаквано и дори платено приятелство. Среща се разцъфваща, страстна, угасваща, загубена и невъзможна любов. Омразата е изпълваща самия сюжет, тъй като всичко се върти около една война започнала с предателство породено от болни амбиции. Крокъс е личният ми фаворит, Татърсейл е една от любимите ми героини във фентъзи роман, а Круппе е най-забавното и обвито в мистерия създание в цялата история, а това си е постижение, имайки предвид, че в нея присъства Аномандър Рейк, за когото буквално бих дал пари да знам повече на мига!

Личи си, че Стивън Ериксън е антрополог и археолог по професия и образование. Свободните градове на Дженабакъз, самата Малазанска империя, Унта, Итко Кан - това са места, които се чувстват реални, заради безспорното чувство на положеност, което авторът успява да им придаде. Те са там. По подобен начин историческите събития довели до това, за което четем биват разгърнати - те се случват, защото са там в този миг, който бива предхождан от други събития, заради които се е стигнало до тук. Подобен подход за разглеждане на историята на света е в тематиката на самия роман, защото отвъд всичко той е дълбоко философски. Намирам капитан Паран за абсолютното въплъщение на цинизма, заради навикът му да антагонизира останалите. Явното му несъгласие с Императрицата в началото на романа, неприязънта, която изпитва към адюнкта Лорн, лошите отношения със сестра му, дори раздразнението и арогантността, които демонстрира към Татърсейл и Уискиджак при първите им срещи! Независимо това и други негативни черти в характера му, той показва смелост, бърз ум, себедостатъчност и информираност за света около него. Сякаш макар да е млад и неопитен, очите му са широко отворени за света и това как той работи, което е странно, тъй като произлиза от знатен род и вероятно в младостта си е закрилян от несгодите в живота.

Сред тази мащабност, за която толкова често ще се споменава - все пак обсъждаме точно тази поредица, едно от най-добрите неща, които може да се каже за нея е това как е написана. Тъй като всеки достатъчно смел читател, захванал се с подвига да прочете романите, го очакват безброй страници и писания - това ще бъдат изречения, които с нищо не отстъпват на прекрасния изказ срещнат в поезията, с която започва всяка глава. Безбройните, цветущи и изглеждащи безкрайни описания са гладки, плавни и красиви.

"Дъхът му заизлиза тежко и силен беше плясъкът на крилете му
сред дълбокия стон на мускули и кости.
Издуха се гърдите му, за да вдишат студения сух въздух, и мощ изпълни съществото му."

Думите на Ериксън докосват читателя и го карат да мисли над прочетеното. Не само философските разсъждения, а и начинът, по който персонажите се чувстват на моменти, моралните им дилеми, несигурностите им и изолираността от света, която изпитват. Те са във война и сцените на жестокост и безскрупулност са ежедневие, така че да поставят действията си под въпрос изглежда напълно естествено.

"Понякога вярвам, че съм единственият на света, който не чувства
нещата пълно, но няма как да го разбера, както далтонистът не може
да разбере дали цветовете, които вижда са истинските."

Бях силно впечатлен от въвеждането ми в света, който се разкри пред мен в "Лунните градини", но тя определено не е за всеки фентъзи фен. Още повече нейният автор не е автор за повечето от тези фенове и напълно разбирам защо това би било така. Самият той казва, че читателят или ще се влюби в произведението му още от първите страници, или ще го намрази и е нормално, че няма как всички да бъдат от първите. Радвам се, че съм от тях, макар да съм напълно наясно колко лесно можех да попадна и в отбора на вторите. Вълнението, което изпитах когато осъзнах в какво се въвличам, ме кара да си мисля, че ще продължа да се изумявам на разкриващото се пред мен все повече и повече. Мащабът, наслояването на персонажите и вкоренената в тях човечност, философският и интелигентен начин, по който бива разглеждано всяко събитие, прекрасният изказ и усещането за нещо наистина оригинално и различно от всяко друго, са само върхът на айсберга - заявявам го още след първата книга от поредицата, защото тя загатва, че все още не знам нищо. А, така се и чувствам.

Оценката е *трудна за даване*. The closest held secret is the one that never sours with age.

Няма коментари:

Публикуване на коментар