четвъртък, 11 декември 2014 г.

"ЛЯВАТА РЪКА НА БОГА" от Пол Хофман

Годината е 2010. Издателството е Michael Joseph, което е хубаво да разглеждате като под-издателство на Penguin Books. *още за това в обещаната публикация за издателствата*
Авторът е Пол Хофман. Преводачът е Любомир Николов, а издателството за България е "Бард" *което не е изненада, защото книгата гарантира продажби, а те други не издават*, които я публикуваха веднага след като излезе на запад.

"Лявата ръка на Бога" е наистина леко четиво. Няма сложни думи, неочаквани обрати в сюжета или нещо, което да ви задържи на една страница от нужда да я изследвате по-внимателно, нито ще ви размърда мозъка, както би се очаквало от интелектуален процес, като четенето, да направи. Леко четиво, не означава лоша книга! Просто е нещо, което да прочетете, без да се налага да му отделяте специално внимание. А, когато мине известно време, след като сте я прочели и отново се замислите над нея ще осъзнаете, че не го и заслужава. Не обичам да споря, особено с хора, които не са толкова запознати с фентъзи, но точно тези, които са, ще разберат, че това не е толкова добра книга (особено ако я водим "фентъзи").

Това, което на мен ми се стори необичайно, е че книгата класифицират като фентъзи. Романът има изключителни несъответствия, относно това какъв жанр точно е. А, това *Просто казвам* е крайно непрофесионално. Особено за човек, който е учил Английски в Ню Колидж, Оксфорд, чиято книга за Томас Кейл, дори не е дебюта му. Ако става дума, дебютната му новела (The wisdom of Crocodiles) е значително по-добра и достойна за уважение, като литературен продукт. То е произведението, с което предпочитам да запомня творчеството на Хофман.

В първата част от трилогията със същото име, биваме запознати с един сравнително познат свят, напомнящ пре-индустриалната ера. Едновременно с това една част от него е останала в Тъмните Векове, а друга сякаш е в златната епоха на древен Рим. Намекнати са някакви политически интриги, но читателите не разбират структурата на държавното управление, на която и да е част от този свят, за да вникнете в тях.

Историята започва в "Светилището" - място където "Изкупителите", професионални мъчители на деца, ги превръщат в убийци, подготвяйки ги за война с "Антагонистите" *за които освен, че са "лошите" не очаквайте, да разберете повече". Заради нечовешкият тормоз, на който са подложени почти денонощно Кейл и другарите му избягват, за да започне истинското приключение.
Отношенията, които завързват персонажите един с друг, може би са това, което читателят би счел за интересно. *макар и не за ново* Това са сираци, които се опитват да оцелеят в чужда война, за която не просто не знаят повече от самите читатели, ами са въвлечени в нея, против волята им. Изключително добре авторът успява да ни постави в позицията на персонажите си, но едновременно *както и за всичко останало* прави ужасяващи пропуски, които на моменти са нелепи. В този средновековен свят има щандове за сладолед. Щанд! Сладолед! Признавам, че Нерон е бил един от първите достатъчно ексцентрични, че да заповяда да му носят лед от планините, върху който да слага плодов топинг, но той е бил римски император - можел е да си го позволи. Как се вижда прост щандов продавач, да разполага със средствата за такова нещо. Ако нямаше още пропуски в книгата, които да обсъдим, щеше да има още за историята на сладоледа. Но знайте, че ние европейците имаме Катерин де Медичи, на която да благодарим за внасянето на сорбетата в Европа. *Ренесанс, наистина*.
Други пропуски ще срещнете в държанието на персонажите, които от 14 годишни на моменти превключват държанието си на такова, подобаващо на 30 годишни мъже, а понякога (само, за да се развие историята, както авторът е искал) показват черти, които наистина нямат общо с характера и образа, който досега са демонстрирали. *Не казвам, че са непредсказуеми, а неадекватно скроени*
Градовете в този свят, носят имената на градове от нашия, но това е простимо. Просто ме учуди *да не казвам стресна* когато в този уж сътворен фиктивен свят се споменават "Евреи, Датчани, Норвежци" и  "Близък изток", а всичкото това е напълно незначително за сюжета.

Стила на Хофман е сравнително увлекателен. Авторът  прави прекрасни описания, без излишно да разтяга локуми. Диалозите са структурирани, точно както трябва да бъдат *в не толкова добра книга*.
Избегнал е въвеждането на магическа система или каквито и да е фантастични създания, но това не прави лошо впечатление, защото за тази история не е нужна такава. Това според феновете прави романа доста реалистичен, но ако вие сте от тях, се запитайте, дали наистина всичко, което сте чели досега, намирате за нереалистично?

Романът си струва да бъде прочетен, но не очаквайте нищо особено. Чели сте всичко това преди, тук просто е разказано по малко по различен начин, който е това, на което авторът е разчитал. Колкото до продълженията, дори "Бард" не намериха за смислено да издават третата и оставиха висящи във въздуха надеждите на феновете.

Оценката е 3. Named after a damn lie.