събота, 14 февруари 2015 г.

"ГЛАСЪТ НА ОСТРИЕТО" от Джо Абъркромби

Годината е 2006. Издателство Gollancz пуска на пазара дебютният роман на Джо Абъркромби "The Blade itself" - един от малкото за последните години, които се доказват, заслужаващи огромното възхваляване от издателите. В Бъгария издателска къща "Колибри" има привилегията, да я издаде през 2010 г. "Гласът на острието" е преведена от Александър Ганчев, водещ редактор е Андрей Велков, редактор и коректор са Невена Дишлиева-Кръстева и Донка Дончева. Да знаете - мразя работата, която сте свършили.

Разказваческите умения на Джо Абъркромби са забележителни. В началото на книгата се изгражда чувство на идеализъм, а няколко глави по-късно се превключва на гледната точка на инквизитор Санд дан Глокта, който ни пренася в напълно контрастиращата на това друга крайност. Това, което шокира читателите е не толкова иновативната гледна точка на различните персонажи, а това колко противоположни са техните светогледи. Показвайки ни как различните хора реагират на различни събития развиващи се в сюжета, авторът създава силно чувство на достоверност. В цялата трилогия "Първият Закон" Джо Абъркромби използва този похват без да добавя огромна информация от семейни банери и родословия. Представил е историята, разделена в три отделни едновременно развиващи се такива, всяка разказана през гледната точка на няколко персонажа. Историите, както може да се очаква от един добър автор, биват свързани една с друга към края. От читателя се изисква известна доза съсредоточаване, защото точно заради този стил на разказване, биваме завлечени в няколко различни военни кампании и разбираме за няколко водени от известно време войни, докато се опитваме да следим главната история. В началото е хаос, но постепенно нещата добиват смисъл - точно по времето, когато и обвързването с персонажите започва да се задълбочава.

Светът е далеч от красив. Обстановката е потискаща, бруталността е в излишък, а понякога историята е толкова отчайваща, че ще ви накара да се замислите, над обичайните неща, които хората смятат за тежки. Навсякъде ще срещнете бандити, кръвожадни войни и безмилостни управители, а насилието е обичайният начин за решаване на конфликти. Точно, заради което присъстват безброй сражения, дуели и свади с кървав край. Битките са описани много детайлно. Всичките! Независимо дали Кървавия Девет води битката на живота си или реже гърла на разбойници докато спят, нивото на детайл е еднакво. Някои читатели намират това за досадно, защото наистина няма особено много начини да се опише изкормянето на човек и с минаването на страниците, започва да става репетитивно.

Историите на Джо Абъркромби се въртят главно около персонажите му и тяхното личностно развитие. Всеки един от тях, особено тези през чиято гледна точка се разказва историята, са далеч от съвършени. Недостатъците им са толкова много, че в началото е трудно да се определи кой е злодей и кой е герой. Не, че в края това се изяснява: всеки има своите цели и мотиви, никой не е съвършен и точно заради това читателят се обвързва така силно с тях. Независимо, че в роман като този, обвързването с който и да е от персонажите крие рискове от разочарование, ако не друго *, а другото винаги е по-лошо*. Може да се каже, че няма нито герои, нито злодеи и никой от персонажите, не може да бъде счетен за анти-герой, защото те всичките са нещо ново. С времето обаче, ще ги заобичате всичките. Интересен е начинът, по който авторът е представил жените: няма да срещнете девици в беда, принцеси заспали вечен сън, очакващи целувката на доблестен принц, защото в такъв случай едната ще си остане в беда, а за другата такъв принц няма да се намери. Представени са различни по възраст и характер жени, всяка толкова несъвършена, колкото и мъжете в романа. Ако се случи да има романтично обвързване на някой от персонажите с жена, тя определено не е там, за да е превзела мислите му, докато той спасява света и накрая да се превърне в негова заслужена награда. По-скоро е отделна гледна точка за света, чиито цели и пътища са се вплели с конкретния персонаж и на двамата им изнася романтичното обвързване.

А, сюжетът е толкова оригинален! Става дума за магьосник, чиито произход и история са загърнати в мистерия, който е тръгнал на приключение с няколко главорези към края на света. Не, наистина! Безкрайно оригинална е! Звучи като най-класическото начинание, с което персонажите във фентъзи роман могат да се захванат, но начина по който е разказано, го прави различно от всичко, което можете да прочетете.

Прозата на Джо Абъркромби е нещо, което трябва да се споменава по-често, когато творчеството му бива обсъждано. Насред безкрайните фентъзи романи, които излизат ежегодишно, на много малко от авторите, изразяването и описанията правят впечатление на читателя. Патрик Ротфус е един блестящ пример за величествена проза, но в неговите книги става дума за геройства, любов и победа над злото. В цялата трилогия "Първият Закон" витае изключително мрачна, отчаяна и безнадеждна обстановка, каквато рядко съм срещал в друга книга. Псувните като копеле, шибаняк и т.н. присъстват почти във всяко обръщение към някого, но независимо мръсната и мрачна сърцевина на романа, прозата е великолепна. Описанията, диалогът, вътрешният монолог като този на Глокта, правят романа истински забележителен, като произведение на литературното изкуство.

Това, което може да се каже за книгата, е че съдържа голямо количество истинност и реализъм. Не всичко ще се развие или ще завърши добре, но така седят нещата. Персонажите не биват определени нито като изцяло черни, нито изцяло бели и това ги прави толкова достоверни, за читателя. Точно такъв е светът, в който живеем и точно такива са хората в него.

Оценката е 5+. You have to be realistic.