Всичко започва с чистката на благородниците, които новата адюнкта е организирала в столицата на Малазанската империя - Унта. Този ужас бива разказан през очите на нейната малка сестра Фелисин, за която, подобно на читателите, най-лошото тепърва предстои. Заедно с останалите със синя кръв, биват отвеждани във вериги към кораб, който ще ги отведе в отатаралските мини. Струпалата се гневна тълпа, която ги изпраща започва зверщините си над тях и Фелисин оцелява само защото се оказва окована между жрец на бога глиган Финир и гигантския Баудин, който задоволява жаждата за кръв на простолюдието жертвайки една дразнеща благородна дама. Независимо той губи ухо, а Фелисин и останалите биват пребити. Когато Ериксън за пръв път представи Тавори, като читател се опитах да не я намразвам веднага, а причината за това бе, че я виждах през очите на брат ѝ Гъноуз Паран, когото тогава мислех за главен герой на цялата поредица. Не знаех причините му да не я харесва и предположих, че може и да не е прав. В тази книга толерантността ми остана невъзнаградена, защото веднага се разбира, че сестрата на Гъноуз наистина е отвратителна и с основание семейството ѝ не е в добри отношения с нея. И ако безпричинното арестуване на цялата благородническа каста не е достатъчно за читателят да я намрази - то мотивът зад това със сигурност ще го направи! Целта ѝ е да докаже на императрица Ласийн, че не би спряла насилието и убийствата в нейно име, дори когато е замесена малката ѝ сестра.
Извъртането на жанровите тропи, което Стивън Ериксън демонстрира в гаргантюанската *имаме ли такава дума?* си история е отвъд другите модерни фентъзи творби. Тук войната може да започне поради всякакви причини и тези, които я водят си имат свои всякакви причини, с които оправдават правотата на действията си. Войната обаче винаги води до едно нещо и това е хаос. Хаос, в който само оцеляването има значение. Пренебрегва се кое е Доброто и кое Злото. Забравя се за нуждата да се изправиш за едното и срещу другото, защото това са луксове, които нямат място в ежедневие, в което човек се опитва да оцелее през всичките му 24 часа.
"Няма смисъл човек да мисли за утре. Само за следващия час.
Час по час. Стой жива, Фелисин, и гледай да живееш колкото може по-добре.
Стой жива, само това трябва да правиш. Оцелявай всеки час. Час по час."
Най-интересното е, че Фелисин не е единствената в такава ситуация, защото авторът ни го показва и с отделните групи, на които е разделил персонажите си. Наблюдава се при Калам, Фидлър и Апсалар. При Дюйкър, Колтейн и останалите от кучешката верига, също. Дори пустинният стан на пророчицата Ша'ик се намира в подобно отчаяно положение, независимо бойната им готовност и настървеност. Всички в този роман са така прелестно създадени и развити като личности, че постоянната безнадеждност на ситуациите, в които се озовават неизбежно предизвиква симпатиите и съжалението на четящите за тях. Смятам, че авторът цели именно това - съчувствие за своите герои, защото макар и на големи групи или армии те са сами и на никой сякаш не му пука за тях освен на нас читателите. Тези аспекти на историята - как персонажите са групирани и разположени географски, техните истории и основният сюжет - се вплитат в нещо величествено към края на книгата. С това извъртане на познатото (колкото и трудно да е то за забелязване в неговата история) Ериксън възвисява жанра!
Достигането до този невероятен кулминационен край на тази книга хич не е леко... Тя може да е много интересна, богата на добре изградени персонажи и наситен на история и фолклор свят, но е баааааавна. Изискванията към читателя за прочитането ѝ са огромни! След почти непосилното за нормалния човешки ум възприемане на информация от предишната книга, тук всичко започва отначало. Лично аз се почувствах сякаш съм започнал да схващам нещата, когато зачетох пролога и разпознах фамилията Паран, столицата Унта и още някои неща, но всичко свършва дотам! Отново трябва да се запомнят градовете, политическите движения, вероизповедания и култури на един нов континент, само че този път те са двойни на тези в "Лунните Градини". В началото не е толкова непосилно, но с натрупването на страниците става. Насладата от тази книга зависи изцяло от това доколко читателят иска да се потруди за своето удоволствие.
Книгата няма нужда от ревюта или резюмета на задната корица, защото цялото изживяване може да се сумира в изказванията "ЛЕЛЕ! Какво, по дяволите, става тук?!", защото се съмнявам да има някой, който да не си го е казал когато я е чел. Читателите, които са взели решението да продължат с второто сказание от поредицата, би трябвало да са съзрели огромното и бляскаво нещо, което авторът планира. Всеки стигнал дотук, а следователно и видял чара на епоса, трябва да очаква отплата за неимоверните усилия, които се изискват! Може и да не съм наясно каква ще е тази отплата, нито знам как умът ми да я обхване, но знам, че има нещо, което предстои и то ще промени нещата. Като че трябва да се внедря в света и да разбера още за правилата му, за да може да ми бъде разяснено и да схвана мащаба му. Разбира се, съществува вероятността да вниквам твърде много и да ми предстои едно брутално разочарование, но смятам, че до момента все още не ми е разкрит истинския сюжет на това, за което става дума в тази история. И тръпна за момента, в който авторът ще ме сметне за достоен за знанието.Написаното е от първите години на 21 век, така че ще е неправилно да кажа, че от Стивън Ериксън проличава, че фентъзи жанрът е пораснал, защото днес той вече е и помъдрял. Имайки предвид времето, в което е излизала историята, мога да предположа, че "Малазанска Книга на Мъртвите" е причината за много от новите романи и революции, които се случват през последното десетилетие в жанра. Безспорно е, че заслугата е изцяло на авторите, чиято иновативност е разпалила огъня на модерното фентъзи, но съм сигурен, че искрата, от която е тръгнало всичко е била дело на Ериксън. Неговата творба е зряла, брутална и най-вече човечна.
"Най-сбитото резюме за човечеството е в тези думи, бих казал.
За какво са ни томове и томове история?
"Умират деца."
Всички несправедливости на света се
крият в тези две думи."
Толкова харесвам описанията на автора. Не само защото впечатлява със способността си да опише толкова ясно сцената на нечовешка лудост в съзнанието ми, че да виждам картините, за които чета, ами защото е и способен на обратното. Думите му са перфектно подбрани в оригинала, а преводът, макар и фонетично съкрушителен е доста точен и благозвучен.
"Дребната мургава жена, стояща пред него, излъчваше сила на вълни,
ветрове плющяха от нея, с мириса на прах и пясъци, с вкуса на сол и на кръв."
ветрове плющяха от нея, с мириса на прах и пясъци, с вкуса на сол и на кръв."
Никога преди не съм чел толкова наситени описания за зверствата от войната. Никога не съм се шокирал и отвращавал така от прочетени неща в книга и от това, което ми бива разказвано по теми, за които други автори са ми разяснявали със страници и страници без край. Както казах, това с Фелисин, а то ескалира още в първите глави, е само началото. Историята на кучешката верига ме изтощи до степен, в която трябваше да си почивам от менталното натоварване, което прочетеното ми причиняваше. Беше гнусно, извратено, безсърдечно и нехуманно... Но толкова, толкова истинно. Всеки друг автор, чиито описания показват грозната страна на войната, премахвайки фалшивите мотиви за доблест, слава и защита на ценности бледнеят пред тези на Стивън Ериксън и това, което той ми показа в тази книга. И все пак, най-впечатляващото в "Дверите на Скръбния Дом" е, че той успя да демонстрира и красивото в живота. Насред тази пустинна пустош, където се развива всичко, където е цялата тази безнадеждност присъства и човещина. Искрица, която да държи напълно отчаяните да продължават напред.
Онези, които ме трогнаха с отношенията си бяха Маппо и Икариум. Трудно е да се определи кой заслужава повече състраданието на читателите, но и двамата са трагични герои, които правят точно това - продължават напред независимо какво се случва и колко безнадежден и безкраен е пътят, който се стели пред тях. И не спират, дори когато нямат сили, дори когато няма смисъл да продължават, а в случая това са няколко столетия. С тях са и Калам, Апсалар, Фидлър и Крокъс, които в началото бяха единствените ми познати и се радвах, че бяха съчетани с точно тях двамата, защото бе хубаво да знам, че тези към които вече съм се привързал ще вземат пример от толкова невероятни личности.
Фелисин обаче е фаворитът ми от тази книга...
Пренебрегнах усилията на автора да ме накара да я мразя и бях запленен от нейната история. Начинът, по който е описана помага на читателят да бъде напълно наясно със състоянието на ума ѝ, независимо колко несъгласен може да е той с нея и отвратително арогантното ѝ и разглезено поведение. Тя пораства най-много в тази книга, научава се да оцелява в пълна безизходица, след като никога преди не се е сблъсквала с трудности. Тя не е перфектна, нито е персонажът преминал през най-тежкото, но определено се доказа като борец, а никой не я вземаше за такава.
Тази книга ме разстрои. Не бях чел подобно нещо, нито бях изпитвал подобни чувства от прочетено преди. Не съм си и представял, че мога да вложа толкова в четенето на книга и обхващането на история, нито съм знаел, че четенето може да е толкова безпощадно към мен. Схващането на този сюжет и неимоверните усилия, които се полагат за проследяването му са като тичането с всички сили по много стръмен хълм. Не се чувствам на прага на силите си, даже съм готов за още, но бих искал авторът да се провикне от върха, че горе гледката си струва. Надявам се скоро да ми я покаже.
Оценката е *отвъд възможностите ми за оценяване*. The lesson of history is that no one learns.
Няма коментари:
Публикуване на коментар