tag:blogger.com,1999:blog-45167601286213219572024-02-06T19:01:38.384-08:00Неща за Фентъзиот Били СтефановБили Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comBlogger60125tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-89324835016662976512019-01-09T12:24:00.003-08:002019-02-04T01:48:08.219-08:00"СПОМЕНИ ОТ ЛЕД" от Стивън Ериксън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiFp7FiAx9NilHaCv6ZOGM1WFOqSDniJWmfM-IHKg9DUdjeM0nb_cgTHKLCyBCPEGhFwcmQbz9yNyvuBsIMgKZQ02dJCrZeHyCv2c4y8rDCYSaQeN4gd-ZX-kQ7kCjrl05bvj28GXWqmGo/s1600/3115.max.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1451" data-original-width="1000" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiFp7FiAx9NilHaCv6ZOGM1WFOqSDniJWmfM-IHKg9DUdjeM0nb_cgTHKLCyBCPEGhFwcmQbz9yNyvuBsIMgKZQ02dJCrZeHyCv2c4y8rDCYSaQeN4gd-ZX-kQ7kCjrl05bvj28GXWqmGo/s400/3115.max.jpg" width="275"></a></div>
Годината е 2001 - точно четиринайсет месеца след публикацията на <a href="https://fantasyneshta.blogspot.com/2018/08/blog-post.html">предишната книга от поредицата</a> и вече <b>Стивън Ериксън</b> успява да зарадва феновете с новото си допълнение. Не знам кое е по-впечатляващо - колко бързо е написал <i>толкова</i> дебел том или това колко интересно е успял да направи съдържанието му. Също така, първоначалните отзиви за книгата са толкова добри и приемането на критиците е толкова позитивно, че тя бива обявена за една от най-добрите за годината. У нас "<b>Спомени от лед</b>" бива публикувана през 2005 г. от ИК "Бард". Събитията в нея се развиват едновременно с тези от второто сказание и само няколко месеца след края на "<b><a href="https://fantasyneshta.blogspot.com/2018/07/blog-post_7.html">Лунните Градини</a></b>". За мен това беше голямо успокоение, тъй като бях силно привързан към персонажите от тази арка и се чувствах инвестиран във военната им кампания. Да не говорим, че континентът на Седемте Града ми се стори много по-ужасяващ и предпочитах да се завърна в границите на познатата Малазанска Империя, където смятах, че ужасите на войната ще са по-лесни за понасяне. Територията на Източен Дженабакъз обаче се доказа като не по-малко безмилостна и коравосърдечна земя, така че на успокоението ми не бе писано да трае дълго.<br>
<br>
Не спирам да се изумявам колко талантлив писател е <b>Стивън Ериксън</b>! Отново ще спомена, че мащабът на произведението, наситеността и богатството на света му, които <i>надминават</i> тези на "<b>Колелото на Времето</b>" нямат нищо общо с хвалебствията, които отправям по негов адрес. Става дума изцяло за уменията му да си служи с думите. Правила като "всяко изречение трябва да развива сюжета или да гради върху характера на персонаж" за него са смешни, защото с около петнайсетина реда от първата си глава, той успява да покаже как се е стигнало до този момент, за който става дума, кои са персонажите, които представя, какво ги е довело тук и едновременно с това да разпали интереса ми за всичко това! Грънтъл ми стана фаворит още с представянето му. И дори не знаех, че ролята му ще има по-голямо значение за историята, защото авторът често описва невероятни персонажи, към които незабавно се прибързвам, а миг по-късно те изчезват завинаги. Ето такъв писател е той - провокиращ въображението и манипулиращ емоциите на читателя през <i>цялото</i> време с всяко свое изречение. В оригиналните издания *<i>както вече споменах, чета книгите на английски, а после и преведените издания</i>* демонстрира и езиковите си умения, с които си играе постоянно и пример за това е, че думата "disgruntled" се среща на всяка страница, където персонажът Грънтъл се споменава и така изгражда перфектна представа за това какъв е той. Подобаващо циничен, критичен към останалите и <i>постоянно</i> недоволен. И все пак, предизвикващ симпатиите на читателя към себе си. Колкото до Бочълайн и Корбал Броуч само ще кажа, че веднага ми стана ясно защо има отделни книги изцяло за тях...<br>
<br>
<div style="text-align: center;">
"<i>Неприятният страничен ефект от образованието сред масите е липсата на респект.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>- Здравословен скептицизъм, по-скоро.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Пренебрежение към авторитета, по-скоро.</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br></div>
<div style="text-align: left;">
Третото сказание беше наистина по-лесно за четене от предните две. В никакъв случай леко четиво, но определено не бях толкова объркан за това какво чета и имах известна представа за мотивите на повечето персонажи - макар, че в тази история читателят никога не може да е сигурен за мотивите и вярността на когото и да било. Може да е защото вече съм заякнал от безмилостната тренировка, на която авторът ме подлага, но може и самият той да е стабилизирал темпото си. Това, разбира се, не включва магическата система с Лабиринтите. Изобщо не я схващам и се притеснявам, че може да съм изпуснал нещо или просто все още не е било разяснено как действа тя. Драконовата колода с карти, също. К-А-К-В-О?! Свързани ли са двете или не са? Откъде идва цялото това? Силно се надявам, че не е толкова комплексно колкото си мисля, защото е едно от последните неща, които остава да ми се разяснят, за да разбера поредицата по начин, по който ще се чувствам уверен в прочитането ѝ.</div>
<div style="text-align: left;">
<br>
Хилядолетната история на света, който се разкрива пред мен е неописуема. Звучи толкова комплексна, колкото тази на нашия свят с милионите малки организми, които еволюират постепенно, за да стигнат до сегашния си стадий на развитие. Начинът, по който авторът гради фентъзи е подобен на този, по който природата скулптира планина. Колосалната скала, над която работи са преплитащи се истории и събития случили се стотици хиляди години в миналото, които се отразяват на настоящето и бъдещето. Актът на доброта и съчувствие, може да резултира в геноцида над цял един народ, който в момента на акта не съществува. Проявата на милост може да доведе до бедствия развиващи се на континент, който тепърва предстои да бъде заселен. Не искам да го сравнявам с Толкин, защото творчеството му е толкова различно, но последно при него съм виждал историята на народи, държави и религии да се превръща в красиви легенди така гладко. Всеки един от тези аспекти - дали ще са приказките, с които някоя от расите приспива децата си, легендарните фигури, от които войниците на една определена войска черпят вдъхновение или религиозните притчи на укриваща се секта - не просто грабват вниманието на читателя, ами се борят за него.</div>
<div style="text-align: left;">
<br></div>
<div style="text-align: left;">
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilU-g_QnKIecihMvU8KtgS8bLDSGq3vU4cIqvjtD6c9JOb9bTchXh6el7afsX5QY4La00Korr6r7GP_WVWWehLjTtuYVztDXZ4083su6o2k90rYGKOr3obgJM13VpHQ-EsMGxL39oQW4Q/s1600/175983.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="295" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilU-g_QnKIecihMvU8KtgS8bLDSGq3vU4cIqvjtD6c9JOb9bTchXh6el7afsX5QY4La00Korr6r7GP_WVWWehLjTtuYVztDXZ4083su6o2k90rYGKOr3obgJM13VpHQ-EsMGxL39oQW4Q/s400/175983.jpg" width="247"></a></div>
Персонажите, които вече са ми познати, стават все по-интересни за мен, а новите, които биват представени са постепенно разгръщаща се мистерия. Каладън Бруд е идеален пример за това. Знаех, че не е шега работа още от кратките епизоди, в които се появява, но тук <b>Ериксън</b> наистина показва колко интересен всъщност е вождът. И не само той! Няма персонаж в тази поредица, чийто характер и история да не са премислени в дълбочина и да крият <i>толкова</i> много, дори историята им да се разкрива пред читателя чрез разхвърляни изречения и намеци. Мостоваците, както винаги досега, са забележителна група, чиито идеали, вярност, единност и колоритност, действат като клон, за който да се хвана в неспирния приток от информация, която ме завлича по бурното течение на тази история. Култът на Панион Домин беше точно обратното на тях и неслучайно играе антагонистичната роля в романа. Непознати, извратени, фанатични, те представляват опасност не само за конфедерацията на Свободните градове, но и монотеистична заплаха за боговете, чиито религии биват изповядвани там. Да научавам за тях беше кошмарно, от традициите и тактиките им ми се повдигаше, а колкото повече разбирах целите им, толкова по-плашещи ми се струваха. Канибализъм, некрофилия, умствен контрол, изтезания до степен на лудост... В свят, в който всички персонажи са морално сиви и притежават множество личностни несъвършенства, <i>тези са лошите</i>. Хора като Уискиджак и Дужек пък са пълната противоположност. За тях знаем, че са добрите и каквито и действия да извършат, предполагам читателите могат да ги оправдаят, защото подобно на войниците, които предвождат, те им имат пълно доверие. Силвърфокс беше много приятна изненада, тъй като още от първата книга очаквах да разбера какво се случва с нея и как ще протече историята ѝ занапред. Личността ѝ, думите и поведението ѝ - всичко в нея беше впечатляващо.<br>
<br>
<div style="text-align: center;">
"<i>Това ще го реша аз. Защото съществувам, за да властвам над тях.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Да ги командвам всички. Раждането ми провъзгласи Сбора им - зов,</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>който всеки Т'лан Имасс на този свят трябва да е чул. И сега онези, които</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>могат, идват насам. Идват.</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br></div>
Най-впечатляващото в този роман, според мен е способността на автора да жонглира с бойните сцени и действието, съчувствието към персонажите и употребата на насилие. Насилието в този роман не присъства, за да бъде експлоатирано с цел да превърне романа в поредното "мрачно" фентъзи. Вместо това, <b>Ериксън</b> успява да предаде смазващото чувство на отчаяние, които биват породени от военното прахосване на животи. Подобно на това, героизмът по време на война се изразява в това не кой може да избие най-много от противниците си, а кой може, насред безумието и бруталността, да опази човещината и съпричастността си. Споменах тази дума няколко пъти досега и смятам, че тя е основната тема на романа. Все пак цялата война, която се води е заради демонстрацията на съпричастност. Тя, също така е отговорна за загубата на някои от любимите ми персонажи, както е и виновна за пълното (духовно и физическо) пречупване на други.</div>
<div style="text-align: left;">
<br>
Разбира се, има доста неща, които не ми харесаха в <b>Спомени от Лед</b>. Ранната кулминация, която бе последвана от изпълнените с понякога ненужна експозиция безброй страници, създават грешни очаквания. Постоянното загатване на неща, които по-нататък ще имат значение ме оставяха объркан и често се случваше да не съм разбрал някой факт или история, заради това. Обаче за книга, която дава толкова много, кара читателят да разсъждава над безброй теми и да преосмисля самата <i>реалност</i>, в която живее - това е нищожна забележка. Подобно на предишната, тази книга ме качи на следващото стъпало по стълбата, която е тази поредица. Пъзелът продължава да се нарежда и картината става все по-ясна и търпението ми бива тествано с всяко следващо допълнение.<br>
<br>
Автор с големи очаквания към читателите, които също трябва да имат големи очаквания и още по-голямо търпение. <b>Стивън Ериксън</b> изменя значението на това, което до този момент възприемах като "епично" в романите, които чета. Признавам, че с всяка следваща книга епосът става все по-лесен и разбираем за четене и отплатата си заслужава. В случая с <b>Малазанска Книга на Мъртвите</b> обаче дума като "лесна" никога няма да е правилната, защото колосалният обсег, историята, широтата и персонажите изискват пълното внимание на читателя, както и да бъде отворен към новости, каквито не е подозирал, че фентъзи жанрът би могъл да има. Историята в третото сказание, подобно на предишните две, разбива значението на това какво са понятията за добро и зло чрез разглеждане в дълбочина на личностните борби, загубите и радостите на главните герои - на новите, които биват представени тук, както и на вече познатите. Любимият ми аспект от <b>Спомени от Лед</b> беше, че независимо трагедията и драматизма, авторът е внедрил в творбата си хумор, който издига и контрира бруталността на случващото се и предоставя гледна точка, която е отвъд всичкото насилие, борби за власт, маниакален контрол и жажда за отмъщение.<br>
<br>
<b>Оценката е</b> *<i>за даване от по-висши хора от мен</i>*. The heart of wisdom is tolerance.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-20387416703426262012018-09-08T02:32:00.004-07:002018-09-08T09:30:34.169-07:00Моите любими книга и филмХората, които четат повечко винаги имат проблем с отговора на въпроса "Коя е любимата ти книга?". Въпросът е направо малоумен - все пак как може да кажеш само една, като безброй книги са ти дали <i>толкова</i> много. Разбира се, че смятам "<b>Властелинът на пръстените</b>" за една от най-добрите книги писани някога. Разбира се, че съм възхитен от мащаба на "<b>Колелото на Времето</b>" и това как <b>Робърт Джордан</b> е отделил специално внимание на всеки един детайл от епоса си. Разбира се, че когато ми беше трудно като малък се замислях как би постъпил "<b>Хъкълбери Фин</b>" на мое място. И да, "<b>Хари Потър</b>" беше единственият ми приятел през пубертета, а Холдън Коулфийлд от "<b>Спасителят в Ръжта</b>" единствен ме разбираше. Ама сериозно, ако трябва да кажа любимата си книга - как да избера само една? Ами, че аз обожавам почти всичките романи на <b>Джо Абъркромби</b>, <b>Брандън Сандърсън</b>, <b>Робърт Силвърбърг</b> и <b>К. С. Луис</b>! На <b>Анджей Сапковски</b>, също! А, мога ли да подмина <b>Тери Пратчет</b>, който през целия си живот не е написал лоша книга? Не мога и да не спомена <b>Майкъл Дж. Съливан</b>, който от нищото се възнесе във фентъзи божество и то съвсем сам! Изпитвам огромно уважение към <b>Робърт Хайнлайн </b>и <b>Айзък Азимов</b>. Огромно! Обожавам <b>Джордж Р. Р. Мартин</b> и научно-фантастичните му разкази. <b>Филип Пулман</b> промени възгледите ми за религията! <b>Ричар А. Кнаак</b> беше един от най-ранните ми сблъсъци с фентъзи жанра! И това не е всичко, ама има ли смисъл да обяснявам всичкото това на човек, който ме пита за една книга, която ми харесва най-много сред всичките? Пфт, хората, дето задават тоя въпрос не са чели повече от 5-6 книги в живота си, иначе нямаше да предполагат, че съществува понятие като "любима книга". Обаче аз пиша...<br />
И като кажеш, че си писател няма как да не те попитат за тая проклета твоя любима книга!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5rUMNDVUQ0mTqlETq4dfO1ZS6Z15B1rjEoKPWqMEaD7F4WioZH2hGyqNCEbi9tTffNkzfeXo9qQjKOqbOkmTqMtxw_SrqC4-19tyaE1vLB8wRJ8RYrAQ7394pFY5Q3cs-zpdhX4nVEaY/s1600/9969571.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="313" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh5rUMNDVUQ0mTqlETq4dfO1ZS6Z15B1rjEoKPWqMEaD7F4WioZH2hGyqNCEbi9tTffNkzfeXo9qQjKOqbOkmTqMtxw_SrqC4-19tyaE1vLB8wRJ8RYrAQ7394pFY5Q3cs-zpdhX4nVEaY/s400/9969571.jpg" width="261" /></a></div>
И защото отговорът може да повлияе на някой да прочете казаната от мен книга, трябва да съм сигурен, че ако се вслушат в това, което им отговарям, книгата трябва да е такава, която да ги запали по четенето. Точно затова, откакто я прочетох, винаги казвам "<b>Играч първи, приготви се</b>" на <b>Ърнест Клайн</b>. Не защото я предпочитам пред всяка друга, нито защото съм я избрал произволно, за да я казвам като свой фаворит. Избрах нея, защото съдържа всичко, което обичам. Не говоря само за музиката, филмите, игрите и конзолите, които се обсъждат в книгата, а за това, че притежава всичко, което обичам в четенето. Всичко, което една добра книга притежава. Емоциите, които ме караше да изпитвам. Приключението, в което се чувствах въвлечен, забавлението и вълнението, което идваше с това. Уединението и спокойствието, които чувствах докато бях сред комфорта на страниците ѝ. Онази интимност, че това е <i>моята</i> история, написана за моята наслада и забавление, а не такава, която да се чете и от милиони други.<br />
<br />
Същото важи и за филмите. Имам твърде голям арсенал и твърде богата кино култура, за да изкажа един, но "<b>Играч първи, приготви се</b>" на <b>Стивън Спилбърг</b> <u>съдържа всичко, което обичам</u>.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjHSt4g1yCmVbabrzn4XurC-ld1MniIumRq2K9dioEulu66E33ga_GPkKf7dfkgwtlzqZUTWWq_v6udUoNJ-g-aPOoG31q4Ay5HokE3r-HjTWUlEYaoUol6thQ1sseLiXAn-sbawUsUIzw/s1600/MV5BY2JiYTNmZTctYTQ1OC00YjU4LWEwMjYtZjkwY2Y5MDI0OTU3XkEyXkFqcGdeQXVyNTI4MzE4MDU%2540._V1_.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="1080" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjHSt4g1yCmVbabrzn4XurC-ld1MniIumRq2K9dioEulu66E33ga_GPkKf7dfkgwtlzqZUTWWq_v6udUoNJ-g-aPOoG31q4Ay5HokE3r-HjTWUlEYaoUol6thQ1sseLiXAn-sbawUsUIzw/s640/MV5BY2JiYTNmZTctYTQ1OC00YjU4LWEwMjYtZjkwY2Y5MDI0OTU3XkEyXkFqcGdeQXVyNTI4MzE4MDU%2540._V1_.jpg" width="432" /></a></div>
<br />
Вече <a href="http://fantasyneshta.blogspot.com/2018/05/r3ady-play3r-on3.html">обсъдих самата книга</a>, така че тук ще обсъдя разликите между двете произведения. И двете са страхотни, наистина. За пръв път не се чувствам разочарован, че книгата е била по-добра от филма, защото този път филмът беше нещо <i>напълно различно</i> от книгата, но съдържаше същата душа и бе също толкова невероятно, но по свой си начин. Предполагам това се дължи на факта, че сценарият е писан от <b>Ърнест Клайн</b>, чийто любим режисьор е <b>Стивън Спилбърг</b>, така че адаптирането е направено по възможно най-подходящия начин.<br />
<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgOB4_a6WABojoB8dYpCuceO2vbmEWXfEwjuQBpEz28DZ_7nkGgs7LITH9gz0fI6Puz9KvLEVhp7U0ZlJY5KQI-vdZ5uWhvn_VMSEJMznRuNPgpmMVwC9Lli1Lxhu_6P2_d_5i7WjhpjEE/s1600/https_%25252F%25252Fblueprint-api-production.s3.amazonaws.com%25252Fuploads%25252Fcard%25252Fimage%25252F839058%25252F173c2af2-010d-4f0d-abed-ac5685f7249a.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="534" data-original-width="950" height="179" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgOB4_a6WABojoB8dYpCuceO2vbmEWXfEwjuQBpEz28DZ_7nkGgs7LITH9gz0fI6Puz9KvLEVhp7U0ZlJY5KQI-vdZ5uWhvn_VMSEJMznRuNPgpmMVwC9Lli1Lxhu_6P2_d_5i7WjhpjEE/s320/https_%25252F%25252Fblueprint-api-production.s3.amazonaws.com%25252Fuploads%25252Fcard%25252Fimage%25252F839058%25252F173c2af2-010d-4f0d-abed-ac5685f7249a.jpg" width="320" /></a>През 2018 киното и литературата си създадоха своя валута - носталгията. Те търгуват с нас като читатели/зрители и в замяна получават обожанието ни. Super 8, Stranger Things, Midnight Special, дори Castle Rock са центрирани около една епоха, която в България никой не е изживял, поради политическите ни различия със запада. Повечето от хората, които четат и гледат подобни книги, филми и сериали, дори не са били живи през 70те и 80те, <b>но ги помним</b>!<br />
<br />
Нека започна с разликата, която е очевидна още в началото - филмът започва в Кълъмбъс, Охайо, а книгата в Оклахома сити - в напълно различен щат, който дори е далечен от Охайо! Дистопията в книгата е много по-тежка, защото цели градове са унищожени и изоставени, навсякъде хората гладуват и освен каймакът на обществото - никой няма работа в реалността. В ОАЗИС обаче, за разлика от филмовият такъв, можеш да работиш, да учиш и да гласуваш, а не просто да играеш най-готината компютърна игра. Всичко в книгата започва със задачата, която Халидей поставя на играчите - да намерят не само три ключа, както във филма, а и трите порти, които те отключват.<br />
Другата разлика, която можех да предположа, че ще съществува във филма - Уейд Уатс в книгата е дебел, пъпчив и грозен. Външният вид на аватара му също се различава - той е с изцяло човешки черти в книгата и силно наподобява визията му в истинския свят. Също Аех, който е "типичен бял мъж на средна възраст" и Арт3мида, която е леко закръглена и с малък бюст, което е точно причината Уейд да я намира за толкова интересна, защото всяко друго момиче конформира на определен стандарт за красота и е "спагетено слаба" и с огромни гърди.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiw3uXdd_R4LyW98O0dt4H8Dhyphenhyphena3aZ4q5ELP2R-yfuruaHlAmJSpgHiPQPGAOLUwIAXct3Bm7X4OXc2rZrphBpsqEdlhuhskV3b53TghE3t8hjwont89MuBM38NCAuCLvfgtmjc1in9ZKk/s1600/1c42975e5e5a1cb70358385122ae6ec4.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="1166" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiw3uXdd_R4LyW98O0dt4H8Dhyphenhyphena3aZ4q5ELP2R-yfuruaHlAmJSpgHiPQPGAOLUwIAXct3Bm7X4OXc2rZrphBpsqEdlhuhskV3b53TghE3t8hjwont89MuBM38NCAuCLvfgtmjc1in9ZKk/s320/1c42975e5e5a1cb70358385122ae6ec4.jpg" width="232" /></a></div>
Филмът започва със състезанието за медния ключ, докато книгата постепенно си проправя път дотам. Освен това Парзивал, само си мечтае да участва, защото за разлика от този във филма - той няма никакви айтеми, оръжия или средства за транспортиране през световете и районите на ОАЗИС вселената. Първите изпитания са <i>напълно</i> различни. И двете вариации са страхотни - филмовото с ДеЛориан колата, моторът на Канеда от Акира, Кинг Конг и иконичният Т-Рекс от Джурасик Парк, но в книгата изпитанието е по-значимо за <i>геймърите</i>. Играта Joust на Atari 2600, на която претендентът трябва да победи Кралят Лич! А той е програмиран да е дяволски добър и винаги да играе с джойстика на Player 1. Дневниците на Халидей визуално са представени като огромно място с видео материали за живота на компютърния гений, но в книгата те са просто безброй тетрадки, в които Уейд си води бележки за телевизионните предавания, филми и компютърни игри, по които Халидей е бил обсебен. Тази разлика беше доста съществена за мен, защото в книгата, за да спечелиш състезанието трябва да познаваш поп културата от 80те, а не личния живот на създателя на ОАЗИС. Портата, до която води медният ключ се намира в компютърната версия на неговия дом, където през портал Уейд навлиза във филма Военни Игри и трябва да изиграе ролята на Матю Бродерик рецитирайки всички реплики и дори пресъздавайки действията и лицевите му изражения! Супер трудно, но наградата в това състезание, <i>все пак</i> е половин трилион долара!<br />
<br />
Тук филмовата адаптация и книгата поемат в две много различни посоки. Персонажите във филма стават партньори - Парзивал дава следа на Аех, а той на Дайто и Шо *<i>, който в книгата се казва Шото и вместо китаец е японец</i>*, докато в книгата точно поради това, че петимата са намерили първи ключа, те стават съперници... Да, Аех и Парзивал са приятели, но в приятелството им винаги се усеща една настървеност да докажат кой е по-запознат с фолклора на Властелинът на Пръстените, нивата от Super Mario, текстовете на песни и много подобни. Ай-р0к също е различен - вместо магьосник-войн-наемник на ИОИ, той е просто гаден побойник в училището на Уейд. В подкаста си, той излъчва кой е Парзивал и така антагонистите го намират и взривяват караваната му, мислейки си, че е вътре. Сцената с дискотеката съществува в книгата, но е доста по-различна. Шестиците пак нахълтват опитвайки се да докопат Парзивал, но тъй като в клуба се празнува рождения ден на Огдън Мороу - той ги прогонва използвайки почти божествените сили на аватара си.<br />
Колкото до отвличането на Уейд след опитът на Нолан Соренто да го убие - вместо да бъде отнесен при Арт3мида и тя да се окаже страшно готина, също както аватара си във филма - Уейд сам напуска Оклахома сити и сменя самоличността си. Без все още да са се срещали в истинския свят, двамата се скарват и той в продължение на година страда ужасно по нея и живее почти 24/7 в ОАЗИС и <i>никога </i>не напуска апартамента, в който се е барикадирал с най-мощното компютърно оборудване, тонове нездравословна храна и секс кукла. Така, макар и последен от Великите Пет, той намира нефритения ключ и за малко не бива избутан от Класацията.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjODtMArqDeGZK953_YnzfYh7Zoas7LdqbyWOdo9-zce9rQQthtE5Uq6POVHGOyaiaPS0BAZYQhqOXOcclXdkCQKMZa-FMidCyx7e3cpj5l0dpG-5SwL__NSZ31VJP8uCw54QTfChVH930/s1600/s-l300.png" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="299" data-original-width="300" height="316" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjODtMArqDeGZK953_YnzfYh7Zoas7LdqbyWOdo9-zce9rQQthtE5Uq6POVHGOyaiaPS0BAZYQhqOXOcclXdkCQKMZa-FMidCyx7e3cpj5l0dpG-5SwL__NSZ31VJP8uCw54QTfChVH930/s320/s-l300.png" width="320" /></a></div>
Изпитанието за ключа във филма е може би любимата ми част от него. "Сиянието" и всичкият ужас, който семейство Торънс изживяват да бъде пренесено в ултра трудно ниво на игра е брилянтна идея. В книгата ключът се намира, докато Парзивал играе Zork, после отива в кулата Тайрел от Blade Runner, където се размазва да играе Black Tiger. Следата, която получава след отваряне на портата го отвежда до планетата Syrinx *<i>като в албума на Rush - 2112*</i>.<br />
<br />
Тук книгата става много напечена:<br />
Това, което във филма се случи с Арт3мида, всъщност се случва с Уейд. Той бива заловен и пратен да работи в подобният на затвор ИОИ щаб център. Следват залози с огромни рискове, безброй безсънни нощи включващи хакване на огромни сървъри, бази данни и всякакви подобни, за да се извлече информация за отвратителния конгломерат, която да докаже нелегалните им действия. Успява да избяга с кодове, които получава от бъдещата версия на "dark web" и бива намерен от Огдън Мороу, който вече се е свързал с останалите от Петицата и им помага да спрат Нолън Соренто. В имението му, Уейд иска да види Арт3мида *<i>защото в книгата, те още не са се виждали на живо</i>*, но Мороу го убеждава, че е по-важно да действат незабавно, ако искат да спрат ИОИ да спечелят състезанието.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhQJsOSS_VDr1wbglN2VOFSPnx7Y9jA8GG-sXyc7zeFM91YT_p33ZpK1-91IKmPgez-wQO10f2UlUZfQKHXrigHvt5kgUikk7TmkjRMfWC7Yr3YQ6QNJRE0Z-xp-NZShusd_A4Wy1E73eQ/s1600/4353fb5abb45883eebd7a35d776df864.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="687" data-original-width="500" height="320" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhQJsOSS_VDr1wbglN2VOFSPnx7Y9jA8GG-sXyc7zeFM91YT_p33ZpK1-91IKmPgez-wQO10f2UlUZfQKHXrigHvt5kgUikk7TmkjRMfWC7Yr3YQ6QNJRE0Z-xp-NZShusd_A4Wy1E73eQ/s320/4353fb5abb45883eebd7a35d776df864.jpg" width="232" /></a></div>
Във филма Iron Giant ни бива припомнем, макар че повечето хора, дори <i>най-големите фенове на Vin Diesel</i>, не са гледали този филм. В книгата не само Аех има гигантски робот, а всеки един от Петицата, тъй като това е наградата за преминаване през втората порта. RX-78-2 Gundam, Leopardon, Minerva X, Ultraman и *<i>може и да бъркам*</i> една Eva от Neon Genesis Evangelion, но Шото не доживява до този момент, защото ИОИ го убиват, след като намират къде живее, маскирайки убийството като поредният самоубил се геймър в Япония.<br />
<br />
Третото изпитание в книгата бледнее пред това от филма... Adventure е едва последната стъпка, защото преди нея трябва да се превърти играта Tempest, а след това подобно на изпитанието с филма Военни Игри, играчът трябва да играе ролята на Graham Chapman в Monthy Python and the Holy Grail.<br />
<br />
О! А преди да минат през последната порта и да започнат изпитанието, Каталистът гръмва и всички на планетата умират. Парзивал се преражда благодарение на екстра живота, който има - спечелен не чрез облог от аватара на Огдън Мороу, а от перфектна игра на Pacman, което Уейд по-рано смята, че е изпитанието за втория ключ. Оттам и причината да се забави толкова много с намирането му.<br />
<br />
Разбира се, ИОИ създават доста проблеми на Уейд независимо, защото влизат заедно с него, справят се с Tempest, минават филма на Terry Gilliam и Terry Jones, създавайки огромно напрежение в състезанието, защото дори имат преднина пред Парзивал. Adventure е това, в което се провалят, защото не разбират истинското значение. И то е толкова смислено! Warren Robinett е създал първото Великденско яйце в игра, опълчвайки се на корпоративното мислене, заради което името му е щяло да бъде забравено, тъй като по това време дизайнерите на игри не са получавали никакво признание за творенията си, а всичко е отивало за фирмата, за която работят. Загадката е брилянтна! Уейд се досеща, че трябва да намери ключът, за да се появи името на създателя, а не да превърта Adventure, както правят Шестиците. Намирайки първото Великденско яйце в игра, той открива и това на Халидей. И така печели.<br />
<br />
Среща се за пръв път с Арт3мида, развива нови програми за "спасяване на света", лошите са победени и се случват всичките подобни неща нужни за хубавия край на една история. Подобно на филма, който имаше доста спилбъргов тип край.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-51646588821749651362018-08-14T14:48:00.002-07:002018-08-18T00:30:32.982-07:00“ДВЕРИТЕ НА СКРЪБНИЯ ДОМ” от Стивън Ериксън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMQd-IWYJg93gWYRqmhKZ7k0joJ2EYHrcNqxB_HxbVjoDTxvR2JzjTyCpnVHxO8LM4RYj0li4QmHed9RiG5deDlW3UgvMjsXpRlAcyIfMRccYua9Hgl6On4UuZMZOMhcb8hzsB5Bq7aq0/s1600/DHG_Bulgarian%25281%2529.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="986" data-original-width="667" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiMQd-IWYJg93gWYRqmhKZ7k0joJ2EYHrcNqxB_HxbVjoDTxvR2JzjTyCpnVHxO8LM4RYj0li4QmHed9RiG5deDlW3UgvMjsXpRlAcyIfMRccYua9Hgl6On4UuZMZOMhcb8hzsB5Bq7aq0/s400/DHG_Bulgarian%25281%2529.jpg" width="270" /></a></div>
Годината е 2000 когато Bantam Books публикуват втората част от цикъла "<b>Малазанска Книга на Мъртвите</b>". У нас тя бива публикувана от издателство "Бард" с превод от Валерий Русинов на 29.11.2004, което е с година по-рано от публикуването ѝ в Америка! "<b>Дверите на Скръбния Дом</b>" се превръща във втора част от поредицата, след като <b>Стивън Ериксън</b> изгубва наполовина готовия си ръкопис на "<b>Спомени от Лед</b>", поради технически проблем с компютъра си. Започвайки наново, той ни предоставя свежо начало из един друг континент, за който досега само е споменавал или е намеквал за нарастващата опасност от религиозен бунт на него. Събитията ще се развиват няколко месеца след тези в <a href="https://fantasyneshta.blogspot.com/2018/07/blog-post_7.html">първата книга</a>, а на континента Седемте Града ще бъдем отведени по кошмарен начин, който е само върхът на айсберга, защото зверствата и кошмарите, които ще се случат там са едни от най-безпощадните и нечовечните, за които съм чел.<br />
<br />
Всичко започва с чистката на благородниците, които новата адюнкта е организирала в столицата на Малазанската империя - Унта. Този ужас бива разказан през очите на нейната малка сестра Фелисин, за която, подобно на читателите, най-лошото тепърва предстои. Заедно с останалите със синя кръв, биват отвеждани във вериги към кораб, който ще ги отведе в отатаралските мини. Струпалата се гневна тълпа, която ги изпраща започва зверщините си над тях и Фелисин оцелява само защото се оказва окована между жрец на бога глиган Финир и гигантския Баудин, който задоволява жаждата за кръв на простолюдието жертвайки една дразнеща благородна дама. Независимо той губи ухо, а Фелисин и останалите биват пребити. Когато Ериксън за пръв път представи Тавори, като читател се опитах да не я намразвам веднага, а причината за това бе, че я виждах през очите на брат ѝ Гъноуз Паран, когото тогава мислех за главен герой на цялата поредица. Не знаех причините му да не я харесва и предположих, че може и да не е прав. В тази книга толерантността ми остана невъзнаградена, защото веднага се разбира, че сестрата на Гъноуз наистина е отвратителна и с основание семейството ѝ не е в добри отношения с нея. И ако безпричинното арестуване на цялата благородническа каста не е достатъчно за читателят да я намрази - то мотивът зад това със сигурност ще го направи! Целта ѝ е да докаже на императрица Ласийн, че не би спряла насилието и убийствата в нейно име, дори когато е замесена малката ѝ сестра.<br />
<div>
<br />
Извъртането на жанровите тропи, което Стивън Ериксън демонстрира в <u>гаргантюанската</u> *<i>имаме ли такава дума?</i>* си история е отвъд другите модерни фентъзи творби. Тук войната може да започне поради всякакви причини и тези, които я водят си имат свои <i>всякакви</i> причини, с които оправдават правотата на действията си. Войната обаче винаги води до едно нещо и това е хаос. Хаос, в който само оцеляването има значение. Пренебрегва се кое е Доброто и кое Злото. Забравя се за нуждата да се изправиш за едното и срещу другото, защото това са луксове, които нямат място в ежедневие, в което човек се опитва да оцелее през всичките му 24 часа.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
"<i>Няма смисъл човек да мисли за утре. Само за следващия час.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Час по час. Стой жива, Фелисин, и гледай да живееш колкото може по-добре.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Стой жива, само това трябва да правиш. Оцелявай всеки час. Час по час."</i></div>
<br />
Най-интересното е, че Фелисин не е единствената в такава ситуация, защото авторът ни го показва и с отделните групи, на които е разделил персонажите си. Наблюдава се при Калам, Фидлър и Апсалар. При Дюйкър, Колтейн и останалите от кучешката верига, също. Дори пустинният стан на пророчицата Ша'ик се намира в подобно отчаяно положение, независимо бойната им готовност и настървеност. Всички в този роман са така прелестно създадени и развити като личности, че постоянната безнадеждност на ситуациите, в които се озовават неизбежно предизвиква симпатиите и съжалението на четящите за тях. Смятам, че авторът цели именно това - съчувствие за своите герои, защото макар и на големи групи или армии те са сами и на никой сякаш не му пука за тях освен на нас читателите. Тези аспекти на историята - как персонажите са групирани и разположени географски, техните истории и основният сюжет - се вплитат в нещо величествено към края на книгата. С това извъртане на познатото (колкото и трудно да е то за забелязване в неговата история) Ериксън възвисява жанра!<br />
<br />
Достигането до този невероятен кулминационен край на тази книга хич не е леко... Тя може да е много интересна, богата на добре изградени персонажи и наситен на история и фолклор свят, но е <i>баааааавна</i>. Изискванията към читателя за прочитането ѝ са огромни! След почти непосилното за нормалния човешки ум възприемане на информация от предишната книга, тук всичко започва отначало. Лично аз се почувствах сякаш съм започнал да схващам нещата, когато зачетох пролога и разпознах фамилията Паран, столицата Унта и още някои неща, но всичко свършва дотам! Отново трябва да се запомнят градовете, политическите движения, вероизповедания и култури на един нов континент, само че този път те са двойни на тези в "<b><a href="https://fantasyneshta.blogspot.com/2018/07/blog-post_7.html">Лунните Градини</a></b>". В началото не е толкова непосилно, но с натрупването на страниците става. Насладата от тази книга зависи изцяло от това доколко читателят иска да се потруди за своето удоволствие.<br />
<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj6xs0K0yqhAyTHUxP1BY9DQ7bbh0ALGZ-iizJDWFlrHNIbSxYb2guU_1aldRXZMUs_D3miwCR6NNcCmtHQTxjEX4WcT9h1lX8fMhQBgzxb0q4HYdiUVGITT9KJEwiRjag1Snc2yWcQEYA/s1600/DG_cover_UK_bantam_2000.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="447" data-original-width="300" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj6xs0K0yqhAyTHUxP1BY9DQ7bbh0ALGZ-iizJDWFlrHNIbSxYb2guU_1aldRXZMUs_D3miwCR6NNcCmtHQTxjEX4WcT9h1lX8fMhQBgzxb0q4HYdiUVGITT9KJEwiRjag1Snc2yWcQEYA/s400/DG_cover_UK_bantam_2000.jpg" width="267" /></a>Книгата няма нужда от ревюта или резюмета на задната корица, защото цялото изживяване може да се сумира в изказванията "ЛЕЛЕ! Какво, по дяволите, става тук?!", защото се съмнявам да има някой, който да не си го е казал когато я е чел. Читателите, които са взели решението да продължат с второто сказание от поредицата, би трябвало да са съзрели огромното и бляскаво нещо, което авторът планира. Всеки стигнал дотук, а следователно и видял чара на епоса, трябва да очаква отплата за неимоверните усилия, които се изискват! Може и да не съм наясно каква ще е тази отплата, нито знам как умът ми да я обхване, но знам, че има <i>нещо</i>, което предстои и то ще промени нещата. Като че трябва да се внедря в света и да разбера още за правилата му, за да може да ми бъде разяснено и да схвана мащаба му. Разбира се, съществува вероятността да вниквам твърде много и да ми предстои едно брутално разочарование, но смятам, че до момента все още не ми е разкрит истинския сюжет на това, за което става дума в тази история. И тръпна за момента, в който авторът ще ме сметне за достоен за знанието.<br />
<br />
Написаното е от първите години на 21 век, така че ще е неправилно да кажа, че от Стивън Ериксън проличава, че фентъзи жанрът е пораснал, защото <i>днес</i> той вече е и помъдрял. Имайки предвид времето, в което е излизала историята, мога да предположа, че "<b>Малазанска Книга на Мъртвите</b>" е причината за много от новите романи и революции, които се случват през последното десетилетие в жанра. Безспорно е, че заслугата е изцяло на авторите, чиято иновативност е разпалила огъня на модерното фентъзи, но съм <i>сигурен</i>, че искрата, от която е тръгнало всичко е била дело на Ериксън. Неговата творба е зряла, брутална и най-вече човечна.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
"<i>Най-сбитото резюме за човечеството е в тези думи, бих казал.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>За какво са ни томове и томове история?</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>"Умират деца."</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Всички несправедливости на света се</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>крият в тези две думи.</i>"</div>
<br />
<div style="text-align: left;">
Толкова харесвам описанията на автора. Не само защото впечатлява със способността си да опише толкова ясно сцената на нечовешка лудост в съзнанието ми, че да <i>виждам</i> картините, за които чета, ами защото е и способен на обратното. Думите му са перфектно подбрани в оригинала, а преводът, макар и фонетично съкрушителен е доста точен и благозвучен.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
"<i>Дребната мургава жена, стояща пред него, излъчваше сила на вълни,</i><br />
<i>ветрове плющяха от нея, с мириса на прах и пясъци, с вкуса на сол и на кръв.</i>"</div>
<br />
Никога преди не съм чел толкова наситени описания за зверствата от войната. Никога не съм се шокирал и отвращавал така от прочетени неща в книга и от това, което ми бива разказвано по теми, за които други автори са ми разяснявали със страници и страници без край. Както казах, това с Фелисин, а то ескалира още в първите глави, е само началото. Историята на кучешката верига ме изтощи до степен, в която трябваше да си почивам от менталното натоварване, което прочетеното ми причиняваше. Беше гнусно, извратено, безсърдечно и нехуманно... Но толкова, толкова истинно. Всеки друг автор, чиито описания показват грозната страна на войната, премахвайки фалшивите мотиви за доблест, слава и защита на ценности бледнеят пред тези на Стивън Ериксън и това, което той ми показа в тази книга. И все пак, най-впечатляващото в "<b>Дверите на Скръбния Дом</b>" е, че той успя да демонстрира и красивото в живота. Насред тази пустинна пустош, където се развива всичко, където е цялата тази безнадеждност присъства и човещина. Искрица, която да държи напълно отчаяните да продължават напред.<br />
<br />
Онези, които ме трогнаха с отношенията си бяха Маппо и Икариум. Трудно е да се определи кой заслужава повече състраданието на читателите, но и двамата са трагични герои, които правят точно това - продължават напред независимо какво се случва и колко безнадежден и безкраен е пътят, който се стели пред тях. И не спират, дори когато нямат сили, дори когато няма смисъл да продължават, а в случая това са няколко столетия. С тях са и Калам, Апсалар, Фидлър и Крокъс, които в началото бяха единствените ми познати и се радвах, че бяха съчетани с точно тях двамата, защото бе хубаво да знам, че тези към които вече съм се привързал ще вземат пример от толкова невероятни личности.<br />
Фелисин обаче е фаворитът ми от тази книга...<br />
Пренебрегнах усилията на автора да ме накара да я мразя и бях запленен от нейната история. Начинът, по който е описана помага на читателят да бъде напълно наясно със състоянието на ума ѝ, независимо колко несъгласен може да е той с нея и отвратително арогантното ѝ и разглезено поведение. Тя пораства най-много в тази книга, научава се да оцелява в пълна безизходица, след като никога преди не се е сблъсквала с трудности. Тя не е перфектна, нито е персонажът преминал през най-тежкото, но определено се доказа като борец, а никой не я вземаше за такава.<br />
<br />
Тази книга ме разстрои. Не бях чел подобно нещо, нито бях изпитвал подобни чувства от прочетено преди. Не съм си и представял, че мога да вложа толкова в четенето на книга и обхващането на история, нито съм знаел, че четенето може да е толкова безпощадно към мен. Схващането на този сюжет и неимоверните усилия, които се полагат за проследяването му са като тичането с всички сили по много стръмен хълм. Не се чувствам на прага на силите си, даже съм готов за още, но бих искал авторът да се провикне от върха, че горе гледката си струва. Надявам се скоро да ми я покаже.<br />
<br />
<b>Оценката е </b>*<i>отвъд възможностите ми за оценяване</i>*. The lesson of history is that no one learns.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-36170598344144863732018-07-07T03:59:00.001-07:002018-08-18T00:48:24.873-07:00"ЛУННИТЕ ГРАДИНИ" от Стивън Ериксън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjVaIFh5uDOa4rUoy9ozRZJb5Bupqd_22r1udIkzoDJ2_QYa5IGs4zYUW7meAgsEG2WAh3DZKmDSaM-fr8jbM0tXdFYOSRx7dT0PhNqSqjk_E7WjL2cXmq62LFfGaemPUFLpgQuZ23Zh0g/s1600/3436.max.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1464" data-original-width="1000" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjVaIFh5uDOa4rUoy9ozRZJb5Bupqd_22r1udIkzoDJ2_QYa5IGs4zYUW7meAgsEG2WAh3DZKmDSaM-fr8jbM0tXdFYOSRx7dT0PhNqSqjk_E7WjL2cXmq62LFfGaemPUFLpgQuZ23Zh0g/s400/3436.max.jpg" width="272" /></a></div>
Годината е 1991, когато след провалът на <b>Стивън Ериксън </b>да продаде фентъзи сценарий, който заедно с <b>Иън К. Есълмонт</b> са написали, базирайки го на ролевата настолна игра, която измислят, той решава да го пренапише в роман. Така се ражда "<b>Лунните Градини</b>" във формата, която познаваме днес и се публикува от Bantam Books през 1999 година. Отнема по-малко от 10 месеца за книгата да стане разтърсващ клишетата на жанра хит и да последват още няколко издания, след като тиражите се изкупуват като топъл хляб. У нас романът е публикуван от ИК "Бард" през 2004 година. Редактирана е от Иван Тотоманов, а преводът е на Валерий Русинов и е зрелищен не само в трудоемката работа, която е свършил, а в изключително точното пресъздаване на фонетиката на имената - нещо, което по принцип не съумяват да постигнат в българските преводи.<br />
<br />
Прочетох този роман през 2018, изоставайки много зад всички останали, така че трудно мога да кажа някой суперлатив или някоя хвалба, която да не е вече изразена за него. Мога да кажа обаче, че си заслужава добрите думи, които се стичат по негов адрес от най-различните читатели. Да, толкова е добра, толкова е мащабна, толкова е интересна и е толкова различна от всички други книги, които са известни за жанра. Това е една много добра история, която загатва за нещо наистина величествено, което се крие в нея. Самите издатели го виждат, тъй като плащат на Ериксън £675, 000 *<i>това са 1,5 милиона лева!</i>* за правата върху следващите 9 романа от поредицата. Това до съвсем скоро е бил най-високият хонорар плащан някога, а трябва да се има предвид, че когато Ериксън започва работата по първата книга от сагата, той живее в бедност.<br />
<br />
Безспорно е, че "<b>Лунните градини</b>" е предизвикателство, дори за най-зрелите, отраснали с огромни фентъзи томове читатели. Не само, че е наистина различна от класическите "фейски" тропи за жанра, където добрите се познават веднага, а лошите са неестествени по нелеп начин в злината си. Не само, че темпото е безпощадно и липсват всякакви съображения с читателя, на който тепърва му предстои да разбере за един нов свят, с напълно нови природни закони, раси, магически системи и вероизповедания. Не само, че захвърля читателят по средата на кървава война, която протича вече седма година и не се интересува да му обясни как точно се е стигнало дотук, ами и го запознава с <i>хиляди</i> персонажи, всеки от които по-различен и по-сложен от предишния. Това не е леко четиво! Това не е книга, с която можеш да се отпуснеш и да отпочинеш. Това е препятствие и всеки успял да го премине ще спечели толкова много. От книгите винаги има какво да се извлече, но точно тази книга <i>засипва</i> четящите я. Колкото повече читателят напредва в сюжета, толкова повече му става ясно, че е попаднал на нещо наистина забележително и единствено по рода си. Промотира се като "мрачно, епично фентъзи", но е толкова различно от историите в тези жанрове. Да, присъстват магиите, политическите интриги, които водят до войни на нечовешки създания и съюзите на различните фракции, присъстват дракони, магически мечове и да, намесват се демонични и божествени фигури в игрите на смъртните, но... не по начина, по който се случва в другите подобни книги!<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
"<i>- Един ден ще стана войник - промълви Гъноуз.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Мъжът изсумтя.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>- Само ако се провалиш във всичко друго, синко. Да хванат меча е последният ход на отчаяните. Запомни думите ми и си намери някоя по-достойна мечта.</i>"</div>
<br />
Сюжетът е най-заплетеният и най-сложният, на който съм попадал. Малазанската империя е в пика на завоевателската си кампания и войната е навсякъде и ужасите ѝ се случват на всеки. Това е книга, чийто автор истински се е наслаждавал да извърта типичните за жанра тропи по поразителен и забавен начин. Честно казано е същинска неразбория, но красива такава. Абсолютно величествен, разтегнат до пръсване хаос. Признавам, това причинява и някои негативности в книгата, за която <b>Стивън Ериксън</b> е изразявал многократно, че му е била най-трудна за писане. Леки несъответствия и понякога дразнещо нереалистични мотивации зад някои от персонажите. Отношенията между тях са именно това, което ме караше да продължавам да чета, независимо колко объркан и дори изнервен бях на моменти. Демонстрират се изяви на истинско, укрепнало и дългогодишно, неочаквано и дори платено приятелство. Среща се разцъфваща, страстна, угасваща, загубена и невъзможна любов. Омразата е изпълваща самия сюжет, тъй като всичко се върти около една война започнала с предателство породено от болни амбиции. Крокъс е личният ми фаворит, Татърсейл е една от любимите ми героини във фентъзи роман, а Круппе е най-забавното и обвито в мистерия създание в цялата история, а това си е постижение, имайки предвид, че в нея присъства Аномандър Рейк, за когото буквално бих дал пари да знам повече на мига!<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgCvLpv8a9VnQLNNw6Akj593vwv36quwWNNL7l7K8tkxzF7QAAobLfBtwPgmQ2t150in7Sb2aO9cZqzF3bj5huNwklN95OHiUHiCZM5GCpaA4PZHJB5Xi7mwKt4k-u_GiTDpsdALfYqMjQ/s1600/817CteSzxqL.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="993" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgCvLpv8a9VnQLNNw6Akj593vwv36quwWNNL7l7K8tkxzF7QAAobLfBtwPgmQ2t150in7Sb2aO9cZqzF3bj5huNwklN95OHiUHiCZM5GCpaA4PZHJB5Xi7mwKt4k-u_GiTDpsdALfYqMjQ/s400/817CteSzxqL.jpg" width="247" /></a></div>
Личи си, че Стивън Ериксън е антрополог и археолог по професия и образование. Свободните градове на Дженабакъз, самата Малазанска империя, Унта, Итко Кан - това са места, които се чувстват реални, заради безспорното чувство на <u>положеност</u>, което авторът успява да им придаде. Те <i>са </i>там. По подобен начин историческите събития довели до това, за което четем биват разгърнати - те <i>се</i> случват, защото <i>са</i> там в <i>този</i> миг, който бива предхождан от други събития, заради които се е стигнало до <i>тук</i>. Подобен подход за разглеждане на историята на света е в тематиката на самия роман, защото отвъд всичко той е дълбоко философски. Намирам капитан Паран за абсолютното въплъщение на цинизма, заради навикът му да антагонизира останалите. Явното му несъгласие с Императрицата в началото на романа, неприязънта, която изпитва към адюнкта Лорн, лошите отношения със сестра му, дори раздразнението и арогантността, които демонстрира към Татърсейл и Уискиджак при първите им срещи! Независимо това и други негативни черти в характера му, той показва смелост, бърз ум, себедостатъчност и информираност за света около него. Сякаш макар да е млад и неопитен, очите му са широко отворени за света и това как той работи, което е странно, тъй като произлиза от знатен род и вероятно в младостта си е закрилян от несгодите в живота.<br />
<br />
Сред тази мащабност, за която толкова често ще се споменава - все пак обсъждаме <i>точно тази </i>поредица, едно от най-добрите неща, които може да се каже за нея е това как е написана. Тъй като всеки достатъчно смел читател, захванал се с подвига да прочете романите, го очакват безброй страници и писания - това ще бъдат изречения, които с нищо не отстъпват на прекрасния изказ срещнат в поезията, с която започва всяка глава. Безбройните, цветущи и изглеждащи безкрайни описания са гладки, плавни и красиви.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
"<i>Дъхът му заизлиза тежко и силен беше плясъкът на крилете му</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>сред дълбокия стон на мускули и кости.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Издуха се гърдите му, </i><i>за да вдишат студения сух въздух, и мощ изпълни съществото му.</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Думите на Ериксън докосват читателя и го карат да мисли над прочетеното. Не само философските разсъждения, а и начинът, по който персонажите се чувстват на моменти, моралните им дилеми, несигурностите им и изолираността от света, която изпитват. Те са във война и сцените на жестокост и безскрупулност са ежедневие, така че да поставят действията си под въпрос изглежда напълно естествено.</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
"<i>Понякога вярвам, че съм единственият на света, който не чувства</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>нещата пълно, но няма как да го разбера, както далтонистът не може</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>да разбере дали цветовете, които вижда са истинските.</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Бях силно впечатлен от въвеждането ми в света, който се разкри пред мен в "<b>Лунните градини</b>", но тя определено не е за всеки фентъзи фен. Още повече нейният автор не е автор за повечето от тези фенове и напълно разбирам защо това би било така. Самият той казва, че читателят или ще се влюби в произведението му още от първите страници, или ще го намрази и е нормално, че няма как всички да бъдат от първите. Радвам се, че съм от тях, макар да съм напълно наясно колко лесно можех да попадна и в отбора на вторите. Вълнението, което изпитах когато осъзнах в какво се въвличам, ме кара да си мисля, че ще продължа да се изумявам на разкриващото се пред мен все повече и повече. Мащабът, наслояването на персонажите и вкоренената в тях човечност, философският и интелигентен начин, по който бива разглеждано всяко събитие, прекрасният изказ и усещането за нещо наистина оригинално и различно от всяко друго, са само върхът на айсберга - заявявам го още след първата книга от поредицата, защото тя загатва, че все още не знам нищо. А, така се и чувствам.</div>
<br />
Оценката е *<i>трудна за даване</i>*. The closest held secret is the one that never sours with age.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-59445587381226333602018-07-06T14:30:00.003-07:002019-05-01T09:18:22.401-07:00Приключението, което е "Малазанска Книга на Мъртвите" за менФентъзи романите се славят с мащабността си. За верните фенове тя не е проблем, а точно обратното. За читателите огромните романи означават повече време сред една история. Като ти е приятно някъде, винаги после е трудно да си тръгнеш, също както разделянето с хора, с които си преживял нещо значимо, може дори да бъде болезнено. Не, проблемът на фентъзи романите не е мащабният им обем, а мащабността на самите истории.<br />
<br />
Прочетох "<b>Война и Мир</b>" *<i>един от най-дългите романи писани някога</i>* доста рано в живота си. Историята, макар и величествена, несравнима, невероятна и т. н. не е особено сложна за схващане. Светът си е нашият, само дето по-назад по линията. Воюващите раси са човешки, а кралствата, дори не са така далечни и чужди. Спомням си, че "<b>Хари Потър и Орденът на Феникса</b>", която е най-обемната от поредицата, дори не ми се стори като дълга история. По-скоро един проточил се миг. "<b>Илиада</b>", "<b>Одисея</b>", "<b>Прозаичната Еда</b>" и "<b>Махабхарата</b>" бяха толкова интересни и така ясно разказани, че прочитането им беше като разходка в парка.<br />
<br />
"<b>Властелинът на Пръстените</b>" обаче е друга работа. В никакъв случай не се оплаквам от него или който и да е друг <i>ТИТАНИЧЕН</i> фентъзи роман, но понякога е <i>толкова</i> трудно. Отне ми ужасно много време да разбера какво всъщност чета, преди историята истински да ме грабне. Не помагаше, че бях и доста малък тогава. Трябваше да се пренастроя на безброй различни честоти и дори когато достигнех нужното "пренастройване", не ставаше по-лесно, а точно обратното, защото авторът тепърва набираше скорост. "<b>Песен за Огън и Лед</b>" може да е огромна, но *<i>поне за мен</i>* е много ясна за разбиране. Притежава една доста приятна постепенност, в която информацията се разкрива на читателя. Огромна помощ е това, че е ориентирана в разказването на историята на персонажите си, а светограденето и митологията са главно там за фон. Обърнато им е огромно внимание и са развити в безумно цветущ детайл, но рядко има отплата за читателите, които отделят времето за специално внимание на всеки един магически, мистичен или свръхестествен елемент от историята.<br />
<br />
Онова, което взриви главата ми по начин сходен, но не и толкова скъп за мен, беше поредицата "<b>Колелото на Времето</b>". Това са 15 книги! Огромни петнайсет книги, при това. Признавам, сега когато съм прочел всичките, мога да заявя, че 4-5 от тях са просто описания на облекла и репетитивно изразяване на мненията на персонажите, <u>но</u> мащабността и детайлите, с които е разказана историята е същинско постижение. Изумително е, че човешкият ум е способен така ясно да опише нещо толкова необхватно!<br />
<br />
За разлика от този цикъл обаче друг се слави като най-сложният за обхващане и разбиране. Една е поредицата, която отказва дори и най-запалените фенове - не защото е скучна, а защото е толкова, толкова сложна за четене. История толкова огромна, толкова затрупваща с информация и толкова безпощадно захвърляща я в лицето на читателите, че постижението тук вече е тяхно за това, че са успели да се справят с нея. Онези, които са я прочели и са смогнали да спазват темпото, което авторът задава са истинските гении, а не самият автор, че я е написал, защото неговото надминава това, което може да се опише като гениалност.<br />
"<b>Малазанска Книга на Мъртвите</b>" е приключение, в което отдавна възнамерявам да се впусна, но винаги съм се спирал, защото не съм се чувствал готов, така както спортист не се чувства готов за олимпийските игри и са му нужни години на тренировки и подготовка. Аз не просто чета книгите, с които се захващам. Да кажа, че ги изживявам, дори ми се струва тривиално, защото е много повече от това. Времето обаче настъпи. Не мога да чакам повече, трябва да знам какво се крие в сказанията и искам да знам колкото се може по-скоро.<br />
<br />
Има една огромна липса сред кратките ми есета *<i>или "ревюта"</i>*, защото да започна сега тези по "<b>Колелото на Времето</b>" би било почти непосилно и аз много съжалявам, че не го направих след като прочетох книгите, защото определено имах мноооооооооооооого да кажа.<br />
С тази поредица ще бъде различно. Всеки роман, всяко следващо сказание ще бъде внимателно разглеждано и обсъждано преди да се продължи към следващото, независимо колко интересно е завършило то, защото не искам един ден да погледна назад и да осъзная, че прочетеното не е така прясно в главата ми и ако изкажа мнение - то няма да бъде така обективно, както е могло да бъде.<br />
<br />
Всичко започва с<br />
1. <i style="font-weight: bold;"><a href="http://fantasyneshta.blogspot.com/2018/07/blog-post_7.html">Лунните градини</a></i>, започнах да чета тази книга след период, в който четох безброй кратки такива. И то главно научно-фантастични, така че контрастът бе огромен. Чувствах се, сякаш се състезавам в пентатлон, след като дълго бях участвал в леки кросови надбягвания. Не знам дали схванах всичко, дори след препрочитанията, не съм сигурен за какво точно чета и не мога да гарантирам, че запомних имената, а камо ли пък мотивите на всеки от персонажите, но знам, че искам да разбера още! За тях, за митологията, за историята, която е довела събитията до <i>тук</i> и най-вече - за това, което предстои!<br />
<br />
И продължава с<br />
2. <b><i><a href="http://fantasyneshta.blogspot.com/2018/08/blog-post.html">Дверите на скръбния дом</a></i></b>, която се оказа двойно по-мощен противник от миналата. Началната радост, която изпитах, защото най-после разпознавах имената и местата, за които се говореше се стопи бързо. Всъщност, всякаква радост се стопи, докато четох тази книга. Не защото е лоша такава, а защото е толкова, толкова трагична. Да се нарече тъжна е недостатъчно, а трагедиите, които са описани намирам за непосилно да обсъждам след като ги прочетох и бих искал да ги оставя назад. Наистина нетърпелив съм да се върна на континента на Малазанската империя.<br />
<br />
Историята стига донякъде в<br />
3. <a href="https://fantasyneshta.blogspot.com/2019/01/blog-post.html">Спомени от лед</a>, тъй като няколко от арките кулминираха в завършека ѝ, смятам че с прочитането на тази книга, започнах да напредвам. Макар и не толкова ужасяващо брутална като предишната, тази я надминава по извратеност и успява да има двойно по-тъжен завършек, заради огромните загуби, които понася съставът от персонажите по време на финалната битка. Подобно на предишните две ме остави без думи и трудно успявам да изразя какво чувствам след прочитането ѝ, така че започва да ми става ясно, че това е нещо, което да очаквам след всяко от сказанията в тази поредица.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-11642634709080166892018-05-14T06:50:00.002-07:002019-02-28T06:37:41.822-08:00"ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ" от Ърнест КлайнГодината е 2011. Дебютният роман на <b>Ърнест Клайн</b> бива публикуван с вече продадени права за екранизирането му, а за режисьор е избран Стивън Спилбърг. Да... Тази книга наистина е толкова готина, че още с прочитането ѝ, дори най-капризният холивудски продуцент би бил наясно, че трябва, просто трябва да бъде екранизирана. И да... Тя наистина е толкова готина, че филмът по нея заслужава да бъде заснет от Стивън Спилбърг. У нас бива публикувана през 2017 г. от издателство “Intense”, а преводът е на Катя Перчинкова. Писна ми от мрънкане относно преводите на българските издания, намирам го за клиширано, псевдо-интелектуално, пасивно-агресивно <i>тролстване</i>, така че madame Перчинкова има поздравите ми и похвалата ми.<br />
<div>
<div>
<br /></div>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieEIeTF1f6hYf7Tee8iGiOUI1Db0LIpQz6F3FieRyKMD9mIhz9BMaCKz1s9qbsOgxw66FTrzHTyB7MzI537x43JikuwvyaxLhHgJeGpUHfOG7HbXMD3xg4CNvbE1HuMEPPsfMz0bidyEU/s1600/195978_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1199" data-original-width="800" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieEIeTF1f6hYf7Tee8iGiOUI1Db0LIpQz6F3FieRyKMD9mIhz9BMaCKz1s9qbsOgxw66FTrzHTyB7MzI537x43JikuwvyaxLhHgJeGpUHfOG7HbXMD3xg4CNvbE1HuMEPPsfMz0bidyEU/s400/195978_b.jpg" width="266" /></a></div>
Съвсем близкото бъдеще е - 2040та година и всичко е отишло по дяволите. Най-после онази дистопия, която знаем, че наближава се е случила. И книгата разказва за времената след нея. Глад, бедност, енергийна криза, глобално затопляне, войни... Всичко. Навсякъде! Пренаселването на света е достигнало такива крайности, че на повечето хора се налага да живеят в каравани струпани върху други каравани. Светът е най-ужасното място за живеене, независимо къде се намира човек. За щастие компютърният гений Джеймс Халидей е създал тази невероятна Виртуална Реалност наречена ОАЗИС, където всеки може да избяга от всичко това за скромната цена от 25 цента - монетата, която се приема за жетон от аркадните игри. И тъй като <b>всеки</b> го прави, Д. Х. е не милиардер, а <u>три</u>лионер. Един ден обаче той умира внезапно, а в деня на кончината му бива излъчено съобщение към всички играчи. Съобщение, което променя света. Халидей е скрил великденско яйце *<i>Не онези червените, а "намигването" на един игрови програмист към играчите.</i>* някъде в безбройните светове на виртуалната си вселена. Този, който разгадае трите загадки, намери трите ключа и отключи трите порти с тях, ще наследи цялото му богатство и ще му бъде прехвърлена собствеността над играта. Това праща огромен брой играчи по следите на Яйцето, дори такива наети от корпорации да го издирват като техни служители. Проблемът е, че вече пет години никой нищо не е открил. Единствената следа, която имат Ловците е, че Халидей е отраснал през 80те и е бил обсебен от поп-културата на този период. Поради тази причина книгата е най-носталгичното, изпълнено с безброй препратки преживяване, което може да съществува. Ловци на духове, Истински гений, Почивният ден на Ферис Бюлер, Клуб Закуска. Аркадни игри като Joust, Adventure, Black Tiger *<i>Dark Souls-ът на миналото поколение!</i>*, Tempest, Pac-man и настолни такива, като Dungeons & Dragons. Всякаквите конзоли като Atari 2600, Sega Mega Drive и Nintendo Entertainment System. Все неща, които вманиачените и интересуващи се от научна фантастика, фентъзи, аниме, компютри или т.н., биха оценили. Един ден най-вманиаченият такъв - Уейд Уатс - намира първия ключ. Последвалото приключение е зашеметяващо.<br />
<br />
Ако има нещо, което е основна тема в тази книга то е избягването от реалността. Все пак, <i>целият</i> свят играе ОАЗИС по <i>цял</i> ден. Животите им са толкова скапани, че предпочитат да не ги живеят, а да изживяват лъжа, в която те са някой друг и са някъде другаде, изгубвайки се не само в други светове, а и в миналото, където всичко изглежда сякаш е било по-лесно. Не случайно и манията по 80те: филми с Матю Бродерик и поредицата Монти Пайтън, игри на Sega, песни на Duran Duran, Wham! и Led Zeppelin. Всичките онези невероятни неща, сред които да забравиш, но нито една <u>нова,</u> <u>оригинална</u> идея. Така хората в опита си да избягат от един капан, се хващат в друг.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
"<i>Но през последната година осъзнах какво в действителност представляваше ОАЗИС— сложен уред за мамене на сетивата, който ми позволяваше да живея в несъществуващ свят. Всеки елемент от него беше решетка в килията, в която доброволно се бях затворил.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Тук, под флуоресцентните лампи на едностайния си апартамент, нямаше къде да бягам от истината. В истинския живот бях просто антисоциален отшелник. Блед, обсебен от поп-културата компютърен маниак, страхуващ се да излезе навън. Без истински приятели, семейство и нормално човешко общуване. Бях поредната тъжна, изгубена душа, пропиляваща живота си с прехвалена видеоигра.</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
И оттам се задава въпросът: Дали подобна технология е следващата крачка напред, или назад?</div>
<div style="text-align: left;">
Безплатно образование, неограничен достъп до всякаква информация, възможност за контакт с хора по целия свят, <i>но</i> в действителност пълната липса на адекватен социален контакт, изолация от всякакви значими взаимоотношения, атрофия на мускулите и влошено здраве. ОАЗИС утопия ли е или просто другата анти-утопия съществуваща в средата на 21 век? Този въпрос е също толкова сложен, колкото и отговорът към него. Играта, все пак, дава възможност на мизерстващите да имат образование и работа, тъй като в реалността нямат достъп до такива, но пък за сметка на това игнорират бъркотията, която се случва около им. Уейд е перфектен пример за това - той няма приятели, нито пари, а още по-малко уважението на околните, но в ОАЗИС разполага с огромно богатство и заедно с приятелите си са най-популярните аватари в света. Това създава една раздвоеност в него, която личи дори в начина, по който възприема света:</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
"<i>Преди са си живеели прекрасно, а сега положението е страшно. Честно казано — перспективите за бъдещето не са много добри. И изглежда, че от тук нататък ще става все по-зле. Човешката цивилизация "залязва". Някои биха казали, че "умира".</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
В следващият момент *<i>и под момент имам предвид страница</i>*, той обръща към другата крайност:</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div>
"<i>За щастие, имах достъп до ОАЗИС, където сякаш през вълшебен портал се озовавах в по-красив свят. Този плод на въображението ми помогна да не изгубя разсъдъка си. Вълшебно място, където всичко беше възможно. Най-щастливите ми детски спомени са от ОАЗИС.</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieChAEXdJbj9_EygTP8TFHaNRMhvLm0AABemlXAdB5GKvtehjmZ-ZaDNBGrHN6gvYNJbUvihKOn8wtHC4cZopBX_7VVpS28iNPwjjyXgt3PigvQb_9yQCswCOVabRRf-ZohfeArUzzxYA/s1600/1001004011761292.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="840" data-original-width="549" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieChAEXdJbj9_EygTP8TFHaNRMhvLm0AABemlXAdB5GKvtehjmZ-ZaDNBGrHN6gvYNJbUvihKOn8wtHC4cZopBX_7VVpS28iNPwjjyXgt3PigvQb_9yQCswCOVabRRf-ZohfeArUzzxYA/s400/1001004011761292.jpg" width="261" /></a></div>
Избягването от реалността, не е решението когато тя е скапана. По-добре ли е едно дете да изживее качествено ранните си години във фалшив свят, или да се мъчи в реалността? Не е редно хората да спрат опитите си да разрешат проблемите, а просто да се опитват да ги надживеят. Може би, просто може би, е по-добре да се прекара някакво време в ужасната реалност, където да се положи усилие тя да бъде подобрена. Алтернативата, все пак, е просто да се предадеш и да бъдеш "щастлив" някъде другаде. И оттам въпросът - Какво е реалността, всъщност? Там където са всички останали? Те <i>вече</i> са в ОАЗИС. Какво е истинското щастие, щом единствените щастливи спомени на протагониста са свързани със събития в ОАЗИС? С толкова много препратки към 80те години е неоспоримо, че забързаният приключенски сюжет на романа, се развива подобно на известните за периода истории и следва класическа структура като Индиана Джоунс. Невероятно е, че историята успява да бъде такава имайки предвид, че обстановката и технологиите в книгата, би трябвало да я правят неразпознаваема. Авторът постига това като вплита елементи от човешкия живот - връзките между хората, приятелствата и съперничествата им, и така успява да го направи значим и лесен за възприемане.<br />
<br />
Най-блестящото в романа обаче е разглеждането на човешката идентичност. Освен как ние самите възприемаме себе си и как ни възприемат другите, е обсъдено как ние заблуждаваме себе си <i>и как другите ни заблуждават</i> с възприемането ни. Виртуалната лъжа тук прави темата още по-комплексна, тъй като в ОАЗИС персонажите не просто могат да променят как изглеждат, а <i>кои</i> са. Завързаните контакти помежду им едновременно могат да бъдат лъжа, но и върховно истински. Чувствата на Уейд към Арт3мида и Аех са едновременно фабрикация на собственото му съзнание и това, което те самите решават, че е позволено да показват пред него. Страхът му, че жената, в която е влюбен всъщност би могла да е дебел, застаряващ мъж, който се крие зад профила на момиче. Изненадата му, че най-добрият приятел, който има се оказва не само принадлежащ към различена етническа група от неговата, но и от различен пол от неговия. Макар и първоначално глупаво в неговите очи, защото той обича онези <u>личности</u>, с които комуникира, неговите страхове се коренят в предразсъдъците му към хора от различна раса. Не го наричам расист, просто наблюдавах собственото му осъзнаване за ксенофобията, която има - той се бои от хората, а от различните хора още повече. Изначалната му дръпнатост към близките му, когато разбира кои са в действителност е нелепа, защото през цялата история той ги убеждава, че харесва <i>тях</i> - онези, които са се разслоили пред него напълно, а не това, което другите, които не ги познават, виждат. Нормалните хора в този свят могат да бъдат войни, магьосници, роботи и всичко, за което могат да се сетят. Дебелите загубеняци като Уейд могат да са супергерои и виждайки се като такива, наистина да проявят характеристики присъщи на такива без дори да знаят, че са притежавали подобни черти дълбоко в себе си. Едновременно можеш да блеснеш, но и да се извратиш, погубвайки личността си в самозаблуда. ОАЗИС просто ти позволява да изкараш всичко от себе си пред света. Все пак всички започват играта заради безбройните неща, които могат да правят, но продължават да играят, заради безбройните неща, които могат <i>да бъдат</i>.<br />
<br />
Всеки минимално определящ се като член на сегашната супергеройска, аниме, фентъзи, геймърска и научно-фантастична култура, би видял много от себе си в тази книга. Би срещнал персонажи със сходни интереси на неговите и най-важното - би разбрал за съществуването на игри, филми и музика, които биха му били безкрайно интересни да опознае за себе си като нещо ново макар и създадено преди 40 години.<br />
<br />
<b>Оценката е 6.</b> Going outside is highly overrated. </div>
</div>
</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-56050291653067535602017-03-09T05:16:00.001-08:002018-07-09T04:48:05.285-07:00"ВЛАДЕТЕЛЯТ НА КУЛАТА" от Антъни Райън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEixXbacoMATthNtrY-R4TBuwNk95LZvtkS72ue2vIAs65NApKI84kwBoxJsVL3zc1xLYcqkhQ3sp0Ly-npWloAK93WI-t5JIEG72a-gWYnL1_42sy_QvNTp8YOscRPYHypGhZDkycWVJSk/s1600/198669_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEixXbacoMATthNtrY-R4TBuwNk95LZvtkS72ue2vIAs65NApKI84kwBoxJsVL3zc1xLYcqkhQ3sp0Ly-npWloAK93WI-t5JIEG72a-gWYnL1_42sy_QvNTp8YOscRPYHypGhZDkycWVJSk/s400/198669_b.jpg" width="272" /></a></div>
Годината е 2014 когато втората книга от поредицата "<b>Сянката на Гарвана</b>" бива публикувана от издателство Ace. Преиздавана няколко пъти до момента, тя се превръща в бестселър и установява <b>Антъни Райън</b> като един истински майстор на фентъзи жанра. У нас "<b>Владетелят на Кулата</b>" достига до читателите благодарение на ИК "Бард" с превод от Милена Илиева.<br />
<br />
За книга, която всеки ще очаква да е просто преходна "<b>Владетелят на Кулата</b>" е изненадващо интересна. Безброй автори трупат слава след дебютния си роман от определена трилогия, само за да се провалят когато излезе втората част и няма друг смисъл вложен в нея, освен да бъде мост между първата и последната от книгите. Много от фентъзи романите могат да се разкажат в значително по-кратък формат, но издателства и авторите са развили лошия навик да извличат всичко, което могат веднъж щом се докопат до подобна златна мина. Тази книга определено не е това!<br />
<br />
Изненадващо е колко подобрени са уменията на автора. Справил се е по-добре с разказването на тази история, отколкото с <a href="http://fantasyneshta.blogspot.bg/2017/03/blog-post.html">миналата</a>. Книгата е всичко, което може да се иска от фентъзи роман да бъде. Интересни персонажи, грабваща история, отлично светоградене *<i>,което липсваше до този момент</i>* и най-вече красиво написана - каквато, прозата на автора не загатваше, че ще бъде възможно за поредицата да бъде. Често сравняван с Дейвид Гемел, авторът открито е заявявал, че черпи вдъхновение от Робин Хоб и Майкъл Дж. Съливан и това доста си личи в тази книга. Не става дума за плагиатстване на идеи, а по-скоро сходност в структурата на произведението - нищо повече. Все пак поредицата е една от най-оригиналните издавани през последните години. Независимо, че е такава, най-хубавото в нея е, че <i>някак си</i> успява да пресъздаде усещането присъщо на класическите произведения. Необяснимостта на магията, мистериите на злото и зловещата необятност на отвъдното - все тропи, които бихме срещнали в романите писани преди повече от четири десетилетия.<br />
<br />
Историята вече не бива разказвана само от Вейлин Ал Сорна, но и през перспективата на трима други - Рива, Френтис и принцеса Лирна. <b>Антъни Райън</b> се справя отлично с жонглирането с повече гледни точки, тъй като успява да демонстрира качествата, които протагонистът му бе наблюдавал у персонажите, които сега биват пролука за нас към този свят на война и магия. Независимо, че и четиримата "разказвачи" са на огромни разстояния един от друг, тяхната съдба евентуално ги събира заедно. Мисиите им може да нямат нищо общо една с друга, но всяка е силно вълнуваща и по никакъв начин не бива засенчена от другите. По този начин се разказва за огромната инвазия, която е на път да се случи и успяват да се наблюдават многото битки, които се случват. Всяко едно от тези сражения е описано блестящо и въвлича читателя точно по средата на сблъсъка на сражаващите се армии. Това авторът прави възможно като рисува картина чрез звуците, усещанията, страха и агресията, които витаят на бойното поле и го прави с изключителен детайл.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi7izosymyfx4UCA6qn95zYBXi5kbjhPcpNFd-Jz0NEuYaNdkgUFRcRo7m9plC1TCfCWzs9E6CM8nzD1ZWdMzaEdKLxTQMo_ZJfZYODTI_7WRLBwW8ldLN-MDT9K0b4JYNTmxYT9JeYRoU/s1600/18138189.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi7izosymyfx4UCA6qn95zYBXi5kbjhPcpNFd-Jz0NEuYaNdkgUFRcRo7m9plC1TCfCWzs9E6CM8nzD1ZWdMzaEdKLxTQMo_ZJfZYODTI_7WRLBwW8ldLN-MDT9K0b4JYNTmxYT9JeYRoU/s400/18138189.jpg" width="267" /></a></div>
Независимо колко интересна е една история и колко епични са битките, които обхваща - най-важното в един роман, винаги са персонажите. Около тях се върти всичко, техни са причините да подкрепяме различните каузи и фракции, които присъстват в книгата. Те са отговорните за случващото се и техни са мотивите, които ни правят лично загрижени за успеха им. Едно нещо, което не липсва на цялата тази поредица са отлично конструираните главни герои. Те са напълно противоположни един на друг, но в основата си са еднакво сърцати и споделящи общ мотив. Изненадващо различно е представена принцеса Лирна, която в предишната книга имаше лошо представяне и се усещаше като отблъскваща и злопаметна личност. Измежду всичките тя е тази, която преминава през най-големи трудности и отказвайки да бъде сломена от тях получава своя момент да блесне. В добавка към силните жени в книгата е и Рива, която демонстрира не по-малка воля и сила, които могат да са равностойни и на възрастните ветерани от романа. Приключението, в което е въвлечена е напълно достатъчно само по себе си да бъде разказано в собствена трилогия, защото освен безкрайно интересен протагонист ще включва и битката за цел, която тя мисли за свята и в края на която, тя ще намери себе си.<br />
<br />
Сходността на произведението с "<b><a href="http://fantasyneshta.blogspot.bg/2015/05/blog-post.html">Легенда</a></b>" на Дейвид Гемел си проличава когато авторът разказва за една определена обсада и успява да го направи по начин, който силно наподобява отчайващата и безнадеждна обстановка на Дрос Делнох. Разликата тук е, че читателят успява да види гледната точка на хроникьора лорд Верниерс, който бива пленен от противниковата орда и също да изживее защитата на укреплението през очите на различните генерали, офицери, войници и най-вече Вейлин. Така авторът ни показва колко зорко противниците следят ходовете си и колко внимателни са в предприемането на своите, защото знаят, че и най-малката грешка ще им струва битката. Не съм срещал подобен тип разказ за обсада и беше наистина интересно и впечатляващо за мен. Нейният край обаче е това, което надминава всичките очаквания и разбива каквито и предположения всеки от читателите може да е имал на пух и прах, оставяйки го шокиран и поразен от напиращият възторг.<br />
<br />
Успявайки да направи най-достойното, което един писател може да направи след публикуването на бестселър, а именно с новото си произведение да надмине летвата, която сам е поставил, <b>Антъни Райън</b> демонстрира в колко по-умел писател се е превърнал като ни представя една история изпълнена с битки, мистерия, магии и мъдрости, които са актуални и за нашия свят и за нашето време. Съчетавайки това с отличните персонажи на търсещият изкупление, намерилият себе си, изстрадалата фанатичка и несломимата аристократка, авторът създава огромни очаквания за продължението на "<b>Владетелят на Кулата</b>" и завършекът на поредицата си.<br />
<br />
<b>Оценката е 5.</b> Is a lie really a lie if it is honestly believed?Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-66169153462974479882017-03-03T11:01:00.001-08:002018-07-09T04:41:12.250-07:00"КРЪВНА ПЕСЕН" от Антъни Райън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh9dGaE50s-JnxE_ziDctJQHiwaxJmzWq8benLDWAuaFZjcc4AUrimFKp2evnVGYXDTGHrrjL5bLeTrGh4KWTkMhF2jMsV0Q5i7A2fXD5K_hMjpvl2ISSMcYadeT8KqaxFjwS7WTWeLXcM/s1600/Kravna-pesen2.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh9dGaE50s-JnxE_ziDctJQHiwaxJmzWq8benLDWAuaFZjcc4AUrimFKp2evnVGYXDTGHrrjL5bLeTrGh4KWTkMhF2jMsV0Q5i7A2fXD5K_hMjpvl2ISSMcYadeT8KqaxFjwS7WTWeLXcM/s400/Kravna-pesen2.jpg" width="273" /></a></div>
Годината е 2010. "<b>Кръвна Песен</b>" е дебютният роман на <b>Антъни Райън</b>, който след безбройните откази на издателствата в Англия, издава сам. Книгата е посрещната изключително добре от читателите и след огромен брой продадени електронни копия на фентъзи разказа, правата за него биват купени от Ace. У нас първата книга от поредицата "<b>Сянката на Гарвана</b>" бива издадена от ИК "Бард" през 2015 с отличния превод на Красимир Вълков.<br />
<br />
Различните ордени, братства и гилдии често са част от фентъзи романите. Изпълнени с деца, чиито родители са ги изоставили или скитници нуждаещи се от дом, те са идеалното място, в което да се развие историята за израстването на един протагонист. Било то магьосник или войн.<br />
<br />
Историята на Вейлин Ал Сорна се разказва от самия него, в момент от живота му когато знаем, че в миналото си е извършил невероятни, но ужасни неща. Макар неговата гледна точка да е такава, на която не може да се разчита изцяло, тъй като е ограничена от познанията и собствените му вярвания и разбирания за света, лентата, през която читателят наблюдава живота му е наистина интересна. Първата среща на хроникьора лорд Верниерс с протагониста е и нашето запознанство с него, а то го показва като велик войн и създава очаквания за него, които лесно могат да се окажат твърде високи за възможностите на автора. Представен ни е човек, който е отраснал на бойното поле и е водил живот, който го е превърнал във върховната машина за убиване. Тук авторът демонстрира таланта си. Вдигайки летвата толкова високо за персонажа си, той лесно може да се провали, ако не разкаже история, която да не е съвършено правдоподобна за пътя му до тук. И тя е такава. Лесно е за читателят да повярва, че Вейлин би могъл да стане този, който е в настоящето, след като е почувствал ужасите и непосилната тренировка, през които е преминал в Шестия Орден. Знаейки за несгодите в живота му и за болката, която му носи загубата на приятелите му, читателят не само научава защо, но и <i>разбира</i> защо главният герой е точно такъв, какъвто е.<br />
<br />
Неговите героичност и идеализъм го водят до сключването на пакт с крал Янус, който макар и да не участва особено много в книгата е задкулисният паяк, чиято паяжина е била оплетена дълго преди началото на историята, която се развива в романа. От сключването на този пакт нататък, нещата наистина започват да стават интересни. Той е размахващият меча от остра и хладна стомана, в която Вейлин бива изкован. Целта му са нови завоевания и засилване на влиянието му във вече завладените граници - като цяло действия, за които историците могат да пишат. Поставяйки Вейлин в ситуации, в които трябва да постигне невъзможното или да загине, крал Янус го превръща в герой на народа си, в идол, който останалите войници биха последвали. Когато обаче съдбата изиграва своите карти, кралят не се поколебава да жертва своя най-доказал се войн, за да спаси живота на сина си.<br />
<br />
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgz6wH-R_G5dAyDJh8Mwa0Je-4XJ6cVLNm6jD8A20ysnFH81BAhyphenhyphen9GNjsZxgnaM8Wia54LQFlWWS3OBi63bNQnJU1vrVua66pQ_iaownYo65J5xUH-4dR3WKJk-xxDeUXMLSyXfhLNobt8/s1600/13569581.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgz6wH-R_G5dAyDJh8Mwa0Je-4XJ6cVLNm6jD8A20ysnFH81BAhyphenhyphen9GNjsZxgnaM8Wia54LQFlWWS3OBi63bNQnJU1vrVua66pQ_iaownYo65J5xUH-4dR3WKJk-xxDeUXMLSyXfhLNobt8/s400/13569581.jpg" width="263" /></a>Независимо, че Вейлин е в основата на историята, неговите братя от Шестия Орден са силно запомнящи се. Всеки от тях се развива като персонаж и макар второстепенността си, успява да накара читателя да се привърже към него. Лесни са за харесване, тъй като мотивите и слабостите им са представени по начин, който няма как да не предизвика съпричастност. Започват едни, но в края са съвсем други. Макар и да не липсват насилие и убийства, темата е по-типична за жанра меч и магия, отколкото за мрачното фентъзи. Изследвани са цената за сдобиването с власт и ефектите на репутацията. Романът е наистина приятен, интересен е и не му липсва хумор. Изпълнен е с екшън и обрати, които изненадват читателя, а благодарение на отличните разказвачески умения на автора, сме оставени с приятно чувство след прочитането на тази история.<br />
<br />
Прозата на автора е твърде обикновена, дори след няколкото редакции от различните издания от самопубликуваната електронна книга до преведената на български версия. Посредствена на моменти. Това е основният минус, но поне успява да спазва равно темпо през целия роман, независимо обратите и изпълнените с действия сцени, които понякога чакат зад ъгъла и се сриват като лавина.<br />
<br />
Макар в света от романа да няма нищо интересно, магията е това, което прави обстановката на историята интересна. Тя се развива заедно с Вейлин, който на свой ред упражнява уменията си на войн и дори не подозира за съществуването на каквото и да е свръхестествено присъствие около него през по-голямата част от книгата. Независимо колко е интересна обаче има моменти, в които авторът мами с използването ѝ в историята. Като не разяснява изцяло правилата зад нея, <b>Антъни Райън</b> я използва на места, които макар и пасващи на сюжета и правещи го още по-интересен, я карат да се усеща неестествена и дори създава непостоянства по-нататък. Мистериозните помощници на Вейлин спазват архетипа на фентъзи от старата школа и точно заради това не пасват на тази така модерна история. Това настрана - <i>кръвната песен</i> кара любопитството да пощурее и овладяването ѝ от протагониста е представено по страхотен начин. Особено интересното в нея е, че резонира и в другите, които притежават подобни способности.<br />
<br />
"<b>Кръвна Песен</b>" е отличен дебют. Разказва история, която много вещи автори са се опитвали да разкажат във фентъзи роман, но така и не са успявали да го направят по интересен начин. <b>Антъни Райън</b> ни представя позната история, но добавя нещо ново и различно в сюжета и употребата си на магия. Комбинира това с отлични персонажи, за които наистина ни е грижа в тежките им моменти, а после ги изпраща по изключително рискован път, карайки ни да треперим, заради несигурната им съдба.<br />
<br />
Оценката е 5-. War is always an adventure to those who've never seen it.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-5692412338128813962017-01-31T00:32:00.001-08:002018-07-09T04:35:12.550-07:00"АВЕМПАРТА" от Майкъл Дж. Съливан<a href="https://assets.chitanka.info/thumb/book-cover/1b/7099.max.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://assets.chitanka.info/thumb/book-cover/1b/7099.max.jpg" width="272" /></a>Годината е 2009, авторът <b>Майкъл Дж. Съливан</b>, а издателството е неговото собствено Ridan Publishing. Няколко години по-късно "<b>Авемпарта"</b> ще бъде преиздадена от Orbit, а у нас тя достига до читателите благодарение на MBG Books и преведена от Радин Григоров. С дебюта си, авторът ни разказа една изпълнена с екшън и приключения история, която макар и кратка бе напълно завършена сама по себе си и не притежаваше каквито и да е намеци, че ще продължи в още шест книги. Имайки предвид колко добра беше първата, втората част от "<b>Откровенията на Ририя</b>" има много да доказва, тъй като тя дава истинското начало на събитията, около които ще се развива цялата поредица.<br />
<br />
"<b>Авемпарта</b>" започва по познатия на читателите на предишната книга начин - с договор за Ейдриън Блекуотър и Ройс Мелбърн. Не само това, но техният зов към приключения е същата мисия като предишната - да откраднат меч. Този път обаче мечът е вълшебен.<br />
<br />
Веднага след кратката ни ре-интродукция с двамата главни герои, историята се разгръща като истински увод на фентъзи поредица. Не присъстват толкова много екшън сцени колкото в предишната книга, а се поддържа равно темпо до третата четвърт, когато "драконът е пуснат". Независимо, тя си остава изключително интересна, защото е изпълнена с развитието на персонажите, промените в света Елан, разбулването на легендите и интригите на политиката. "<b>Авемпарта</b>" е богата на информация за сметка на действие, но за разлика от повечето фентъзи книги, при които забелязвам това - тук не е излишно, провлачено или скучно. Напротив - изключително интересно и увличащо е. Научавайки какво ги мотивира и какво ги е оформило като личностите, които са днес, привързаността на читателя към главните герои (и не само) става все по-силна.<br />
<br />
Едно от нещата, които истински ме кара да се възхищавам на <b>Майкъл Дж. Съливан</b> като писател е способността му да разкрива толкова много за света заобикалящ персонажите му, без да се увлича в ненужни описания. Прави го гладко и <i>елегантно</i> чрез диалозите, които напълно се връзват със ситуацията, в която говорещият се намира, а на всичкото отгоре авторът успява да демонстрира и характер, чрез различните начини на изразяване. Политиката и машинациите, които присъстват в историята са разяснени по същия начин. Различни персонажи представляват различни интереси и амбиции, като всеки от тях преследва своите. Елфите и всякаквите други (дори само загатнатите) не-човешки раси са описани с майсторство, което напълно избягва досадните клишета асоциирани с техните раси.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://images.gr-assets.com/books/1388601360l/6342483.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://images.gr-assets.com/books/1388601360l/6342483.jpg" width="258" /></a></div>
Още повече - клишетата с имената са избегнати, а това е най-голямата рядкост във фентъзи книгите. Жанрът е известен с небивалите и сложни за изговаряне имена, които авторите даващи своя принос към него използват. Лишени от всякакво съзвучие или сходност според културните среди, имената, които са основни за самата същност на един персонаж са започнали да звучат плоско и предвидимо. Не и в тази поредица! Ройс, Ейдриън, Томас са примери за мъжките имена, а сред женските има сходство в съзвучието като Ариста и Тракия *<i>поздрави на преводача за последното</i>!*. Имената на различните места като Далгрен, Нидвалден и Колнора, освен че звузат красиво, притежават и мистичност. <i>Гиларабрин</i> - не е нужно да се пояснява, за да стане ясно, че се споменава древно, магично създание. Нещо толкова тривиално като съзвучието и приятната фонетика на наименованията се отразява силно на романа и най-вече го прави запомнящ се.<br />
<br />
Историята се развива през гледните точки на дуото Ририя и принцеса Ариста, които макар и разгледани в дълбочина и изследвани по-детайлно, остават все така лесни за харесване. Тракия е чудесно допълнение към разказа, допринасяйки със своята невинност и обикновената си личност, която рязко контрастира с необикновените главни герои. Новото представяне на джуджето Магнус ме изненада, тъй като да го видя в подобна светлина беше истински неочаквано, а циничните му диалози с Ройс, който по обясними причини желае смъртта му, са изключително комични.<br />
<br />
Краят е изключителен! Не мога да кажа, че беше напълно неочакван, но определено има своите изненади. Вдъхновяващ е и оставя читателя с приятно чувство и много, много силно желание да прочете следващата книга. Взривът, който е в края на събитията от романа са сплитането на споменатите легенди и тайни от миналото (още от падението на Империята, а може би и преди това), за които само се намекваше до този момент. С това става ясен истинският мащаб на събитията развили се в тази книга, а той е много повече от това, което читателят и двамата главни герои си мислят.<br />
<br />
Отлично доразвивайки своя свят на мистерия и античност <b>Майкъл Дж. Съливан </b>приключва с полагането на основите и се заема с изграждането на история, в която поглъща читателя. Авторът демонстрира майсторство като добавя дълбочина на поредицата си чрез изключителни диалози и <span style="font-family: "georgia";">изненадващи разкрития, които правят </span>"<b>Авемпарта</b>" една наистина стойностна литературна творба, вместо поредната добра фентъзи книга.<br />
<br />
<b>Оценката е 6. </b>You don't win battles with hate.<br />
<div align="justify">
</div>
<div align="justify">
</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-25433042370304004152017-01-19T02:34:00.000-08:002018-09-22T05:24:50.985-07:00"ОГНЕНО КРЪЩЕНИЕ" от Анджей Сапковски<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgtxX6_xq7radWIbXCQSAyzGrShBGXdQCoj8x1fi96D012junWAQB2Rsc6A-ehWE3wwBquub8qtKdYgg9gMGWAE7OiNI8KuGKBhzN80Tp_xPXpHytHH-bY3WHYXY7GyqJsEynPhzbAmrDs/s1600/978-954-761-435-2g.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgtxX6_xq7radWIbXCQSAyzGrShBGXdQCoj8x1fi96D012junWAQB2Rsc6A-ehWE3wwBquub8qtKdYgg9gMGWAE7OiNI8KuGKBhzN80Tp_xPXpHytHH-bY3WHYXY7GyqJsEynPhzbAmrDs/s400/978-954-761-435-2g.jpg" width="248" /></a></div>
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">Годината е 1996 за Полша и 2010 за България, когато излиза </span>"<b>Огнено кръщение</b>" *<i>oригинално заглавие - "Chrzest ognia"</i>*, <span style="background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">петата книга от сагата за "</span><b>Вещерът</b><span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">" на Анджей Сапковски. Издадена е от <b>Инфодар</b> и също от тях е оставена да се изчерпа от книжарниците без да бъдат напечатани още бройки. Винаги съм виждал подобен тип отношение към книги и читатели като стимулиращи публиката да си купи електронен четец и просто да си изтегли всичките книги, които копнее да прочете, но няма възможност да си купи заради подобен тип издателска работа. Не знам причините за това, знам само, че не мога да имам в хартиено издание една от любимите си поредици.</span><br />
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);"><br /></span>
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">Краят на предишната преобърна света ми! Малко романи са така разтърсващи и неочаквани. ПЛАШЕЩИ! Всеки стигнал дотук отдавна е влюбен в света, персонажите и разказваческите умения на автора. Сега обаче читателят бива подложен на стреса да преживее вероятността да загуби всичко това, към което така силно се е привързал. Без каквато и да е идея какво следва в историята, се нахвърлих върху продължението, защото ако бях започнал да предполагам как ще се развият нещата, щях да откача.</span><br />
<br />
Поредицата става все по-грапава с всяка
следваща книга и "<b>Огнено кръщение</b>" вдига летвата много сериозно. Първо бяха сборниците с разкази - леки и съчетаващи
мотивите от класическите приказки. В последвалите книги бе представена враждата
между кралствата, а след това разбрахме за ксенофобията и ужасен расизъм, които виреят в тях, за да видим как
се стига до критичната точка в сблъсъците на интереси и бунтовете срещу
потисничеството. Сега сме тук, където последствията тропат на вратата.<br />
<br />
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">Невероятно е, че светът на Сапковски продължава да еволюира чрез промените, които настъпват. Не само политическите, тъй като монарсите падат като есенни листа. Става дума за метеорологичните изменения *<i>за пръв път наблюдавам толкова отблизо подобно нещо в роман</i></span><span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);"><span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">*</span> - Белият студ настъпва. Освен неестествено хладното време, се усеща присъствието на <i>нещо</i> във въздуха. Заряд, който напряга всички - животни, хора, чудовища и най-вече читателя. Всяка следваща страница предразполага четящия да очаква взрив.</span></div>
<div>
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);"><br /></span></div>
<div>
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto;">С всичките интриги, за властта на кралствата и на магьосническата ложа, сюжетът се развива с по-бързо темпо от това на останалите романи, но макар и забързано, продължава да е все така гладко. Няма и една част, която да не се усеща на място или като свряна сред редовете, за да изпълва книгата с повече съдържание. </span><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/3/35/Baptism_of_Fire_UK.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/3/35/Baptism_of_Fire_UK.jpg" width="261" /></a></div>
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto;">Вещерът е коренно различна от всяка друга фентъзи </span>поредица. Не защото представя света като сив, а не черно-бял *<i>всички вече правят това</i>, <i>а "<b>Вещерът</b></i>" <i>е написан 15 години преди началото на тази мода!</i>*, а заради необичайната сатира, черния си хумор и чувството, че е за "големи" и следователно по-мъдри читатели. Това е зряла история, която вместо да изобразява славността на войната, показва нейната истинност - диващината и бруталността на хората, които се нападат и изродщината на онези, които се наслаждават на злините. Няма слава в убийството, няма чест в битката. Всичко е една борба за оцеляване, насред поле от смърт, което е предизвикано от алчните владетели на рухващи кралства. И разбира се, подсилващите това усещане - описанието на Гералт и неговата роля във всичко това. Професионалният убиец, деморализираният мутант, неправедният скитник, грешникът и чудовището, който в повечето ситуации изглежда като единственият, който не е загубил разсъдъка си. Има известен символизъм в неговото раняване в тази книга, все пак неговата роля е тази на здравия разум, който се намесва в политическите игри на корумпираните владетели. Сега той е на прага на смъртта, защото алчните и злите опитаха да убият морала.<br />
<br />
Феновете на онези копиращи толкиновия свят романи от 80те, просто няма да разберат творчеството на Сапковски. За Гералт няма магически меч, нито магьосник, който да го уверява, че трябва да избива лошите. Неговите врагове не са с черни наметала, за да може да ги различава от Добрите, които носят бели одежди. Каузата му не е свята, просто защото е "Избраният", нито пък убийствата му са онеправдани, заради това. Неговите действия имат последици, а враговете му са хора, чиито избори са ги поставили на противниковата му страна. Съпътстващите вещера, точно поради тази причина са подбрани да противоречат на старомодните фентъзи клишета - търсещият изкупление рицар <i>в черни одежди</i>, девицата, която отказва да поиска помощ и се изявява като отличен боец и вампирът, който вместо хладнокръвният, кръвосмучещ убиец, какъвто се предполага, че трябва да бъде, се изявява като лечител и човек на науката.<br />
<br />
Книгата “<b>Огнено кръщение</b>“ започва развръзката на поредица, която освен, че осигурява едно страхотно приключение е и сатира, която коментира фентъзи литературата и небивалото в нея. Показвайки ни човешката природа в най-суровата ѝ форма, Сапковски обсъжда желанието за изкупление и силата да вярваме в избора, който правим като посрещаме последствията от него. Романът, като всеки добър такъв, вместо да казва на читателя как да мисли, му задава въпросите, върху които да размишлява.<br />
<br />
<b>Оценката е 5.</b> Each time we are indebted we pay off the debt to ourselves. </div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-69188536162394129612016-11-08T13:02:00.000-08:002018-07-09T04:23:04.080-07:00"ХИЛЯДАТА СВЯТА" на Джордж Р. Р. Мартин<div>
Защо никой не е писал за тези?<br />
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);"><br /></span>
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">Когато феновете на Джордж Марр.р.тин обсъждат творчеството му, винаги се споменава колко са </span><span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">възхитени от мащабността му.</span><br />
<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><i>Хилядата</i> свята.</span><br />
<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><br /></span></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">Дори на думи звучи като с повече мащабност от Седемте <i>кралства</i>.</span></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">Не пет книги от една поредица, а 24 кратки разказа. Събрани в едно са колкото книгата "<i>Игра на тронове</i>". До сега </span><span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">не съм срещал някой, който ги е чел.</span><br />
<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;"><br /></span>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjatjhfV8dzHCTxMKNBd4Cpt4sah-52nZUT7f6XYBHrAgEZa03fvTqvSSjJ29doUmnRib81MA8YmxFNoC1wz-S1xV8N2992VEpBOMiXeMN4lga8-5pA52hwGEdPE7m6AH8sVjX2pNTQG3Y/s1600/Screen%252BShot%252B2015-10-27%252Bat%252B21.39.57_1446063982.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="220" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjatjhfV8dzHCTxMKNBd4Cpt4sah-52nZUT7f6XYBHrAgEZa03fvTqvSSjJ29doUmnRib81MA8YmxFNoC1wz-S1xV8N2992VEpBOMiXeMN4lga8-5pA52hwGEdPE7m6AH8sVjX2pNTQG3Y/s400/Screen%252BShot%252B2015-10-27%252Bat%252B21.39.57_1446063982.png" width="400" /></a></div>
<br /></div>
<div>
<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">"<i>Героят</i>" от 1971 г. е първият, а освен хронологично, това е и първото професионално публикувано произведение на ДРРМ. </span>Последният публикуван разказ развиващ се в тази вселена е "<i>Песен за Лиа</i>", за който дълго време мислих, че е историята, до която ще се стигне в "<i>Песен за огън и лед</i>". Не само името, което напомня за майката на едно копеле от сагата, но и тематиката за кошерното съзнание (Старите богове) е изложена за пореден път в творчеството на автора.</div>
<br />
Бъдещата история, описва Човешката обител в една съсипана от хилядолетна война галактика. Освен Земята, която сега се нарича Стара Земя, хората населяват и много други светове:<br />
Тор, Стари Посейдон, Нюхолм, Балдур и Уелингтън (където с<span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">формираната Федерална Империя е установила военна тренировъчна база, заради тежката гравитация на планетата).</span><br />
<div>
Заселени в космоса от двете страни на пределите на човешката империя са <b>Финдийте</b> и <b>Хранганите</b>. Следвайки природата си хората започват да завладяват и заселват планети в космоса на Синовете на Хранга: <b>Авалон</b>, <b>Джеймисън</b>, <b>Бастион</b>, <b>Прометей</b>. И така започнала Двойната война...<br />
<br />
Само първите две истории се развиват по време на самата война - "<i>Героят</i>" и "<i>Мъже от станция Сива вода</i>". Останалите разкази са дълго след хилядолетието на битки с двете извънземни цивилизации, което евентуално довело до разпада на трите воюващи империи.<br />
<b>
Хранганите</b> изпъкват пред <b>Финдийте</b>, тъй като военните им тактики включват ядрени нападения над цели планети. Към арсенала им с оръжия и предимства, също така са и телепатичните им способности и подлите им умения да пращат фалшиви видения и сънища на хората.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://assets.chitanka.info/thumb/book-cover/15/5559.max.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://assets.chitanka.info/thumb/book-cover/15/5559.max.jpg" width="252" /></a></div>
Това, на което залага човешката федерална империя са био-оръжията и заелата се с изобретяването им Екологична Инженерска Войска, установяват своята база на планетата <b>Прометей</b>. Техният символ - златната Тета се появява в историите дълго след разформирането на <b><i>ЕИВ</i></b>, а изобретенията им вилнеят из световете и предизвикват какви ли не ситуации, около които се развиват разказите. Динозаври, бойни червеи, неизлечими вируси, чуми, космически кораби, мутанти, генетични подобрения и какво ли още не, което да използват срещу враговете си. Технологията на <i><b>ЕИВ</b></i> остава върха на човешката цивилизация и дълго след разпада им, човечеството така и не успява да надмине създаденото от тях. <u>Хевиланд</u> <u>Тъф</u> е късметлията намерил техен кораб и всичките "магични" чудеса, които са оставени на него от <b><i>ЕИВ</i></b>.<br />
<br />
Войната продължава хиляда години. Приключва не с победата на някоя от страните, а с колапса на трите фракции. Възползвайки се от това от далечния космос се появява поредната раса споделяща общо съзнание - <b>Дамууш</b> и напълно унищожава Финдийската империя. Независимо обаче расата на <b>Финдийците</b> оцелява, докато тази на <b>Хранганите</b> изживява геноцид, след като поробените от тях раси се обръщат срещу им. За да предотврати измирането на расата си, хранганите се укриват под земята на далечната планета <b>Стара Хранга</b>. Така границите на империята им се превръщат в предпочитаното място за емигранти и не след дълго Хранганската империя и планетите в нея биват заселени от най-различни народи.<br />
<br />
Докато се възстановява от раните понесени по време на Двойната война, Федералната Империя преживява най-значимият бунт в историята си. <u>Стивън</u> <u>Колбалт</u> <u>Нортстар</u> е отговорният за него и след избухването му, унищожава планетата <b>Уелингтън</b>. <b>Стара Земя</b> изисква Седемнадесетият флот да се върне незабавно от планетата <b>Авалон</b>, за да я защити от евентуални нападения в този тежък за нея период. Генералът на тази флота - <u>Тобър</u> не се подчинява на дадените му заповеди и вместо това се насочва към далечният регион наречен <b>Покривалото</b> и се установява на планетата <b>Тобър-в-покривалото</b>. "<i>Смъртта на Светлината</i>" се развива отвъд този регион, в най-далечното кътче на галактиката, където шест звезди орбитират около гигантска червена звезда.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiJIuqPVDvU0khDtrtjb7tfEhA8DrosZDYGdMXa2ShDL31pu0hV-0ZBXeBC-enWY-WgGMiFdrXb7digs-Qr4K8HBH59J7AV1K8u9cAR-XaKwLqA0eq-LXMHhyaFaiiZg0ZhNo_rr6YeA7M/s1600/7a6e2a4159ec2694c53e13ae8732a52d.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="520" data-original-width="736" height="282" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiJIuqPVDvU0khDtrtjb7tfEhA8DrosZDYGdMXa2ShDL31pu0hV-0ZBXeBC-enWY-WgGMiFdrXb7digs-Qr4K8HBH59J7AV1K8u9cAR-XaKwLqA0eq-LXMHhyaFaiiZg0ZhNo_rr6YeA7M/s400/7a6e2a4159ec2694c53e13ae8732a52d.jpg" width="400" /></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<br />
Свиквайки остатъка от армиите и флотите си космически кораби, <b>Стара Земя </b>се изолира от останалите планети и затваря "границите" си за всички. Останалото от Федералната Империя (с изключение на планетите <b>Авалон</b>, <b>Нюхолм</b> и <b>Балдур</b>) потъват в хаос и след тежка гражданска войнда, бива върнато обратно в Тъмните векове. За цяло поколение всички освен тези четири планети са неспособни да извършват транспланетни полети. Много светове така и не се възстановяват от този период, който с времето започват да наричат Междуцарствието. "<i>В дома на червея</i>" е една от историите развиващи се в свят през този период.<br />
<br />
Религиите в тази вселена са безброй и имат огромно значение, както за персонажите, така и за историите. Католическата църква все още съществува, а центърът ѝ е на планетата <b>Арион</b>. Историята на Стоманените ангели, които вярват в Баккалон, бледото дете и извършват геноцид над по-нисшата раса от <b>Дженшийци</b>, се разказва в "<i>И седем по нивга не убивай човек</i>". Непрестанно се споменава религията, която почита завърналата се от смъртта <u>Ерика Стормджоунс</u>, но информацията за нея се изчерпва с няколко намека, че е била клонирана. Легендите са също толкова вплетени в бита на цивилизациите, колкото и религията, а изследователите са изместили войни като Ахил, Беоулф и Херакъл, и на почит са личности като <u>Клерономас</u>, заспалият крио-сън военен герой и <u>Силия Марсаян</u>. Дуото <u>Томо</u> и <u>Уолбърг</u> са най-известните от всички тях, тъй като са посетили повечето светове и на всеки се разказва история (истинна или не) за визитата им.<br />
<br />
"<i>Каменният град</i>" е една от най-любимите ми истории някога. Тя разказва за <u>Холт</u>, който вдъхновен от легендарните изследователи преди него, дръзва да пропътува до далечното космическо пространство на <b>Дамуушите</b> и копнее да продължи и отвъд. Трите истории последвали тази са може би най-мрачните произведения на Джордж Р. Р. Мартин и изследват робството и свободната воля. Развиват се на планети, където телепатично контролирани трупове биват използвани за нелегален робски труд и проституция. "<i>Пясъчните крале</i>", за която признавам, че все ще се намерят хора, които са я чели се развива на <b>Балдур</b> - планета в пространството на някогашната Федерална империя. Планетата <b>Шкиин</b> в някога обитавания от <b>Финдийците</b> космос е обстановката за последната история "<i>Песен за Лиа</i>", а до планетата <b>Авалон</b> читателите са щели да се докоснат, но историята развиваща се на нея, бива прекъсната, заради внезапното вдъхновение на автора да напише първата глава от "<i>Игра на тронове</i>".<br />
<br />
<a href="http://awoiaf.westeros.org/images/thumb/f/fd/Dragon_horn.jpg/350px-Dragon_horn.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="192" src="https://awoiaf.westeros.org/images/thumb/f/fd/Dragon_horn.jpg/350px-Dragon_horn.jpg" width="320" /></a>Освен многото повтарящи се имена в двете вселени, тематиките, които биват разглеждани в Хилядата свята имат много общо с тези в "<i>Песен за огън и лед</i>". Цялостният принос на автора за научната фантастика е бил много по-значим, отколкото за фентъзи литературата до преди абсолютното господстване на епичната му поредица сред фантастичните среди. Невъзможно е перспективата, на който и да е читател на фентъзи поредицата да не се промени след сблъскването му с научно-фантастичните шедьоври на Джордж Мартин. Нещо повече - допреди авторът да ме опровергае, предполагах, че Вестерос е континент на една от многото планети в цикъла за Хилядата свята. Планета, която така и не се е измъкнала от средновековната си обстановка от Междуцарствието. Очаквах стряскащ обрат, в който Белите бродници, всъщност са телепатично манипулираните трупове от "<i>Свръхконтрол</i>" или разкриването, че Обвързващият дракони всъщност е високотехнологична реликва на извънземна раса. Не знам дали тайните на "<i>Песен за огън и лед</i>" могат да бъдат разкрити с прочитането на историите от Хилядата свята, но всяка от двадесет и четирите си заслужава!</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-5799435535723335662016-11-08T12:41:00.000-08:002018-07-09T04:03:38.592-07:00"КОНСПИРАЦИЯ ЗА КОРОНАТА" от Майкъл Дж. Съливан<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i3.helikon.bg/products/4791/16/164791/164791_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i3.helikon.bg/products/4791/16/164791/164791_b.jpg" width="268" /></a></div>
Годината е 2009, когато сам <b>Майкъл Дж. Съливан</b> (с помощта на своята съпруга) публикува дебютния си, абсолютно възхитителен роман "<b>Конспирация за короната</b>". След голямо количество промотиране на цялата поредица "<b>Откровенията на Ририя</b>" в Goodreads и Amazon, авторът успява да привлече вниманието на голямо издателство и през 2011 са преиздадени от Orbit. У нас, тя излиза година по-късно благодарение на MBG Books и е с превод от Радин Григоров. Без преувеличения - това е най-страхотната работа по книга свършена от издателството до този момент. Макар и следваща техния стандарт, който по принцип намирам за твърде наподобяващ на детските книжки за оцветяване, тук веднага правят впечатление добрият превод, изпипаните корици и страхотното графично оформление. А, историята... тя е нещо невероятно.<br />
<br />
Става дума за двама крадци. Ройс и Ейдриън *<i>макар, че персонажът е кръстен на римския император Hadrian (117-138), когото българските историци наричат <u>Адриан</u>, а англоговорящите <u>Хейдриън</u> но няма да се оплаквам от избора на преводача, след като вече похвалих работата на издателството по книгата</i>* са дуо, което вместо да се занимава с обикновени обири, сключва договори само с хора способни да си позволят техните изключително прецизни и професионални умения - сиреч, много богати наематели. Още в началото на книгата, отношенията на двамата главни герои правят впечатление. Те са толкова различни, но се допълват съвършено, а тяхното приятелство и професионалната връзка и уважение, които изпитват един към друг са забулени в мистерия, чиито корени особено силно интригуват въображението. Освен това и двамата са многопластови и сложни персонажи, всеки от които има своите недостатъци, но и предоставя на читателя толкова много, с което да му се хареса. Опознавайки ги, читателят започва истински да ги уважава, защото е наясно с мотивите, които ги подтикват да вършат нещата, които вършат.<br />
<br />
Огромен плюс на книгата е това колко лесна е за четене. Разточителните описания, ако са направени сполучливо, не са пречка или досада, но за разлика от класическите фентъзи романи, тези описания не присъстват в този. Напротив - прозата на автора и обясненията, които използва са ясни, точни и на място. Това, разбира се, не му е попречило да изгради един огромен по мащабност свят и да ни го представи с всичките му красоти, чудеса и ярки пейзажи. Неоспоримо, това е епично фентъзи *<i>и то в целия му блясък</i>* - присъстват задълбочената история, необятните географски ширини, дузини персонажи и сложен сюжет. Подпомагащ читателя да следва двамата персонажи е това, че също както и те, той е подлъган, че мисията им е нещо съвсем просто - открадването на меч. Оттам нататък обаче следват множество изненади, трудности и разкрития, които задълбочават до неузнаваемост сюжета и развитието на историята. <b>Майкъл Дж. Съливан</b> е истински майстор, заради способността си да опише и разясни нещата по начина, по който е успял, защото дори за незапознатите с жанра ще е лесно да схванат замисъла и да следват дуото в приключението им.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgvnnWfuxq0QkMGdlgTETo-FIw8e0_YdB78Rl7YD1h0pv_SijO6Wu8mek7HZNP0Vd2KrPxtpYH8SJ3kw-oWmM4hNl9y-NuTFWGpxyXSRsdyRT3RfnApXiJNeuytQT5tyTGoqkthMfFdR78/s1600/4345290.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="307" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgvnnWfuxq0QkMGdlgTETo-FIw8e0_YdB78Rl7YD1h0pv_SijO6Wu8mek7HZNP0Vd2KrPxtpYH8SJ3kw-oWmM4hNl9y-NuTFWGpxyXSRsdyRT3RfnApXiJNeuytQT5tyTGoqkthMfFdR78/s400/4345290.jpg" width="257" /></a></div>
Безброй нови романи в жанра излизат всяка година. Огромна част от тях за щастие допринасят нещо ново (идея, гледна точка) и много иновативно (магическа система, военна стратегия) и са невероятни. Дългогодишните фенове на жанра обаче изпитват носталгичната нужда да се върнат към старото - рано или късно, всеки препрочита някогашните му любими произведения, подтикван от желанието за <u style="font-style: italic;">онова</u> фентъзи усещане. "<b>Откровенията на Ририя</b>" предоставя точно това, но в нов и непознат свят. Така копнежът за изследване и пътуване през него, е неудържим и само онези с много силна воля ще са способни да оставят книгата. В тази насока - да, съществуват някои от традиционните фентъзи архетипи, било то персонаж или случка, но само, за да може тънкият хумор на автора да подхване тяхната роля или да осмее нелепата ситуация. Същинска рядкост е книга, която се чете на един дъх и тази е точно такава.<br />
<br />
Едно от любимите ми неща в тази книга са диалозите. Основно правило на всяко изречение в една книга е "да развива сюжета или да изгражда характера на персонаж", а основното за диалозите и всяка реплика е "да демонстрира и надгражда върху характера". Само по начина, по който се изразяват двамата главни герои, можем да разберем много за тях. Не става дума за обикновени и вече дразнещо клиширани похвати като сарказъм или иронизиране, а по-скоро <i>подборът</i> им на думи е съвършеният за <i>точно </i>тяхната личност.<br />
<br />
"<b>Конспирация за короната</b>" е невероятна книга, която дава началото на една още по-невероятна поредица и история, която тепърва се разгръща пред читателя. Ройс Мелбърн и Едриън Блекуотър, все пак са основата на романа и чрез тях се изживява величественото приключение, което е прочитането му. Останалото, а именно поглъщащата история, духовитите диалози и мащабният свят, само надграждат върху това и допринасят за епичността на романа.<br />
<b><br /></b>
<b>Оценката е 6.</b> People are afraid of what they do not understand.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-31157540464892884742016-05-17T09:35:00.000-07:002018-07-06T15:02:53.108-07:00Дехуманизация I-V<blockquote class="tr_bq">
"Този, който се превръща в звяр, се освобождава от болката да бъде човек."</blockquote>
<div style="text-align: right;">
Самюел Джонсън</div>
<br />
"<i>Тази вечер ще се лее кръв.</i>"<br />
<br />
- Да, определено звучи драматично. - каза си Волфганг.<br />
- Какви ги мърмориш, момче? - провикна се главатарят.<br />
<br />
"<i>Мамка му!</i>"<br />
<br />
Винаги се забравяше в мислите си. Откак се помнеше Волфганг Кейлъм имаше таланта да дразни хората, а тези забравяния допълваха антипатичността му и го правеха абсолютно непоносим. Гордееше се обаче, с умението да се измъква от нелепите ситуации, в които винаги сам се забутваше.<br />
<br />
- Нетърпелив съм, главатар! - извика по войнишки и изпита неприятен вкус по езика си.<br />
<br />
Няколко от глутницата се обърнаха към него. Трудно беше да се определи дали го гледаха ядосано или отегчено. Може и съжалително да беше, кой ги знае...<br />
<br />
- Е, изглежда всички сме. Да започваме тогава! - Харон наблегна на последното и с рязък жест на ръката си, дръпна тъмните завесите на почти стенния прозорец, пред който бе водил речта си. Всяка вечер го правеше преди лов.<br />
<br />
Осветявайки вдигналата се прах, лунните лъчи се прокраднаха в стаята. Ледено-сивата им светлина обля десетимата вътре, всичките строени като малка армия, на три редици. Освен Харон, разбира се. Речта си той издаваше гордо изправен пред всички останали. Волфганг беше застанал в средата, в неуспешен опит да се забелязва колкото се може по-малко. Лен и Райк, застанали от двете му страни, бяха отговорни за това, защото ако имаше някой чиито размери да бяха тройни на неговите, това бяха те двамата. Ренар, Кенет и Октавиан, които бяха пред тях, освен братя на главатаря, бяха и умовете на глутницата - негови съветници, макар и не точно. Харон, алфата на глутницата, бе дразнещо твърдоглав, и за съветниците си твърдеше, че "съветваха", само за да му пречат да си чува мислите. Лен и Райк, бяха братя и това правеше Волфганг още по-изолиран от глутницата, защото останалите - Дориан, Дан и Диего, си бяха като братя. Трите Д, знаеха се от малки и изглеждаха по-неразделни дори от Лен и Райк, а те се нуждаеха от обединените си мозъчни усилия, защото поотделно черепните им съдържания не бяха достатъчни.<br />
<br />
"<i>Гривната!</i>" помисли си Волфганг, но вече бе късно.<br />
<br />
В момента, в който луната го огря се сети, че бе забравил да свали кожената си гривна. "Зае" я от един от труповете след миналото пълнолуние и сега тя се разкъса от удебелилата му се китка, както гръдния кош на предишния ѝ собственик. Пръс!<br />
Не го мисли дълго, малко неща можеха да го накарат да забрави за останалото, както болката от трансформирането. Райк и Лен твърдяха, че само ги гъделичкало след голям брой трансформации, но Волфганг знаеше, че лъжат. И те пищяха също така жално, както всеки от останалите. Виж, Харон само правеше една ядна физиономия, сякаш е наистина изнервен на тялото си, че <i>изпитва</i> подобна агония, но освен това, дори не гъкваше. Ако имаше някакъв лъч надежда, болката някога да изчезне, то Харон знаеше как. Но, дори такова чудо да се случеше, Волфганг никога нямаше да свикне със звуците. Всяка костица, до най-малката биваше пречупена само за да се издължи, размести или изкриви, а понякога всичкото едновременно. Сложиш ли месо с кокалите в месомелачка се чувало нещо такова - Лен, някогашният месар по професия, бе казал. Не беше пукане, нито звучеше като хрущене, по-скоро наподобяваше два големи камъка, които мелят трети.<br />
<br />
Единственият плюс на тези тридесетина секунди на адски мъки беше пълната липса на кръв. Волфганг я мразеше. Мразеше гледката ѝ, цвета и най-вече миризмата. Странно как <i>другият</i> в него имаше съвсем различна представа за кръвта...<br />
<div>
Досега и трите пъти, трансформацията започваше с ужасно срязване в корема. Дали и при другите бе така, Волфганг винаги се чудеше, но забравяше да попита. После беше ред на гръбнака, а след това всичко останало. Това "останало", включваше над двеста кости. Двеста. <i>Пук!</i> Това е два пъти по сто. <i>Пук! Пук! Пук! Пук! Храс! </i>Чупенето на ребро, се равняваше на болката на петдесет от останалите. А, ребрата са шест... чифта. <i>Пук! Пук! Пук! Прекърш! </i>Напиращият му писък, бе сподавен от внезапно разкъсаните му гласни струни. После и челюстта се схвана, карайки го да загърчи врат. Мускулите биваха разтрисани от конвулсии, сякаш оживели, кожата се разпъваше и заменяше бледият си отенък със сив такъв. После и очите...<br />
<br />
Преди да се присъедини към глутницата на Харон Райк е бил мъчител и твърдеше, че за пленниците болката от няколко извадени нокътя е напълно достатъчна, за да си изпеят "увода" по време на разпит. На Волфганг, както и на останалите им паднаха и двадесетте, отстъпвайки място на по-острите, които да пробият през вече опънатата до краен предел посивявала кожа. Поне при Волфганг беше сива, тази на Рен ставаше чисто бяла, както и покриващата го снежна козина. Кенет беше рижав, но това се очакваше, тъй като и в двукраката си форма, изглеждаше сякаш над пълното с лунички лице, косата му гори. Трите Д, бяха от глава до лапи кафяви, а братята мускули на групата - бежови. Волфганг им завиждаше. Беше наясно още преди първата си трансформация, след като видя, че останалите притежаваха различен цвят козина, че ще бъде по някакъв начин отличаващ се. Както винаги...<br />
<br />
Огромният върколак пред глутницата се разтърси, сякаш болката (или в неговия случай бесният гняв) го бе заляла като вода, която изтръскваше от себе си. Небесно сините му очи блеснаха на лунната светлина, преди да завие. След него, в хор завиха всички. Свърши се. Болката я нямаше, нито крясъците, нито звукът от мелещите камъни. Имаше нови възприятия, различни усещания и много миризми. Толкова много и всяка пораждаше различни емоции у Волфганг, или който бе сега. Толкова бяха силни, че понякога се стряскаше и пуфтеше с нос. Сам се чудеше, как се намира място в него и за стряскане, при всичкото <i>останало</i>, което го изпълваше. Звуците бяха по-ясни от всякога, което можеше и да е неприятно в определени ситуации, но като цяло не му пречеше. Всичките сетива, а Волфганг твърдеше, че дори и шестото, бяха многократно усилени, а заобиколящото ги ставаше по-наситено и сякаш по-детайлно. Дотолкова, че сега не изискваше особено усилие на нито един от тях, за да чуят и подушат приближаващата тълпа. Тридесет и трима души, двадесет факли, девет оръжия от дърво и метал - най-вероятно секири и, много вили. Надушваха се и няколко ножа, дори - студената миризма на метала и мръсната кожа по дръжката, не можеш да ги сбъркаш.<br />
<br />
"Тази нощ, ще се лее кръв!" каза им Харон, когато усетиха тълпата.<br />
Всички узнаха за разочарованието на Волфганг, тъй като в тази им форма не бе нужна употребата на думи, за да се разберат. "Мамка му!" помисли си разочаровано, и това също, бе усетено от останалите. Наистина бе обмислял той да каже това предвиждане, за да ги впечатли, но ето че главатарят го каза и сега отново бе най-впечатляващият от всички.<br />
<br />
Усещайки общото желание да запрепускат към лова, Харон директно се впусна навън, разбивайки прозореца на таванското помещение, в което ги беше събрал. Останалите го последваха нетърпеливо и Волфганг изостана. Отне му няколко секунди повече от на останалите, за да събере смелостта нужна му, за да направи скока до отсрещния покрив. Може би не беше точно събиране на смелост, той така или иначе си беше куражлия, (или глупак - границата между двете всеки знае, че е тънка), по-скоро беше премисляне, обичаше да го прави преди да действа - това му вдъхваше известна сигурност, че нещата няма да се объркат...<br />
<br />
"Керемиди, хлад, влага, хлад, грапавост"<br />
<br />
Харон тичаше пред всички, а Волфганг беше плътно зад него, останалите се разпръснаха, чак до съседните покриви. Дориан изчезна. Както обикновено, просто се изпари.<br />
<br />
"Вятър"<br />
<br />
Харон скочи. Дори не предупреди, че ще го направи, просто се хвърли от края на третия покрив, през който минаваха с Волфганг. По миризмата той усещаше, че тълпата е под тях. Колко гневни тълпи ли беше "успокоила" тази глутница? Срещаха се все по-често, особено в последно време и винаги имаха причина. "От войната ще да е." помисли си, и усети съгласието на останалите от глутницата. Доколкото му разправяха, винаги са успявали да се прикриват доста добре, главно като не оставят оцелели след себе си. Но, случеше ли се някога, някой гаф и определен човек вземе, че види не каквото трябва и се разприказва, останалите почти никога не му вярват - от страх или нещо друго оставаше неясно.<br />
<br />
"Времената са отчайващи, а условията на войната наистина не ни предразполагат да останем в сенките" Всички го разбираха.<br />
Главатарят никога не бива винен за забелязванията, случили се при изпълнението на неговия план, това е обща отговорност, поради безспорният факт, че бе общ проблем. Сега забелязванията нямаха значение, бяха толкова зачестели, че тълпи като тази тук имаха нужда от обръщане на специално внимание от страна на глутницата. Хвърляйки се от покрива към площада, главатарят винаги нападаше пръв. Волфганг усети кръвожадната бяс, която го обхващаше и това го накара да скочи след него, също така настървено. Зъбите на Харон се впиха в двойната гуша на някакъв дебелак, още преди да се приземи, а една жена до него, бе повалена на земята от инерцията, която бе набрал. Кръвта на дебелака опръска Волфганг и това го отврати, не искаше противността на това създание по себе си, но Вълкът ликуваше.<br />
<br />
При приземяването си, бе повалил някакъв беззъб с вила и миг по-късно вече бе откъснал ръката му до над раменната става, и се насочи ръмжащата си паст към лице, което дори не можа да види. Преди да му скърши черепа, клетият изпищя и викът прокънтя в устата, която го бе захапала. Волфганг го намери за смешно. За кратките мигове откакто бяха нападнали, вече глутницата се бе погрижила да боядиса паветата по улицата червени, да изпочупи прозорците на близките къщи и да нападне дори онези, които не бяха излязли да заявят насред тълпа от идиоти, че са ядосани. Всички пищяха, не само онези, които бяха нападнати неочаквано, а онези до преди малко ядосаните и въоръжени с вили и факли пищяха дори по-изплашено. Разбягаха се, разбира се. Толкова уплашени, че някои нарочно събаряха други, не за да си проправят път, а за да ги хванем ние. Не само жените, а и мъжете не си поплюват, когато става дума за самосъхранение. Предизвикай достатъчно страха им и гледай как <i>те</i> се трансформират в зверове.<br />
<br />
Мършав и мазен тип носещ най-смешната шапка, която Волфганг беше виждал, избута една ревяща жена към изскочилият на пътя му Райк. "Страхливец!" изръмжа към него Волфганг. Защо точно към Райк? Той винаги си играеше с плячката... Командата на главатаря, бе да "заглушим" всички от тълпата. Просто и ясно, а щом ставаше дума за тълпа няма време за заиграване и обръщане на специално внимание на някои от членовете ѝ. Той просто беше един сбъркан кучи син и не можеше да се въздържа. Не, че по начало би и опитал подобно нещо. Не виждаше нищо нередно в действията си. Животно. Чудовище. Твар. Наподобяваше това, което тази специална порода зъбати, бе била някога. Тъпи зверове. Сякаш усетил, че Волфганг съжали девойчето, Райк я притисна към земята оголвайки зъбите си над нея. Лигите му се стичаха по ужасеното ѝ до призрачност лице. Облекчение заля сивият вълк, когато Райк прекрати живота ѝ. Сигурен беше, че не бе усетила болка - изглеждаше сякаш загуби разсъдъка си, точно преди да умре. Всички усетиха отвращението на Волфганг, когато разкъса мазният страхливец, избутал жената към Райк. Гнусен, гнусен и миришещ. Дори не го прегриза, а раздра гръдния му кош. Не, че нещо, но повечето хора го отвращаваха, а този просто бе изключително противен, дори за тяхната раса.<br />
<br />
"А, ония изроди пируват с <i>това</i>."<br />
<br />
"Ония изроди правят и по-гадни неща." чу Кенет в главата си.<br />
<br />
Само един от тях имаше глас, който дори небивалици да говореше, звучеше, сякаш знае всичко и то по-добре от всеки. Дори простаци като Лен и Райк се вслушваха в думите му. Ако някога нещо минаваше през непробиваемата тиква на Харон, то това бяха думите на брат му. С останалите двама винаги се сбиваха. Особено с Окатавиан! Откакто ги познаваше Волфганг бе започнал да забелязва, че така по техен си начин, изразяваха любовта и странната връзка помежду си. А, как само се обичаха когато си противоречаха... Това, разбира се, беше винаги.<br />
<br />
Дори сега се сборичкаха насред пищящата тълпа по улиците на града. Разкъсаха някакъв дядка на две, защото всеки го дърпаше към себе си, сякаш отказващ да отдаде жертвата си на другия. С окървавена паст, <span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">Харон изръмжа към брат си. Неясно откъде Кенет се появи между двамата и прекрати враждата. Стовари се на земята, откъдето и да бе скочил, създавайки разстояние между братята си и продължи да бяга към някаква жена. В последните си мигове, тя заразмахва някаква факла срещу му... все едно имаше смисъл. Другите двама също се разпръснаха и се заловиха с оставащите хорица. Не бяха много. С Лени наблизо, жертвите падаха една след друга. Буквално. Мяташе се от една прегризана гуша, към друго гърло, към нечий ларинкс или сънна артерия. Не, че знаеше за сънната артерия - той дори не знаеше какво е артерия.</span><br />
<span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">Знаеше, че човешкото тяло е крехко, а неговите оръжия - остри. Една брилянтна, безскрупулна, безмозъчна машина за кръвопролития. </span><span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">Знаеше какъв е, а Харон само това изискваше от глутницата си.</span></div>
<div>
<br />
Някой удари Волфганг по главата и той чу дрънченето на метал. След което дойде неприятно пронизване в ребрата.<br />
<br />
"Ръжда"<br />
<br />
Миризмата му нанесе повече щети от раната (тя и без това щеше да заздравее като нищо). От всички трудни за определяне миризми, тази на ръждата беше най-сложна. Усещаше се, сякаш самият метал е повърнал. Четири ръждясали зъбчета, държани от дървена дръжка, която Волфганг прекърши с лапа, а сетне се протегна към онзи, който я държеше. Не го погледна в лицето - така беше по-лесно. Дай на жертвата лице и заколението става убийство. Инак, може и да мине, че не е такова.</div>
<div>
<br />
Насред опразненият площад, властно проехтя вълчи вой. Воят на Харон значеше едно - свърши се. След него се включиха и останалите. Воят на Волфганг не бе като на останалите - в него имаше болка. От това, че нанесе щети по селото, от това, че отне толкова животи, макар и животите да бяха на тези гнусни, миризливи създания. Дори сега, когато си изкара толкова много от тази омраза върху тях, сякаш го изгаряше отвътре.<br />
<br />
Кенет попита какво следва. Всички го чуха в главите си и се струпаха, кръв стичаща се от зъбите и козината им. Октавиан, беше този, който каза да бягат. Не го направиха веднага, само защото Харон не даде командата, иначе всички знаеха, че е най-разумното. Волфганг знаеше, да не предлага да прикрият следите си. Последният път когато го предложи се смяха, а колко отвратително само звучеше вълчият смях.<br />
<br />
Харон хукна. Волфганг мразеше колко спонтанен бе - съмняваше се да премисля действията си. Повечето тръгнаха след него, а когато Волфганг се извърна да ги последва усети Дориан да го прескача, первайки го с лапа по муцуната. С ръмжене той го последва. Сякаш в главата си, усети превзетото му подхилкване.<br />
"Бавник. Много луни си зад великият Дориан Тийч, че да тичаш до главатаря!" И беше прав. Ако имаше един, чиято бързина бе неоспорима това бе той. Дори рефлексите му, бяха по-развити от на останалите.<br />
<br />
Волфганг разпозна посоката. Север. Винаги се разпознава най-лесно, когато се движиш натам. Въздухът, почвата, небето, сякаш с всеки метър стават по-различни. Нито на запад, нито на изток е така. Юг - той е като да се прибираш у дома. Колкото и да ти остава не бързаш, защото знаеш, че рано или късно ще стигнеш и ще е толкова хубаво, че някак имаш силите да потърпиш още малко.<br />
<br />
"Какво има на север?" попита Волфганг, стараейки се да не усетят несигурността му...<br />
"Полярни мечки. На Райк му писна да се чука със стръвниците от гората!" Чу Дориан.<br />
"Виж, майка ти не ми е омръзнала."<br />
"Не познавам майка си, но би ли ѝ го начукал за това, че ме е оставила пред вратата на сиропиталището?"<br />
"Бих ѝ го начукал, че те е родила."<br />
"Аз също!" Хриптящо се изсмя Диего, жълтите му зъби се оголиха. Ръмженето на Дан, ги накара да млъкнат.<br />
Чакаше ги много път, съдейки по липсата на комуникативност от страна на главатаря. Ако го питаха колко остава щеше да каже "Колкото толкова и не по-малко.", както винаги.<br />
Докато не наближат целта нямаше да се обсъжда крайната дестинация. Където и да беше, нищо добро нямаше на север - Волфганг знаеше. Независимо продължи с тях. Сега глутницата бе неговият живот.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-40524985174373453792016-05-09T08:54:00.001-07:002018-07-09T03:58:06.054-07:00"ЗЛОЧЕСТИЕ" от Брандън Сандерсън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjkjckfZ8nofwFFN3BAgtWh56zcj9EwWE4cDVJEV-ncnzTjZr6QPpcEmRLp_Ymuf5zLLTK3wSxEyxFsiNyAtuJYsJbJEB5sgoc3AkWrAtKy2lU40T9CkJ2yZ1UH_TiolAmEHH70cbBCQfg/s1600/199094_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="700" data-original-width="483" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjkjckfZ8nofwFFN3BAgtWh56zcj9EwWE4cDVJEV-ncnzTjZr6QPpcEmRLp_Ymuf5zLLTK3wSxEyxFsiNyAtuJYsJbJEB5sgoc3AkWrAtKy2lU40T9CkJ2yZ1UH_TiolAmEHH70cbBCQfg/s400/199094_b.jpg" width="275" /></a></div>
Годината е 2016, когато единственото издателство на фентъзи у нас, което ни предоставя книгите в деня на световните им премиери *<i>с други думи - като на нормални хора</i>* публикуват завършека на поредицата "<b>Възмездителите</b>" с превод на Катерина Георгиева и Борис Шопов и редакция от Мартина Попова. Радост е за мен публикуването на всяка книга от <b>Брандън Сандерсън</b> и единственото по-хубаво от това е, когато тази книга се пада последната от негова трилогия. Като такава "<b>Злочестие</b>" има за цел да ни даде отговори и историята успява да изпълни мисията си, но това определено не значи, че нещата стават лесни за читателите. Нито пък за протагониста Дейвид, който макар и сигурен, че е наредил пъзела зад Епичните, разбира за комплексната ситуация, която седи зад всичко това.<br />
<br />
"<b>Злочестие</b>" бе всичко, което се надявах, че ще бъде. Изпълнена с нелеп хумор, който дължах на Дейвид и уникалният му характер, наситени битки, които се развиваха ясно в съзнанието ми и изтощаваха въображението ми с детайлността, която авторът им бе придал. Историята бе невероятна, с очакваните *<i>тъй като е книга на Б. С.</i>* изненадващи обрати, секващ дъха екшън и огромен мащаб зад себе си, който само загатваше новата вселена, която авторът тепърва ще развива с безбройните си поредици.<br />
Макар и насочена към по-млада аудитория, тази книга по невероятно зрял начин разказваше за естеството на силния характер, любовта, приятелството, човечността и съзирането на красотата в най-незначителните неща. Основната тематика обаче бе намирането на добротата в онези, които светът вижда като обречени на зло. Новите Епични, които биват представени са още по-хитро структурирани и интригуващи. Силите им варират от най-любопитните за изследване до най-безполезните за ползване. В тази книга срещите с Епичните са най-много, защото поради причини свързани със сюжета, постоянно се появяват нови такива.<br />
<br />
Основният отдал се на злото, срещу когото Дейвид трябва да поведе останалите Възмездители е Проф и с него битката ще е по-трудна от всяка друга. Досега борбата срещу Епичните бе до смърт и читателят разбираше защо въпросният супер-злодей трябва да бъде унищожен. Проф обаче трябва да бъде спасен от мрака. Мракът, чиято главна проява е Злочестие, постепенно разкрива слабостта си, но за разлика от преди, това не улеснява героите. Напротив - те разбират, че за да спасят някогашния си водач, те трябва да са по-силни от всякога. Не физически, не с оръжейния си арсенал, а душевно - да победят своите страхове и слабости. Само тогава Дейвид, Меган (Зарево), Мизи, Ейбрахам и Коуди, ще са способни да <i>помогнат</i> на Проф да надвие своите. Тогава и само тогава, ще се изправят срещу единствения злодей, отговорен за действията на останалите супер-злодеи. <u>Ултра-злодеят</u>, заради когото започна всичкото това унищожение - Злочестие. Човекът зад кулисите, кукловодът и главен катализатор на цялата омраза, която Епичните отприщиха върху света.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiyCV9RYhWEeziH50cKa8_tjaVVR6-WXEJD1w2mFT_gqWD-lX_5GAPNulCvfL9d-YaYFttma08JqtyfdjdldHm0yU0J37-hmvlu6xTyWLoO2QXXj-z0jehAtjJDWNafQ50a0dxGgAZ0ewo/s1600/15704486.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" data-original-height="475" data-original-width="315" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiyCV9RYhWEeziH50cKa8_tjaVVR6-WXEJD1w2mFT_gqWD-lX_5GAPNulCvfL9d-YaYFttma08JqtyfdjdldHm0yU0J37-hmvlu6xTyWLoO2QXXj-z0jehAtjJDWNafQ50a0dxGgAZ0ewo/s400/15704486.jpg" width="265" /></a></div>
В "<b>Злочестие</b>" обстановката и главното място, където се развиваха нещата, а именно Илдития, бяха най-вълнуващите от всичките три. Не просто град изцяло съграден от метал, или такъв потопен под водата, а цял <i>щат</i>, който не само се движи, ами и е съграден от сол. Способността на автора да измисля интересни градове и обстановки, в които да развие невероятните си истории, винаги ме изумява. Да, изисква магия, за да е възможно. Да, фантасмагория е, но от неговите описания звучи, сякаш <i>защото се подчинява на някои от законите на физиката</i> е възможно, а оттам и най-важното - истинско. Най-големият дар за един фентъзи писател е да придава истинност на думите си, да убеди, че тези невъзможни неща, за които разказва са истински и да им придаде <i>чувството</i>, че са възможни. Радвам се, че Брандън е придал това чувство и в YA романите си. Чувстваха се като фентъзи поредица, макар <i>явно</i> да не бяха.<br />
<br />
В повечето си книги, <b>Брандън Сандерсън</b> изменя клишетата на фентъзи жанра, но по много оригинален начин запазва основата същата и оставя заложбите, онези от толкиново време, непокътнати. Надеждата, която дава силата на малките и слабите да променят съдбата на света, защото я поддържат жива в сърцата си. Прочетох две книги, вярвайки че ми се преподава урок за преодоляването на страховете, за изкуплението и прекратяването на цикъла на омразата. А, ето че авторът ме изненада, когато с едно просто изречение промени всичко, което <i>си мислих, че бях прочел</i> до момента.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
"<i>Където има злодеи, там ще има и герои.</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i>Само почакайте. Те ще дойдат.</i>"</div>
<div style="text-align: left;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Повтаряйки това изречение от началните страници на първата книга, в крайните страници на последната книга, промени цялото усещане на поредицата. Промени се историята, персонажите и тематиката. Почувствах се, сякаш не бях виждал нещо съществено, което е било пред очите ми през цялото време. Като, че не авторът или персонажите са ме подлъгали, а сам съм отказвал да го видя. Направи завършека носталгичен, чувствен и морално поучителен не само за Дейвид, а и за мен като читател. Не получих всички отговори, да. Не ми бе много ясно как Злочестие бе победен, или как някои от Епичните преодоляха тъмнината в себе си, но бях накаран да чувствам и бях занимаван и забавляван, а точно това прави с читателя си една <i>добра</i> книга.<br />
<br />
"<b>Злочестие</b>" приключи поредицата за "<b>Възмездителите</b>" - първият роман за супергерои/суперзлодеи, който бях чел, но отвори вратата за идните поредици на <b>Брандън Сандерсън</b> от същата вселена. Делата на персонажите биват изкупени, бойните сцени са възхитителни, а историята изненадва не само с обрати, но и със скритите си послания, зад които седи основата на цялата трилогия.<br />
<br />
<b>Оценката е 6-.</b> The sun peeked over the horizon like the head of a giant radioactive manatee.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-77631195009271957392016-05-07T05:52:00.002-07:002018-07-09T03:32:04.076-07:00"ОТМЪЩЕНИЕТО НА МОНЦА" от Джо Абъркромби<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://assets.chitanka.info/thumb/book-cover/13/4917.max.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://assets.chitanka.info/thumb/book-cover/13/4917.max.jpg" width="275" /></a></div>
Годината е 2009, когато първият самостоятелен роман от света на "<b>Първият закон</b>" бива публикуван. Авторът е <b>Джо Абъркромби</b>, а отговорните за разпространението му у нас са ИК "Бард" с превод от Красимир Вълков *<i>добра работа, както винаги, сър!</i>*. В България, ако се разтърсите за романа, ще откриете повече недоволстване, че поредицата е издадена от различни издателства, отколкото актуална информация за самата книга, така че нека оставим това настрана - нали все пак получихме възможността да прочетем историята. И каква история само! Подобаващо на автора, изпълнена с оригинални, жестоки и <i>реални</i> персонажи, които следваме в безмилостния и кървав път към отмъщението.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
Нека започна с наблюдението, което имам за творчеството на <b>Джо Абъркромби</b> - много е даровит с думите. Има невероятната способност да използва точните думи, за да направи една сцена съвършено ясна в съзнанието на читателя. Няма значение дали ще бъде такава на красота, или на ужас. Преживяването на всяка сцена, в която участват неговите персонажи се усеща също толкова опасно за читателя, колкото и за персонажите. Проблемът при него е, че трудно можем да се обвържем с историите, които разказва. В "<b><a href="http://fantasyneshta.blogspot.bg/2015/02/blog-post.html">Гласът на острието</a></b>" се оставих да ми бъде показан един нов свят, а в последвалият роман не разбирах накъде отива авторът с това, което ми разкри и ако не бяха персонажите, за които толкова ме бе грижа и се бях обвързал с тях, като че са истински познати, нямаше да имам причина да продължа до заключението на трилогията. Винаги изтъквам неговото творчество когато разяснявам колко важно е за една история да има добри персонажи, защото с такива всяка книга е по-интересна, независимо каква история бива разказвана - добра или лоша. "<b>Отмъщението на Монца</b>" определено не е роман с лоша история, просто е... неотразителна *<i><u>трябва</u> да се въведе такава дума</i>* за четящия човек. Начинът, по който се развива обаче ме зашемети. Изненадите дебнат зад всеки ъгъл и нямам предвид сорта предателства в стил подобаващ на някоя настолна игра. Всичко, което можех да предположа бе погрешно, авторът бе пред мен и без да ме подвежда или залъгва успяваше да ме шашне с курса, по който се развиваше приключението на Монца и компанията ѝ.<br />
<br />
Групата или отборът, или за каквито там се възприемаха тази пасмина от западнали дегенерати са върховния чар на книгата. В техните персони има толкова много за мразене, че в един момент читателят просто минава границата и ги <u>заобичва</u>. Толкова несъвършени, несигурни и затруднени, но все пак даващи всичко от себе си, за да променят това, в което животът ги е превърнал. Никомо Коска, с когото срещите в трилогията на автора бяха същинска привилегия, е поставен под светлината на прожекторите и му е даден шансът да блесне истински. Алкохолизмът, поради който някога славният му живот е напълно загърбен, е неговият основен враг в тази история. Преборването му беше една от най-тежките борби, за които съм чел и се изумих на волята, която това нищожество демонстрира, за да се промени. В публикация за <a href="http://fantasyneshta.blogspot.bg/2016/03/blog-post_11.html" target="_blank">книга</a>, която не искам да споменавам докато говоря за роман на <b>Джо Абъркромби</b>, разясних за колко нелепо намерих трисекундното избавяне от алкохолизма на главния персонаж и мисля, че <i>онзи </i>"автор" има какво да научи от британския лорд на мрачното фентъзи. Дружелюбният *<i>така се казва едрият като врата затворник</i>*, чиято аутистка визия за света ме накара да видя Стирия по начин, който никой друг в целия кръг на тамошния свят не би могъл да ми покаже. Не само това, но и предпочитанието му за сатър пред меч, когато влиза в битка, беше поразително подходящо за персонажа му - нещо подобно по принцип авторите използват за колоритност на персонаж, но не и като допълнение към характер, което да пасва като дълго търсено парче пъзел. Шило Витари най-после ми бе представена като нещо повече от второстепенната шиноби-мъчителка, която служи на "Сакатия" *<i>както го споменават на няколко пъти тук</i>* и опознавайки я като същинско човешко същество и най-вече като майка, отворих местенце в сърцето си за нея.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<a href="http://realityinfringement.files.wordpress.com/2012/12/best-served-cold-by-joe-abercrombie1.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://realityinfringement.files.wordpress.com/2012/12/best-served-cold-by-joe-abercrombie1.jpg" width="261" /></a>По принцип негативните емоции, които авторът евокира му се получават по-убедително от положителните и служейки си с добре владяния от него похват Абъркромби ни представя Морвир - отровител, който макар и правещ първо впечатление на много, много опасна пепелянка, с времето читателят започва да го съжалява. Тайните на неговия занаят ни биват разкрити и макар да не го цели, всяка негова приказка е мъдрост, която е способна да породи нова школа във философията. Отвращението от него и съжалението на личността му са твърде силни, за да бъдат изравнени везните с положителността, която неговата повереница Дей внася в атмосферата около него и това в роман от 624 страници постепенно започва да отегчава. Каул *"<i>Коул" се произнася, г-н преводачо!</i>* Тръпката е такъв, какъвто щеше да е Кървавия Девет, ако се бе отказал да бъде чудовище малко по-рано. Подтикващ останалите към подобряване и промяна към по-човечни личности, той служи за отчайващ пример, че веднъж поел по кървавата пътека човек, дори да се отклони, ще оставя кървави стъпки до края на дните си. Няма изкупление, колкото и да се отдалечава от Севера и миналото си. Няма място за него, където и да се скита и няма топлота, независимо при кой я търси. Отношенията им с Монца са ужасяващо трагични, тъй като нескопосаните им опити да си предоставят топлина в студените дни, просто изопачават още повече факта, че природата им на убийци не може да се промени.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Водещата тази шайка измет *<i>, която човек независимо колко се бори ще заобича</i>* е Монцаро Муркато и тя няма да се спре, нито ще ѝ пука колко от цивилните или от нейните хора трябва да загинат, докато не получи отмъщението си. Заедно с останалите ще изгори, отрови, удави, наръга и съсече един по един отговорните за нейното осакатяване и смъртта на брат ѝ. В света на автора, по принцип няма нито един невинен - животът е тежък, хората са лоши, кръв ще се лее и никой няма да бъде пощаден, но Монца е една от онези редки личности, които не просто са отвъд изкуплението, а сякаш цели да въвлече и целия свят с нея. Урок, който спътниците ѝ научават по трудния начин. Независимо ужасното си минало, нейната история е много повече от това, което читателят предполага в началото. В нейния персонаж се крият много изненади, а характерът ѝ е може би най-интересното в цялата книга, защото точно заради вярванията на Монца се оказах в позиция, в която не исках при <i>абсолютно</i> никакви обстоятелства тя да се провали. Заслужи си отмъщението, исках да го постигне и щях да съм зад нея, дори ако решеше да изгори света за тази цел.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Мразя секс сцени в книгите - просто ми се струва досадно да чета за интимен момент на двама души и да се чувствам като натрапник. Опитвам се да следя история за магия и кървави войни, и подобни неща винаги се усещат досадни и не на място, сякаш вмъкнати, за да може книгата да е за възрастни. <b>Джо Абъркромби</b> е единственият автор, в чиито книги подобни сцени имат <i>смислено</i> място. Те просто показват неспособността на увредени съзнания да покажат обич, на хора загърбили човечността да бъдат <i>човечни</i> и най-вече - отчаяното желание на мразените да бъдат обичани. Така в сцените, в които читателят няма място, той вижда неспособността на персонажите да се разкрият пред другиго и да срутят стените, които са изградили около себе си. Да спрат да се мразят и да повярват, че е възможно някой да не се отврати от тях.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Границата между любовта и омразата е тънка като острието на нож и <b>Джо Абъркромби</b> знае това отлично. Представяйки ни така омразни персонажи в светлина, която ни предразполага да ги харесаме, той разказва комплексна и кървава история за отмъщение, изпълнена с битки и трудни уроци за суровата страна на живота. Невероятен самостоятелен роман, който се чете бързо и макар да е препоръчително, не е нужно читателят да е запознат с предишната трилогия.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<b>Оценката е 6</b>. You were a hero round these parts. That's what they call you when you kill so many people the word murderer falls short.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-34082188233341726822016-05-04T06:10:00.000-07:002018-07-09T03:19:22.497-07:00"СЪДБАТА НА ДЖУДЖЕТАТА" от Маркус Хайц<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg8MY-EMRMpxilGxtOwMmvz2PQVoxgM9Hcr1HxIbMx4I0689uXbNu-xF6V7dRVZUPVzmZVbNx7EyiWT5UDQPKQcXmVtckLY8mYguFTPwX7TDaBPROV9FAFoi2gNIWiafpYBKmEeSg4VF9o/s1600/images.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1005" data-original-width="640" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg8MY-EMRMpxilGxtOwMmvz2PQVoxgM9Hcr1HxIbMx4I0689uXbNu-xF6V7dRVZUPVzmZVbNx7EyiWT5UDQPKQcXmVtckLY8mYguFTPwX7TDaBPROV9FAFoi2gNIWiafpYBKmEeSg4VF9o/s400/images.jpg" width="253" /></a>Годината е 2012, проклетият автор е <b>Маркус Хайц</b>, а книгата е четвъртата от малоумната му поредица. Издателството, което по принцип ни предоставя книги с желирани корици и грозни рисунки по тях, отново е отговорно за отмъкването на парите ми като на загубеняк от побойник в училищния двор! Прощавайте, уважаеми екип на MBG Books, сигурен съм, че вършите най-доброто, на което сте способни *<i>ХА!</i>* и полагате старание в работата си - просто вкусовете ни се различават.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
За последен път *<i>Дано! Макар да се съмнявам...</i>* джуджетата отиват на война! За четвърти или пети път от нея ще се реши съдбата на целия свят и тази на тяхната раса. И тъй като противникът за четвърти или пети път е тъмен магьосник, зъл дракон или безсмъртен елф, предполагам е ясно как ще завърши тя. Джуджетата ще спечелят с един магически удар нанесен над Тъмния лорд *<i>на кой му пука, дали е дракон, магьосник или нещо подобно</i>* - едноизмерен персонаж, който няма разяснени цели или мотив, но за сметка на това притежава дълбок, гърлен смях и е ... Познахте! <u>Зъл</u>. Събужда се като злодей, мие си зъбите като злодей и после прави каквото там правят злодеите, докато не дойде време да бъде сразен от героя и десет страници по-късно, дори няма да помним как се е казвал. Знаем, че ще стане - чели сме го, гледали сме го и сме го слушали безброй пъти и защо да си го причиняваме отново, когато нито е разказано по оригинален начин, нито е добавен някакъв изключителен за историята елемент. Още по-неприятното е, че от <u>същия</u> автор и то в <u>същата</u> поредица за четвърти път това всичкото се случва. Тунгдил е в началото на историята -> Злодей набира сили -> Тунгдил се мести някъде -> Злодей е зъл -> Тунгдил е предаден -> Злодей напада -> Тунгдил побеждава -> Злодей умира. Едно голямо F. и едно голямо U. на авторите, които не са наясно какви книги са излизали в жанра последните 40 години и не се интересуват да въведат нещо ново, иновативно или оригинално.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<div style="text-align: left;">
Какво прави тази книга по-нетърпима от останалите в поредицата? Освен това, което изредих, че чета за четвърти път - постепенно влошаващата се проза. В "<a href="http://fantasyneshta.blogspot.bg/2016/02/blog-post_4.html" target="_blank">Джуджетата</a>" тя беше като на нов и неопитен автор *<i>Маркус не беше нито едното от двете, дори тогава</i>*, после странно защо, но стана по-плоска, а в третата книга си беше абсолютно неадекватна с описания като</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: center;">
"<i>Камъните бяха така сиви и твърди, а небето беше синьо и с облаци.</i>"</div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div style="text-align: left;">
Тук авторът слиза с още едно стъпало по-надолу... В "<b>Съдбата на джуджетата</b>" изобилстват провлачените и обширни описания за неща, които са без значение. Ироничното е, че като е обърнато толкова много внимание на незначителните неща се пренебрегват сцени, които трябваше да са важни, но не им се отделя достатъчно време и историята претичва през тях. Разминаването на убежденията на персонажите и действията им, бе също толкова рязко, тъй като някои от тях казваха едно и <i>мигове по-късно</i> вършеха обратното на това, за което са изразили, че смятат за правилно. Най-лошото обаче бяха недовършените части от сюжета, на които се обръщаше толкова голямо внимание - Защо Гауда *<i>или както беше тъпото име на единствената жена в цялото джуджешко общество</i>* изпитваше толкова силно недоверие към Тунгдил? Около това се изгради целият ѝ персонаж, както и отношенията ѝ с останалите. <u>Около това се въртяха 3/4 от книгата</u>. Дали той е заплаха, или не? Дали не е подменен с друго джудже и този да е самозванец, който се преструва на легендарния герой? И в един момент... авторът забрави за това. Не се казва дали наистина е той, или защо онази жена не вярваше, че е той. Джуджетата просто забравиха този <u>колосален</u> спор, разрешаването на който бе в основата на историята. Аз не забравих. И всеки читател освен, ако не е слабоумен също не би.</div>
</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Какво <i>толкова</i> подготвяше Лот-Йонан? Не разбрах, а следях внимателно! Пренебрегнах секундната му трансформация от добрия магьосничко, защитник на света в славния статуйко и после тази на злия магьосник. Характерите на хайцовите персонажи не съществуват, така че техните действия и вярвания спрях да поставям под въпрос. Да отлага нападението си над силите на доброто, за да може да се развие отделният от него сюжет обаче... Тц-тц-тц. Как самият той не се е досетил, че е персонаж в лоша книга?! Независимо <i>всичко това</i>, най-голямата небивалица беше Тунгдил и престоят му в продължение на 3 века в тъмната бездна! 300 години се е бил с чудовища <i>непрестанно</i>. Не е спал, не е ял, не е ходил до тоалетна? Наистина?!<br />
Знам, че ако фен на поредицата чете това, сигурно се ядосва и мисли, че не съм разбрал нещо, но аз проучвах! Сметнах дори, че не съм чел съсредоточено и <i>препрочитах</i> някои части. Отговори не намерих, а по принцип съм доста схватлив със сюжетите. Нека продължа:<br />
Дъщерята на Боиндил - тя луда ли е или не? Разбрах за пристъпите, които я накараха да си отреже крайниците, но не разбрах дали е окончателно побъркана или просто трябваше да се осакати, за да си заслужи място в историята.<br />
<br />
<a href="https://i2.helikon.bg/products/5449/18/185449/185449_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i2.helikon.bg/products/5449/18/185449/185449_b.jpg" width="271" /></a>Авторът май сам си е знаел колко нелеп е злодеят му и затова е наблъскал още няколко. Магьосничко, онзи дракон, джуджето без нос и мозък, другия дракон, бандитите, орките, които не са орки от Warcraft и любимите ми - Алфарите или както там е псевдо властелинът-на-пръстените-подобното им име. Те бяха... жестоки. Така са описани, така се представят и всичко около тях е такова. Разбрах, че са кръвожадни след първите петдесет пъти, в които го повториха. "Ще те нарежа... и ще се насладя. Кръвожаден и жесток съм! Ние алфарите сме такива - жестоки!" Нелепите сцени, в които изтезаваха пленниците си звучаха неприятно, но... Хайде стига! Същата година, в която излезе романът всички бяха гледали Игра на тронове - стандартът беше вдигнат много по-високо и това, което ги шашкаше преди, вече не вършеше същата работа. Отвъд джуджешките крепости трима от <u>главните</u> герои *<i>държа да отбележа</i>* трябваше да измислят решение на любовния триъгълник, около който се въртеше арката на историята им. Техният характер се демонстрираше чрез това затруднение, развиваше се около му и се надграждаше върху цялата идилия зад него. За радост нещата бяха решени на бързо в края на книгата с простото изречение "ами, да ви взема и двете!" Да, защото така става с жените - особено когато едната от тях е кралица и това по никакъв начин няма да ѝ бъде проблем. Можех да говоря за това как авторът не разбира джуджетата, но след това разяснение няма смисъл, тъй като той изобщо не разбира <i>хората</i>.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<a href="https://i4.helikon.bg/products/8771/18/188771/188771_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i4.helikon.bg/products/8771/18/188771/188771_b.jpg" width="271" /></a>Преди харесвах как берсерк джуджето жадуваше за битка - в тази книга, звучи като куче, което отчаяно се моли да го изведат на разходка.<br />
<br />
<div style="text-align: center;">
<i>"БИТКА! Много ми се бие! Жадувам за стомана!"</i></div>
<div style="text-align: center;">
<i><br /></i></div>
<i>Убедително</i>... Сигурен съм, че това не са думите на узрял войн, който е изживял годините си на бойното поле. Макар и леката нелепост на думите на всички персонажи в миналите книги, колкото и пресилени да бяха, понякога можеше да се намери присъствие на истинност в тях. Съществуваше мъдрост *<i>макар и такава за 7 годишни</i>*, а в тази книга говорещите просто философстваха като наивни деца. Споменеше ли се обителта на злото ме побиваха тръпки и когато главните герои стигнеха това прокълнато място, бях истински развълнуван - в тази книга Тъмната Бездна е нелепа. Домът на злото, извор на най-омразните създания и все пак... Накрая <i>изчезна </i>ли? Какво стана?! Онова джудже, което нямаше нос и се оказа Върховният тъмен магьосник/Лорд на злото/Владетел на мрака или каквото там още беше - то се появи така внезапно, както и изчезна. Дойде от Тъмната бездна - това ужасно място - после изчезна или се върна обратно в нея и никой не обърна внимание, че зад магическата бариера разделяща я от Гирдългард, все още има чудовища и ужасии.<br />
Много е могъщо, много е опасно лошото джудже и Тунгдил не знае как да го победи. -> Битката им е страховита, разтрисаща земните недра! -> Тунгдил го победи. Ура!<br />
Край.</div>
<div>
Това може да е ефектно за епос от древните митове, но не и за роман от приблизително 150 000 думи!<br />
<br /></div>
<div>
Орсън Скот Кард имаше лекция, в която цитира <a href="https://en.wikipedia.org/wiki/Chekhov%27s_gun" target="_blank"><b><span style="color: blue;">Чехов</span></b></a>, но измени думите му обяснявайки как всеки елемент, който авторът добавя към една история е пушка, която зарежда. Ако тя няма да гръмне по някое време - просто няма смисъл да го е направил предварително. Или стреляш с пушката или недей да я зареждаш и после да я оставяш ей така, защото някой може да пострада. В случая раненият е историята.</div>
<div>
Не обичам да давам негативно мнение. Уважавам всеки труд, но мързелът на някои автори ме отвращава. Вярвам, че ако някой няма нищо хубаво да каже за едно нещо - по-добре да не казва нищо, но не е честно подобни произведения да бъдат публикувани, когато книги от сорта на "<b>Песен за огън и лед</b>" "<b>Колелото на времето</b>" и "<b>Хрониките на Амбър</b>", са вече съществуващи и поставили някакъв стандарт. Вярно, че за някои този стандарт може и да е недостижим, но това не значи, че върховните слова вече са изписани и никой не трябва да опитва да ги надмине.</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div>
<b><br /></b></div>
<div>
<b>Оценка няма. </b>Нито цитат.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-1257975569832562242016-05-03T09:11:00.002-07:002018-07-09T03:06:40.672-07:00"ЗАРЕВО" от Брандън Сандерсън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i4.helikon.bg/products/1665/19/191665/191665_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i4.helikon.bg/products/1665/19/191665/191665_b.jpg" width="275" /></a></div>
Годината е 2015. Вторият роман на <b>Брандън Сандерсън</b> от поредицата "<b>Възмездителите</b>" излиза у нас благодарение на Артлайн Студиос. Преводът е на Борис Шопов и Катерина Георгиева, а редакцията на Мартина Попова. Твърдата корица под обложката на изданието възнамерявах да критикувам, но с развитието на историята ми се стори съвършено подходяща!<br />
<div>
<br /></div>
<div>
Действието започва едва няколко месеца след събитията развили се в "<b><a href="http://fantasyneshta.blogspot.com/2016/04/blog-post.html">Стоманеното сърце</a></b>" и веднага след "<b>Митоза</b>", което беше учудващо слаба новела *<i>няма да обсъждам нея сега</i>*, имайки предвид, че авторът ѝ спечели награда за най-добра такава през 2015. Независимо беше глътка свеж въздух, тъй като си припомних, че е възможно дори сандерсъново произведение да бъде несъвършено. Той е човек, все пак - добре е да ми бъде напомняно, инак достигането на висините му и неговия принос за фентъзи литературата ще изглеждат невъзможни.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
От Нюкаго биваме пренесени в двойно по-интересния Вавилар. Учудващо какво може да очаква читателят след метрополитен град изцяло изграден от метал. Същото, но вместо улици и сгради от стомана получаваме такива потопени във вода. Ню Йорк (Вавилар) е изпълнен с нови и интересни Епични, с хора, които живеят по покривите на сградите и почитат Епичните като богове (за разлика от комформисткото преклонение на хората пред онези в Нюкаго). Навсякъде се появяват водни проекции на тираничната хипарка Регалия, която е глава на града и за да е по-цветно има и светещи плодове - дело на Зората *<i>Dawnlight</i>*. Тя освен отговорна за непрестанните партита в града е и основната причина нейният вид да бъде боготворен от жителите на Вавилар, тъй като им осигурява "реколтата". Новото място, където Възмездителите се внедряват силно наподобява Венеция, но ако си я представим с модерни небостъргачи и много, много повече <i>вода</i>. Звучи ли несериозно? С всяка следваща страница обаче и с всеки добавен детайл към описанието на този потопен град, той изглежда все по-интересен и сложен.<br />
<br />
Технологията, също. В миналата книга освен с пушка и ужасни метафори, Дейвид бе въоръжен с тензорите, които Проф му предостави. Новата машинария, с която трябва да се научи да борави се нарича спирил - реактивна раница, служеща си с <i>вода</i>, за да изстрелва носителя си във въздуха. Обяснението защо това е възможно: "Не се питах как работят сателитите или мобилните телефони, макар и да вършеха невъзможни неща - просто знаех, че го правят."<br />
<br />
Всичко пасва, вярвате или не. Нелепото момче, с нелепата задача, с нелепата технология и нелепата ситуация, в която се намира. Много от читателите са недоволни от това, но аз мисля, че авторът е целял да придаде именно това настроение на историята си. Ейбрахам, Меган, Мизи, Дейвид - всички правят идиотско първо впечатление и за автор, който вече има над десетгодишен опит, ми се струва странно за Брандън да не е наясно с това. Нарочно е, също както тайно вмъкнатите обръщения и препратки към супергероите на Marvel и DC. Това все пак е Young Adult роман, с много повече хумор и липса на сериозност, за разлика от другите книги на Сандерсън.<br />
<br />
<a href="https://d.gr-assets.com/books/1413220816l/15704459.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://d.gr-assets.com/books/1413220816l/15704459.jpg" width="266" /></a>Второстепенните персонажи наваксаха пропуските си от миналата книга. Мотивите на Тиа и Проф станаха много по-ясни и това придаде съвсем различна атмосфера на Възмездителите и промени начина, по който виждах организацията им. Конфликтът на Дейвид е страхотен - бива разкъсван от желанието си да повярва, че не всички Епични са като Стоманеното сърце, независимо от ужасния им нрав. Как по-добре да научи това, освен да се влюби в една от тях. Меган, която точно заради това най-после стана интересна - в първата книга раздразнителността ѝ беше причината да не асоциирам нищо добро със сцените, в които тя присъства. Коди и Ейбрахам обаче биват забравени. Това е минусът, който ми беше много неприятен в тази история, защото авторът е пропуснал да продължи техните арки. Не, че са любимите ми персонажи в поредицата, нито пък бях особено заинтересован какво се случва с тях. И това е проблемът! Липсата на обвързване с тях е поради несъществуващото им развитие като персонажи - нещо, в което Брандън по принцип е силен. Честно! За разлика от Джо Абъркромби и Марк Лорънс, например - чиито персонажи са лесни за запомняне, заради колоритността си - тези в сандерсъновите романи са обвързващи, защото той успява да накара читателите да им пука за тях. Искаме да успеят и страдаме с тях, когато преминават през несгоди. Вин, Каладин, Раоден, Сири - всичките!<br />
<br />
Рядко книгите на <b>Брандън Сандерсън</b> се усещат като преходни към следващата и "<b>Зарево</b>" не е изключение. Задълбава се в миналото на персонажите и се разкриват истинските им цели. Историята се задълбочава с всяка следваща страница, а екшънът и хуморът са все по-добри! Отлично постигнатата нелепа атмосфера и по-простото развитие на нещата в никакъв случай не правят авторовата проза такава - тя продължава да е отличителната за сандерсъновото писане, а именно - ясна и директна. Отлично продължение, което ни представя истинското лице на поредицата, а с развитието си кара читателят да е нетърпелив да разбере какво се случва в завършекът на "<b>Възмездителите</b>".<br />
<br />
<b>Оценката е 6-</b>. I was standing out like a punk guitarist in a mariachi band.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-86903253954094085842016-04-11T02:42:00.001-07:002018-07-09T03:01:04.899-07:00"СТОМАНЕНОТО СЪРЦЕ" от Брандън Сандерсън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i4.helikon.bg/products/0237/18/180237/180237_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i4.helikon.bg/products/0237/18/180237/180237_b.jpg" width="283" /></a></div>
Годината е 2013. Подобаващо на издателство, което уважава своите читатели, Artline Studios ни предоставят "<b>Стоманеното сърце</b>" дни след като излезе в родната държава на автора. Дни, а не години както биваме принудени да чакаме от другите издатели. С отличен превод, който е дело на Борис Шопов и редакция на Мартина Попова. С изящна корица и оформление, подобно на всичките останали фентъзи издания на Артлайн Студиос. Това е първото ревю на тяхна книга и бих искал да изразя благодарността си към тях, ако някой от екипа им някога прочете това. Радостен съм, че закупуването на книга отново се усеща като специално събитие. Приятно е да вложиш парите си в нещо красиво, за което си личи, че е положено усилие, за да достигне до теб. Трудно е да не уважавам фирма, която уважава своите последователи и се съобразява с тях. А, самата книга... Тя, като всяка друга на <b>Брандън Сандерсън</b>, си заслужава да ѝ бъде обърнато <i>специалното</i> внимание.<br />
<br />
Няколко пъти се сблъсквам с неуспешни опити за книга, която разказва история, типична за комиксите. Без рисунките, без "KAPOWWW!" и без подобните маркери, които допринасят за сцените, словото просто не е достатъчно да опише подобна супер-история. Не и "<b>Стоманеното сърце</b>" обаче. Странно колко подобна на комикс е книгата, но успява да си остане <i>книга</i>. Прекрасна такава при това. Не, че е трудно да се предположи, че най-добрият комикс е този, който кара рисунките да се появяват в главата на читателя. С ясната и точна проза на автора, това се получава идеално. С безбройните обръщения и препратки към познатите ни супергерои, свръхестествени способности и умения, историята, която ни бива разказана се възприема лесно, но има да ни предложи толкова много от новото и непознатото.<br />
<br />
За разлика от останалите епични фентъзи романи на Сандерсън, поредицата за "<b>Възмездителите</b>" не се развива във вселената Cosmere. Така въображението на автора не е обвързано от еднаквите закони зад изграждането на аломантичните, био-хроматичните и останалите магически способности. Независимо от това, новата "магическа" система е вплетена също толкова отлично в сюжета, както и тези от миналите романи. Макар и не точно магични *<i>в случая Епични</i>* способностите съдържат авторовата запазена марка и идват с уязвимости, които са отговорни за слабостите на всеки от притежателите им. Освен един - Стоманеното сърце. Никой не може да го победи или да застане на пътя му. Нищо не може да го нарани и никой не мисли, че дори е възможно да бъде свален от власт. Освен един - Дейвид Чарлстън.<br />
<br />
В свят където герои просто няма, се налага обикновеният човек да се надигне и да въдвори справедливост. Възмездителите са група от хора, които макар и без способности определено не минават за обикновени. Слуховете за тях се разнасят из Нюкаго, но никой не вярва, а и не смее да повярва, че хора могат да избиват Епични. Когато тяхната група се захваща с елиминирането на човешките поробители в града на техния император и върховен тиранин Стоманеното сърце, Дейвид не пропуска шанса си да се внедри сред тях. Обикновеното момче, трябва да се докаже като полезен пред идолите си, защото нищо на света, той не иска повече от това да получи отмъщение срещу върховният Епичен. Онзи, който само той е виждал да кърви. Освен специалната си роля на живо доказателство, че Стоманеното сърце <i>притежава</i> слабост, Дейвид разполага и с куп информация, която е събирал през годините за способностите и уязвимостите на Епичните. Това, разбира се, е безценно за Възмездителите и преди да се усети, тийнейджърът се втурва в битка за отвоюването на родния си град.<br />
<br />
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/3/38/Steelheart_cover.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/en/3/38/Steelheart_cover.jpg" width="261" /></a>Авторовият подход към супергероите *<i>в случая - супер<u>злодеи</u>*</i> е иновативен и интересен. Не очаквах така добре да му се получи разказването в първо лице. Неспособността на други автори да придадат индивидуален глас на персонаж, разказвайки история през неговата гледна точка, ме е отвратил от книгите написани в първо лице. Нещо повече - подобен подход бе нетипичен за Сандерсън, чиито книги са главно в трето лице. Дейвид не е като никой срещан персонаж и неспособността му да подбира подходящите метафори го прави изключителен. Наистина успях да чуя глас, който звучи убедително и индивидуално. С останалите персонажи се срещаме лично посредством главния герой и опознаването им е същинско удоволствие. Въпросите се трупат, докато читателят прелиства книгата и след всяка страница, стават все повече. Получим ли отговори, пораждат се нови въпроси и така причините за дочитането на цялата поредица се увеличават.<br />
<br />
Силата на думите в първото изречение от пролога е показателна колко поглъщаща е историята. Впечатляващите встъпителни думи позволяват на читателите да се пуснат по течението, което е прозата на автора. Макар сюжетът да се развива в познатия от нашия свят Чикаго, към обстановката е добавен елементът на фантастичното и има много, което да поддържа желанието на читателя да изследва и разкрива.<br />
<br />
"<b>Стоманеното сърце</b>" е поредното невероятно постижение на <b>Брандън Сандерсън</b>. Намирам го за специално в неговата библиография, тъй като е доказателството, че той не просто е добър фентъзи писател. Той е добър <i>писател</i>. Представил ни е позната обстановка, която е успял да направи интересна и предразполагаща читателите да се изгубят в нея. Хуморът си го бива, а действието е неспирно.<br />
<br />
<b>Оценката е 6.</b> They looked so dangerous, like alligators. Really fast alligators wearing black. Ninja alligators.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-40854841894884192562016-03-11T07:58:00.000-08:002018-07-09T02:51:55.566-07:00"ОТМЪЩЕНИЕТО НА ДЖУДЖЕТАТА от Маркус Хайц<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://d.gr-assets.com/books/1442804753l/11060837.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://d.gr-assets.com/books/1442804753l/11060837.jpg" width="263" /></a></div>
Годината е 2005, когато предполагаемият завършек на цикълът за джуджетата бива публикуван в Германия. Преведена от Радин Григоров и редактирана от Елиза Чернева, "<b>Отмъщението на джуджетата</b>" е публикувана у нас през 2013 от MBG Books.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
Международен бестселър на европейски фентъзи автор, по принцип е добра новина. Желанието на читателите за още, също. По принцип обаче нещата не се случват по начин, по който повечето фенове да копнеят публикуването на определена книга никога да не се е случвало. Разбира се, сред хилядите читатели, все ще се намерят такива, които да са доволни и да смятат това за добра книга. И едните ще имат също толкова убедителни причини за мнението си, колкото и другите с негативно такова. Независимо сблъсъка на читателските убеждения, това е лоша <u>фентъзи</u> книга, защото ако се абстрахираме от интересното и безинтересното в нея, тя е неубедителна и недостоверна. Точно тези неща са основата, на която се крепи жанрът - хората четат за магически създания и хора със свръхестествени способности, но пак могат да се асоциират с тях. Не само това, но читателите се припознават в елфи, джуджета и всякакви подобни раси, тъй като виждат <i>човещината</i> им. Нямат значение различните виждания за света, чуждите бит и култура, непознатите вероизповедания - все към някой от персонажите читателят ще изпита съпричастност. Ще бъде убеден, че този несъществуващ плод на нечие въображение притежава черти сходни на него или познатите му. Ще повярва, че макар и фиктивен, персонажът *<i>независимо дали е дракон, дори</i>* би могъл да съществува.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Не и в тази книга.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Още в началото на историята ни е представен един различен Тунгдил. Променен от времевия интервал между предишната и тази книга, той е едва сянка на славния герой, който авторът го описваше да бъде. Не го смазаха загубата на близки приятели и любими хора, а вината за инцидент причинил смъртта на собствения му син. Вярно, че нещо подобно би могло да унищожи психиката и на най-силните, така че аргументът за "дупката", в която се намира протагонистът е железен. Начинът, по който <b>Маркус Хайц</b> е описал състоянието на героя си обаче е небивало. Не съм се интересувал от биографията му, не знам, дали е изживявал непреодолими трудности в живота си *<i>честно, надявам се да не е.</i>*, но по това, което показва чрез Тунгдил Златоръки, звучи като някой напълно незапознат с несгодите в живота. Тъй като и в предишната книга персонажите си меняха нрава и настроенията в рамките на секунди, без някакъв ясен причинител на това, ми се стори нормално поведението на шампиона на джуджетата да е малко неестествено, но това, че ми отне дълго време преди да осъзная, че той <i>страда</i>, говори много лошо за уменията на писателя да евокира емоции. Каквото съм чел и ми е било казано от други автори е, че писането е главно това - предаване на емоции чрез думи. Какво е книгата, когато тази ѝ основна цел не съществува или е изпълнена неадекватно?</div>
<div>
<br /></div>
<div>
Подхващайки непосилен за него подход още в началото на книгата, авторът бута персонажа си от пиедестала, на който, за да го постави изписа две книги *<i>четири, ако става дума за българските издания</i>*. Къде отиде напрегнатата атмосфера в добре изградения свят, за който на читателя му пукаше и Тунгдил бе летвата, за която да се хване? Вярно е, че всеки иска да види как героите преодоляват трудностите в живота си, все пак точно това ги прави герои в очите на публиката. Но когато "преодоляването" на "трудността" се случи за един миг, защото така е изгодно за развитието на сюжета, това просто убива смисъла от затруднението, пред която е изправен героят. А, той <i>буквално</i> преодолява годините на алкохолизъм и самосъжаление за един миг. Вярно, близък приятел го измъква от тъмата, но това не значи, че автоматично става интересно по този начин, нито че е достоверно. Най-лошото е, че тепърва личностният "конфликт" на Тунгдил предстои да стане идиотски.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<a href="https://i1.helikon.bg/products/8671/17/178671/178671_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://i1.helikon.bg/products/8671/17/178671/178671_b.jpg" width="212" /></a>Главният герой не може да се задоми, защото наранява всички около себе си. До това заключение стига той, след като два пъти спаси света от сигурна гибел. Причината не е обяснена. Авторът сигурно ще даде "сюжет" като такава. Та, нали джуджето прекара първата книга търсейки себеподобни, при които да заживее и да се внедри. Във втората книга, той бе отчаяно влюбен и изпитвайки непреодолимо желание за партньорка, прекара цялата история в спечелването ѝ. Мисля, че става ясно, защо внезапният аргумент, който изниква в третата книга, се усеща толкова не на място. Мотивите зад него така и не ми бяха разяснени, но вече ми бе ясно, че не трябва да изисквам подобно нещо от този автор.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
По принцип обикновена и семпла проза е нещо, което се приветства добре, защото може да се разбере от масите *<i>което определено не означава, че е лоша, а напротив - гладка и ясна</i>*, но тази на <b>Маркус Хайц</b> е като дървена греда, от която стърчат трески. Историята не се чувства като развиваща се такава, а по-скоро като случки навързани от криволичещо разказване и рязко застъпващи се сцени, в които персонажи се появяват и изчезват в зависимост от това, кое е удобно за автора. Най-лошото - това всичкото продължава ужасно дълго *<i>над 600 страници*</i>.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<a href="https://i3.helikon.bg/products/0579/18/180579/180579_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://i3.helikon.bg/products/0579/18/180579/180579_b.jpg" width="212" /></a>Присъстват сцени, които подхождат повече на филм, отколкото на книга. Появата на новата заплаха - механичните създания, които Безбрадите използват, за да се сдобият с диамантите на джуджешките владетели, е точно такава. Въображението, което Хайц демонстрира при измислянето им е прекрасно, но неподходящо. Колко оплескани трябва да са нещата, за да се каже, че нещо "прекрасно" е неподходящо за каквото и да е?! Има и неща, които са си неосквернено хубави и идеята за острова под езерото е една от тях. Елементът на мистерията пасва много добре на историята и внезапните изчезвания на диамантите карат читателя истински да се развълнува в очакване на отговорите. Описанието на новото тунгдилово оръжие е великолепно, тъй като само няколко изречения ме убедиха, че протагонистът държи истинско произведение на смъртоносното изкуство.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
"<b>Отмъщението на джуджетата</b>" може да е представено като завършек на "трилогията", но не само че краят оставя много въпроси без отговор, ами и ни се обещава в послеслова някой ден да получим продължение. Това направи краят на книгата още по-дразнещ, тъй като след вече изстисканата докрай сюжетна линия авторът възнамерява да продължи ненужното удължаване на вече твърде опънатата история. Трудно е да си представя защо бих чел за персонажи, към които съм толкова безразличен.</div>
<div>
<br /></div>
<div>
<b>Оценката е 3+. </b>Mach es dir selber, Markus Heitz!</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-29677456599810847932016-03-07T03:59:00.001-08:002018-07-09T02:42:48.867-07:00"СПЛАВТА НА ЗАКОНА" от Брандън Сандърсън<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://www.bard.bg/files/mf/books/1440_pic_1.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://www.bard.bg/files/mf/books/1440_pic_1.jpg" width="275" /></a></div>
Годината е 2011, издателството е "Бард", а отличният превод е дело на Юлиян Стойнов. Продължението на една от любимите ми поредици пристига във формат нетипичен за <b>Брандън Сандърсън</b>, тъй като "<b>Сплавта на закона</b>" е само 80 000 думи. Всяка от тези думи е златна и независимо тройно по-малките си размери от останалите книги на автора, тя е също толкова интересна и поглъщаща.<br />
<br />
Както винаги, когато излезе нова книга на <b>Брандън Сандърсън</b> се шашкам колко е добър. Дразнещо е колко малко той изменя своите сюжети от тези на класическото фентъзи и колко добре му се получава крайният резултат. Нещо толкова малко, като разбиването на клишето *<i>, което до този момент не осъзнавах, че е клише!</i>* за статичния фентъзи свят, който в продължение на хилядолетия не е преминал през каквото и да е технологично развитие, прави Скадриал по-жив от всеки друг фиктивен свят. Разбира се, на автора не му се налага да разчита изцяло на това и в книгата има много повече неща, които я правят достойна за четене.<br />
<br />
Персонажите са напълно различни от останалите такива на автора *<i>главните, нали...</i>*. Двамата протагонисти едновременно очароват и предизвикват съпричастност. Вместо да ги превръща във всемогъщи мъглородни, Сандърсън ги създава още по-интересни, като ги прави раними и несъвършени, но все пак дарявайки ги с магия, която не е за подценяване. Диалозите са това, което ги гради и заслугата за тази тяхна очарователност се дължи изцяло на нещата, които казват - още повече на моментите, в които ги казват. Уакс и Уейн са идеално допълващи се характери, подобно на комбинациите от способности, които притежават.<br />
<br />
Сюжетът представлява идеалната комбинация от екшън и мистерия. Добавена е и малко от познатата аломантична магия, но новото в нея е, че сега има хора, които комбинират способностите си с ферухимичните такива - Двуродни. Онези герои, които опознахме в предишната трилогия са сега религиозни фигури, увековечени от историята на света. Това показва, че напредъкът на Скадриал не е само технологичен, а се отнася и за населението му - техният бит бива изменен от появата на електричество и парни машини. Градовете са се развили до степен, в която наподобяват викторианската епоха на нашия свят. Народната култура и йерархия са съвсем различни от това, което бяха по времето на деспотичното управление на лорд Владетеля. <u>Всичко</u> е различно, но душата на произведението си остава същата.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
Подобни неща са нетипични за жанра! Франк Хърбърт е единствения друг, направил нещо <i>подобно</i>, но независимо това, сандърсъновият подход е уникален. В друга негова книга имаше персонаж, който обясни по много запомнящ се начин как иновативността всъщност е най-ценената форма на гениалност. Причината за това е, че след като някой открие нещо истински иновативно, на всички останали то изглежда очевидно. Става им ясно, че всеки може да го направи. <b>Сандърсън</b> обаче остава първият сторил го.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhwjmU-75_234eiiVGqeauYjppa9u8WzagwfqE8dWOMeR-WbO1_2g1l1TAC7W8AUppFykQkDMZ5BUuMY72U45Ei5Yh16xMJTh77A7AqxXDC5soYzM2if2VaspdIPy1WipUr7tVGdWZ0lfc/s1600/9780575105829.JPG" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhwjmU-75_234eiiVGqeauYjppa9u8WzagwfqE8dWOMeR-WbO1_2g1l1TAC7W8AUppFykQkDMZ5BUuMY72U45Ei5Yh16xMJTh77A7AqxXDC5soYzM2if2VaspdIPy1WipUr7tVGdWZ0lfc/s400/9780575105829.JPG" width="265" /></a></div>
Казват, че атмосферата наподобява тази на уестърн филм, но освен сцените в Дивите земи *<i>,които са много малко</i>*, преобладаващо е усещането за времената след индустриалната революция. <u>Сюжетът</u> обаче е изцяло разпознаваем като уестърн, включвайки обичайните тропи като влаковите обири, добрите срещу лошите, както и главен персонаж със свой личен кодекс на честта, а така единственото, което липсва, за да бъде тази история един от филмите за дивия запад е мелодия на Енио Мориконе. Имайки предвид тези неща, <u>тематично</u> "<b>Сплавта на закона</b>" не е уестърн. Уестърнът е жанр, относно цивилизоването на дивата пустош, а това липсва от романа. По-скоро бих го определил като много, много иновативен и различен стиймпънк.</div>
<div>
<br />
Добре е вплетена и комичната нотка. Хуморът на автора е саркастичен и *<i>ако първото не го изключва</i>* елегантен. На моменти изглежда не на място, тъй като ситуацията е неподходяща за шегичките на персонажите, но това е преодолимо. Непреодолимо е друго... Второстепенните персонажи са дразнещи с това, че са <i>именно второстепенни</i>. Не помня имената на някои от тях, дори. Те са имена, които се назовават, за да се запълнят някои сцени. Имаше нещо подобно и в предишните книги от поредицата. Добре си спомням, че имах същото мнение и за Хам, Клъбс и още няколко от тях. Мнението ми обаче се промени с последвалите книги, така че с идните допълнения от втората част на поредицата очаквам да се случи същото и на тези безлики, безхарактени образи да им бъде вдъхната душа.<br />
<br /></div>
<div>
Много харесвам, че книгата може да се прочете без да са нужни познания за поредицата "<b>Мъглороден</b>". Четенето на предишните книги не е задължително нито за разбирането, нито за наслаждаването на историята. Разбира се, пропускането на нещо такова ще е голяма загуба и читателят не ще осъзнае истинския мащаб на събитията в "<b>Сплавта на закона</b>". Магията е възхитителна, което е възхитително, тъй като в предишната трилогия, магията бе толкова възхитителна, че не мислих за възможно да бъде направена <i>по-възхитителна</i>. <b>Брандън Сандърсън</b> доказва майсторството си като показва еволюцията на света си - религиозната, културната и градска еволюция - по логичен начин. Структурираният сюжет и развитието на персонажите, правят историята истинско удоволствие, в което всяка вложена минута се отплаща многократно.<br />
<br />
<b>Оценката е 6.</b> Even a good thing can become destructive if taken to excess.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-88912865569446863722016-02-16T02:34:00.000-08:002016-04-30T08:21:36.490-07:00ПОБЪРКАНИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ В СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯКато цяло политиците не струват. Лъжат, крадат, прецакват и нищо добро никога не бива асоциирано с тяхната професия. Монарсите, макар и доблестни в повечето легенди, не са били по-различни. Някои от тях обаче са били напълно побъркани и остават запомнени от историята по-скоро заради лудостта си, отколкото заради подвизите си. Хора с много власт и никаква уравновесеност, те могат да покажат на дори най-корумпираните политици от днес, как да направят живота на своите поданици истински ад. Хитлер и Сталин - макар и пасващи на профила на душевно болни хора, няма да участват в този списък, тъй като диктаторите от подобен род не са притежавали титлата на монарх.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
<h3>
Юстин II - <span style="font-weight: normal;">император на Византия (565 - 574)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://europebetweeneastandwest.files.wordpress.com/2013/11/justinian-closeup-from-a-mosaic.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="273" src="https://europebetweeneastandwest.files.wordpress.com/2013/11/justinian-closeup-from-a-mosaic.jpg" width="320" /></a></div>
<div>
<span style="font-weight: normal;">Извинявайки болния му ум, хроникьорите го описват като "твърд човек", но племенникът на Юстиниан I е съвършен исторически пример, за това колко тежка е императорската корона и как отговорността, която идва с нея, не е за тези със слаба психика. Още в началото на управлението си, той е натоварен с дълговете на предшествениците си и отбраняването на зле укрепена империя, която преминава през ужасна криза *<i>точно каквато го очаква и императора</i>*. След като персийците превземат най-</span>стратегически ползотворната крепост в неговата империя, Юстин се "пречупва". Започва се, когато поради пристъпи на лудост, жена му го съветва да абдикира и той отстъпва трона си на своя генерал Тиберий (Тиберий II Константин). От този момент нататък, Юстин прекарва последните четири години от живота си на инвалидна количка, на която бива разнасян и хапел всеки поданик, който посмеел да го доближи, а в по-тежките случаи, дори изяждал някои от тях. Единственото, за което се знаело, че го успокоява била музика, която трябвало да бъде свирена непрестанно из замъка му.</div>
<div>
<br /></div>
<h3>
Ибрахим I -<span style="font-weight: normal;"> султан на Османската империя (1640 - 1648)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://theistanbulletin.files.wordpress.com/2013/04/ibrahim-the-mad.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://theistanbulletin.files.wordpress.com/2013/04/ibrahim-the-mad.jpg" /></a></div>
<div>
Незабавно след като наследява брат си и става султан, Ибрахим Лудият почти срива изграденото от предците му величие на османската империя, но за жалост на българския народ по това време, не успява. Доказвайки се като изключително некомпетентен лидер, той не оставя друг избор на отвратеният османски елит и <u>със съгласието на собствената му майка</u>, те извършват атентат срещу него. Изпращал е свои агенти до далечни места със заръката да му намерят възможно най-дебелите жени и да ги доведат в харема му. Колкото по-едри били, толкова повече той ги обожавал и дори назначавал някои от тях на високи държавни постове, независимо че не притежавали квалификациите за тях. Има история, *<i>но легитимността ѝ не е гарантирана, тъй като съществува вероятността да е била разпространена от наследникът му, като пропаганда с цел антагонизирането му</i>* в която се разказва, че след като научава, че някоя от двеста и осемдесетте му наднормени наложници се е осмелила да наруши верността си към него, Ибрахим заръчал всичките жени от харема му, да бъдат издавени.<br />
<br />
<h3>
Джордж III - <span style="font-weight: normal;">крал на Великобритания (1760 - 1820)</span></h3>
</div>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8f/Allan_Ramsay_-_King_George_III_in_coronation_robes_-_Google_Art_Project.jpg/800px-Allan_Ramsay_-_King_George_III_in_coronation_robes_-_Google_Art_Project.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8f/Allan_Ramsay_-_King_George_III_in_coronation_robes_-_Google_Art_Project.jpg/800px-Allan_Ramsay_-_King_George_III_in_coronation_robes_-_Google_Art_Project.jpg" width="204" /></a></div>
Управлението *<i>както и животът</i>* на Джордж Уилям Фреферик било по-дълго от това на всеки друг крал преди него. Изпълнено било с военни конфликти, велики победи *<i>тази в седемгодишната война и тази над Наполеон</i>*, както и превръщането на Великобритания в доминиращата европейска сила из Индия и Северна Америка. След дълъг живот на величие, предполагаемо страдащият от порифия Джордж започва да потъва все повече в лудостта си, което му коства присъствието и овациите при битката във Ватерло, тъй като неговият син тогава властва като регент. Тази лудост установява репутацията му на изкупителната жертва за провалът на империализма в Британия, и като на безскрупулен тиранин из Щатите *<i>което е нормално, тъй като от тяхна гледна точка той е човекът, заради когото започват Американската война за независимост</i>*. Неговата лудост започва като леки прояви на ексцентричност, която приближените му смятат за нормална в тежките военни времена, но с времето се превръща в истерични и агресивни епизоди, които принуждават членовете на семейството му да го връзват. Бил е изключително интелигентен и стриктен владетел, познанията му по генеалогията на останалите знатни фамилии е била впечатляваща, имал е <u>петнайсет</u> деца и макар да е срещнал съпругата си по време на брачната им церемония, е живял щастлив и спокоен семеен живот. Умира болен, сляп и съсипан от мъка, заради загубата на любимата си дъщеря и няколко от синовете си. Последните 58 часа от живота си прекарва бръщолевейки небивалици.<br />
<br />
<h3>
Мери I -<span style="font-weight: normal;"> кралица на Англия (1553 - 1558</span></h3>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/6e/Maria_Tudor1.jpg/800px-Maria_Tudor1.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/6e/Maria_Tudor1.jpg/800px-Maria_Tudor1.jpg" width="241" /></a></div>
Едничкото дете на Хенри VIII, което доживява зряла възраст, нейната лудост е изцяло въпрос на гледна точка. За едните тя е възстановителка на реда и вярата в една изстрадала държава, а за другите е тиранична убийца на протестанти, която страда от бащински комплекс. Проблемът на историята с нея се корени в това, че от ранна възраст баща ѝ отнема от нея двете най-ценни неща, които има - майка ѝ и вярата ѝ - само, за да се вмъкне под полите на Ан Болейн. Нейните братя и сестра правят всичко възможно да я държат далеч от полагащия ѝ се трон, докато накрая бива принудена да надигне Източна Англия срещу Джейн Пул - нейната братовчедка и след екзекуцията ѝ, Мери Тюдор най-сетне се възкачва на трона *<i>нещо, от което баща ѝ се е обърнал в гроба</i>*. Нейното управление започва с освобождаването от затвор на несправедливо обвинените от баща ѝ католически свещеници и продължава с историческото изтребление на протестантите. Акт, който ѝ спечелва прозвището Кървавата Мери, тъй като над 280 протестанти биват изгорени на кладата.<br />
<br /></div>
<h3>
Чарлс VI -<span style="font-weight: normal;"> крал на Франция (1380 - 1422)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://a4.files.biography.com/image/upload/c_fit,cs_srgb,dpr_1.0,q_80,w_620/MTE4MDAzNDEwNDc5MTIxOTM0.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://a4.files.biography.com/image/upload/c_fit,cs_srgb,dpr_1.0,q_80,w_620/MTE4MDAzNDEwNDc5MTIxOTM0.jpg" height="320" width="268" /></a></div>
<div>
<span style="font-weight: normal;">Чарлс Обичаният сяда на трона когато е на единайсет годишна възраст, което ако цифрите на горния ред не ви говорят нищо, се случва по време на стогодишната война с Англия. Заради младата си възраст, неговите чичовци държат властта до пълнолетието му (14 години), но отказват да я пуснат още седем допълнителни години, през които увеличават данъците, а това следователно довежда до няколко бунта. Вземайки властта в свои ръце, кралят преназначава старите съветници на баща си и за отрицателно време възвръща политическата и икономическа стабилност на Франция и така си спечелва прякорът. Име, с което ще бъде познат из кралството си следващите четири години, докато през 1392 внезапно получава епизод, в който заколва своите рицари и убива брат си. Оттам нататък епизодите са все по-чести, по-продължителни и все по-лоши - в продължение на месеци е мислел, че е направен от стъкло и е забранил да бъде докосван. Виел е като вълк по цяла нощ и често е беснял по коридорите, врещейки че враговете му са дошли за него, преставайки чак когато е припадал от изтощение. Властта му преминава в принцовете на кръвта*<i>термин обозначаващ законните наследници на династията</i>*, а с опитът на Джон Безстрашния да убие </span>брата на Чарлс - Луи Орлеански, избухва гражданска война.<br />
<br />
<h3>
Хенри VI - <span style="font-weight: normal;">крал на Англия (1422-1461) и крал на Франция (1422 - 1461)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/91/King_Henry_VI_from_NPG_(2).jpg/800px-King_Henry_VI_from_NPG_(2).jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/91/King_Henry_VI_from_NPG_(2).jpg/800px-King_Henry_VI_from_NPG_(2).jpg" width="250" /></a></div>
<div>
<span style="font-weight: normal;">Прекарал живота си в борби за два трона, неговата смърт предизвиква най-голямата династийна борба за трон, която светът дотогава е виждал. Наследявайки лудостта и трона на Франция от своя дядо *<i>Чарлс VI</i>*, както и този на Англия, когато е само на девет месеца, Хенри живее живот, вдъхновил трилогията от пиеси на Уилям Шекспир. Официално бива счетен за луд, когато след загубите на френските си територии, изживява психически срив. Изпада в състояние, в което е напълно неотзивчив към света около него, дори раждането на неговия наследник - Едуард от Ланкастър. Отърсва се от шизофренията си през 1454, когато войната за неговия престол *<i>Известна като войните на розите</i>* е започнала. Изградил се е като благочестив, честен и добродушен в очите на историците. Когато се хранел, пестял колкото можел повече, за да раздаде останалата храна на бедните, съветвал е и хранещите се на неговата трапеза да сторят същото. Щадил е осъдените на смърт престъпници и предатели, опрощавал е престъпленията срещу самия него, тъй като някои от тогавашните благородници правили опити за покушението му. Подобна наивна добросърдечност, би била подходяща за свещеник, но не и за владетел, затова често се случвало, жена му - Маргарет от Анжу, да използва своя строг и властен характер в аферите на държавното управление. Ако си мислите, че не сте чували за него - той технически е вдъхновението за Лудия Крал - Ерис Таргариен, след чието управление настъпва войната из Вестерос, за която се разправя в Игра на Тронове.</span></div>
<div>
<br /></div>
<h3>
Хенри VIII - <span style="font-weight: normal;">крал на Англия (1509 - 1547)</span></h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/07/Workshop_of_Hans_Holbein_the_Younger_-_Portrait_of_Henry_VIII_-_Google_Art_Project.jpg/800px-Workshop_of_Hans_Holbein_the_Younger_-_Portrait_of_Henry_VIII_-_Google_Art_Project.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/07/Workshop_of_Hans_Holbein_the_Younger_-_Portrait_of_Henry_VIII_-_Google_Art_Project.jpg/800px-Workshop_of_Hans_Holbein_the_Younger_-_Portrait_of_Henry_VIII_-_Google_Art_Project.jpg" width="181" /></a></div>
<span style="font-weight: normal;">Макар да няма медицински доказателства за неговата лудост, всеки би се съгласил, че наследникът на Хенри VII *<i>седналият на трона след Войните на Розите*</i> си има своите странности. Отцепил се от католическата църква, екзекутирал пет от шестте си съпруги *<i>последната оцеляла, защото той умрял първи</i>*, причинил финансовата и икономическа разруха на Англия, Хенри бил човек, който не позволявал на нищо да застава на пътя му към желаното. Независимо екстравагантния му начин на живот, необузданото харчене и лакомия, той е успял да уговори обединението на Англия и Уелс, модернизирането на войнишките брони по модел на италианските, както и създаването на кралската военноморска флота. Въвел е печатната машина в кралството си, по съвет на един от подлите му съветници, тъй като подобно действие би улеснило разпространението на пропагандни слухове и оправдания на честите нелегално оторизирани екзекуции и осъждания, които се случвали по това време. Финансирал е групи, отдадени на разрушението на храмовете на християнски светци, започнал е война, защото Мери Стюарт *<i>кралица на Шотландия</i>* не искала да се ожени за сина му Едуард. В периода, когато душата му била най-очернена в очите на света, започнала и физическата му трансформация - след ловен инцидент, Хенри рязко надебелял толкова много, че трябвало да бъде придвижван с количка. </span><br />
<br /></div>
<h3>
Мария I -<span style="font-weight: normal;"> кралица на Португалия (1777 - 1816)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d9/Maria_I%2C_Queen_of_Portugal_-_Giuseppe_Troni%2C_atribu%C3%ADdo_(Turim%2C_1739-Lisboa%2C_1810)_-_Google_Cultural_Institute.jpg/800px-Maria_I%2C_Queen_of_Portugal_-_Giuseppe_Troni%2C_atribu%C3%ADdo_(Turim%2C_1739-Lisboa%2C_1810)_-_Google_Cultural_Institute.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d9/Maria_I%2C_Queen_of_Portugal_-_Giuseppe_Troni%2C_atribu%C3%ADdo_(Turim%2C_1739-Lisboa%2C_1810)_-_Google_Cultural_Institute.jpg/800px-Maria_I%2C_Queen_of_Portugal_-_Giuseppe_Troni%2C_atribu%C3%ADdo_(Turim%2C_1739-Lisboa%2C_1810)_-_Google_Cultural_Institute.jpg" width="247" /></a></div>
Наследницата на Хосе I, Мария Франсишка Исабела Жузефа Антония Гертрудеш Рита Жуана де Браганса е първата кралица на Португалия, а през последната година от живота си - и на Бразилия. Позната на португалския народ като "Благочестивата", нейната тежка меланхолия и фанатична религиозност установяват прозвището ѝ "Лудата", с което е позната в Бразилия. Спохождана е все по-често от кризи, в които е бълнувала и е изпадала в несвяст, а състояние ѝ предполагаемо се дължи на заболяването порифия. Нещата отиват на по-зле, когато е съсипана от мъка по починалият си съпруг и превръща националните фестивали в траурни църковни церемонии. След загубата на сина си, Мария I е неспособна да продължи задълженията си на монарх, тъй като е диагностицирана като психично болна и започва лечението си при Франсис Уилис *<i>същият лекувал Джордж III от порифия.</i>*. За жалост лечението му не помага и когато кралицата е преместена в замъка си в Куелуз, тя е целодневно прикована на легло, а вечер ужасяващите ѝ писъци не секвали до ранни зори.<br />
<br /></div>
</div>
<div>
<h3>
Ерик XIV -<span style="font-weight: normal;"> крал на Швеция (1560 - 1568)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8c/Erik_XIV_(1533-1577)_Domenicus_Verwildt.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8c/Erik_XIV_(1533-1577)_Domenicus_Verwildt.jpg" width="199" /></a></div>
Интелигентен, артистичен, политически амбициозен и ако присъствието му в този списък не го намеква - луд. Още през първата си година на царуване, Ерик Уаса успява да превземе Естония, а по-нататък отблъсва успешно многобройните атаки над кралството му. Поради силният си копнеж за териториално разширение, успява да предизвика братовчед си *<i>крал на Дания</i>* на сблъсък, а поради все по-тежката си параноя заръчва незаконното убийство на фамилията Стюр, което в неговите учи е оправдана екзекуция на предатели. След като лично наръгва оглавяващият споменатата фамилия, Ерик избягва в гората пищейки, че бива преследван от врагове. Изпадайки в дълбока депресия, той организира пищно погребение за всичките Стюр, но това не изчиства съвестта му и депресията става по-тежка. Бил е безкрайно раздразнителен и комплексиран - ако някой се подсмихнел в негово присъствие, той приемал, че му се подиграват и <u>естествено</u> ги екзекутирал. "Отегчаването на крал" било присъда по негово време, гарантираща смърт за престъпника. Отхвърлен е от пет кралици *<i>сред, които Елизабет I, която ухажва години наред, независимо несъгласието на баща му за това.</i>*, преди да се ожени за момиче от скромен произход. Бива отровен, но на публичната церемония съобщаваща смъртта му се обявява, че "е починал след дълго боледуване".<br />
<br />
<h3>
Кристиан VII - <span style="font-weight: normal;">крал на Дания и Норвегия (1766 - 1808)</span></h3>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/3b/Christian_VII_1772_by_Roslin.jpg/800px-Christian_VII_1772_by_Roslin.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/3b/Christian_VII_1772_by_Roslin.jpg/800px-Christian_VII_1772_by_Roslin.jpg" width="234" /></a></div>
Монарх жестоко изкривен от "твърдата ръка" на своите наставници. Крал, на който властта бива отнета от регента на трона, или от онзи, който се окажел най-вещ в политическите схеми. Мащехата му, подобно на старомодна приказка, е тази която успява да вземе юздите в свои ръце и тормози Кристиан да подписва заповеди, които подпомагат или узаконяват садистичните ѝ постъпки. Тиранична и зла, тя е забранявала на кралските слуги, да се подчиняват на заповедите издавани от него - <u>кралят</u>. Често е изпадал твърде надълбоко в халюцинациите си, говорил е неразбираемо, зашлевявал е други дипломати при обсъждането на държавни дела, обсебен е бил от физиката си, тъй като от малък е дребен и хилав. Играл е на прескочи кобила с всеки, който му се е покланял, до старини е бил инфантилен и вдетинен. Успял е дори да притесни личните си лекари за своето здраве, тъй като е бил обсебен от мастурбирането. Излизал е по улиците и заедно с бандата си са пребивали хората по улиците на Копенхаген и са подпалвали публичните домове. Уникалното в него е, че има принос към науките, тъй като с помощта на Максимилиан Хел са изчислили най-точно измереното *<i>до днешна дата!</i>* разстояние между Слънцето и Земята. Като цяло обаче е бил лош крал, който "чувал звук в главата си" и се е излагал на всяка от официалните си появи. Умира от инфаркт, който му бива причинен от силния страх, който изпитва когато вижда испанската войска да навлиза в Рендсбург.<br />
<br />
<h3>
Хуана Кастилска - <span style="font-weight: normal;">кралица на Кастилия (1504 - 1555) и Арагон (1516 - 1555)</span></h3>
</div>
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/10/Meister_der_Magdalenenlegende_002.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/1/10/Meister_der_Magdalenenlegende_002.jpg" width="198" /></a></div>
Жена, която от млада се е славела сред подчинените си с впечатляваща интелигентност. Обединила две кралства, чрез наследяването на монархическите си титли, тя е по-възхвалявана от от хората на изкуството, отколкото от историците наричащи я "Хуана Лудата". Полудялата от любов кралица е вдъхновение за много художници и писатели от движението на романтизма през 19 век. След като загубва мъжа си Филип Хубави, след десет години щастлив брак, сестрата на Катерин от Арагон *<i>жена на Хенри VIII и майка на следващата в този списък</i>* изпада в тежко състояние на меланхолия, а после историците ѝ приписват шизофрения, депресивно разстройство и психоза. Съществува ужасяващата вероятност, приписваните ѝ психични заболявания, да са преувеличения на хора копнеели да се сдобият с нейната власт, като я понижават в кралица регент и я поставят под ключ. Забранявала е на всички, включително и църковни лица да се доближат до трупа на мъжа ѝ, а когато нейният наследник се възползва от състоянието ѝ и я заточва, тя мести трупа на покойния си съпруг, заедно с нея.<br />
И все пак кралицата е направила всичко възможно да запази стабилността в държавата си по време на чума, безредици и църковната намеса в управлението ѝ *<i>каквато други владетели биха счели за изменническа</i>*. Това се случва в най-тежкия период от живота ѝ - след като губи своя Филип от треска - и всичко накуп, докато е бременна и бореща се за правото да управлява сама като кралица.<br />
<br /></div>
<h3>
Женгд -<span style="font-weight: normal;"> император на Китай от династията Минг (1505 - 1521)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/70/Zhengde.jpg/220px-Zhengde.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/70/Zhengde.jpg/220px-Zhengde.jpg" width="224" /></a></div>
<div>
Жу Хужао е коронован на четиринадесет годишна възраст и за следващите шестнадесет години си остава на тази възраст, независимо дълбоките си познания на конфуциевата литература и предвижданията на бащините му съветници, че ще бъде велик. Финансирайки палати за екзотични животни извън столицата, които в последствие е превръщал в хареми, толкова пренаселени, че наложниците му са измирали от глад, поради липса на провизии. Изисквал е от своите чиновници да се преструват на продавачи, докато той е пазарувал от сергиите им в илюзията, че е обикновен селянин, а по време на Фестивалът на фенерите е подпалил палата си, тъй като по необясними причини е складирал барут в двора. Интересното на неговото управление са непрестанните слухове за тъмни създания (Хей Шенг), които разкъсвали поданиците му през нощта, без да оставят следи или улики. Жу умира на двадесет годишна възраст, когато се напива до неузнаваемост и пада в близко езеро. Не се дави, но не успява да надвие пневмонията, с която се е заразил.<br />
<br />
<h3>
Тиберий -<span style="font-weight: normal;"> император на Рим (15 - 37)</span></h3>
<div style="text-align: center;">
<span style="color: red;"><br /></span></div>
<div style="text-align: center;">
<span style="color: red;">Първият от тримата</span></div>
<div style="text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/a4/Tiberius%2C_Romisch-Germanisches_Museum%2C_Cologne_(8115606671).jpg/800px-Tiberius%2C_Romisch-Germanisches_Museum%2C_Cologne_(8115606671).jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/a4/Tiberius%2C_Romisch-Germanisches_Museum%2C_Cologne_(8115606671).jpg/800px-Tiberius%2C_Romisch-Germanisches_Museum%2C_Cologne_(8115606671).jpg" width="239" /></a></div>
Тиберий Клавдий Нерон е един от най-великите генерали в историята на римската империя. Също така е човек, когото хроникьорите определят като тристисимус хоминум - най-навъсеният сред хората. Счита се, че е бил изключително дръпнат от останалите и вечно обзет от меланхолия. Състояние, което се усилва драстично след смъртта на неговия син Друс Юлий Цезар. Безкрайно суеверен, недоверчив към лекари, маниакално пестелив, той рядко разговарял, дори с близките си роднини, а отношенията му със сената, били така силно обтегнати, че те не го удостояват с обожествяване след смъртта му. Още повече - съществува слух, че се е съвзел след като бива грешно диагностициран като мъртъв и Макрон *<i>преториански префект</i>* го удушава веднага след идването му в съзнание.<br />
Едва вторият император на Рим, той никога не е изявявал желание за престола, но заема поста на император по заръка на Октавиан. Възползвайки се от състоянието му, Сеян *<i>друг преториански префект и убиец на императоровия син</i>* му втълпява мисли за заговорници, които всъщност са негови врагове, а не на императора. Това довежда до многобройни екзекуции, като към жертвите няма официално отправени обвинения. Има и писания за сексуалната му извратеност, където се разказва за времето след оттеглянето му на о. Капри, но аз смятам, че всичко извършено от него не е дори наполовина толкова побъркано, колкото избора му на наследник.<br />
<br /></div>
<h3>
Калигула -<span style="font-weight: normal;"> император на Рим (37 - 41)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://www.thehistoryblog.com/wp-content/uploads/2012/08/Original-head-of-Caligula.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://www.thehistoryblog.com/wp-content/uploads/2012/08/Original-head-of-Caligula.jpg" height="320" width="233" /></a></div>
<div>
<span style="font-weight: normal;">Гай Юлий Цезар Август Германик, е вдъхновението на Джордж Р. Р. Мартин за крал Джофри Баратеон, тъй като подобно на него е разглезено и зло детенце, чието управление е краткотрайно и ужасно. След като наследява трона от чичо си Тиберий, той управлява "мъдро и сдържано" през първите шест месеца от властването си. Това описание на хроникьорите обаче, може да е било принудително, тъй като след това всичко изписано за него се фокусира върху садизма, лудостта и сексуалната му извратеност. Известен е с това, че е изисквал да бъде почитан като божество, наричайки себе си "Юпитер" и "Neos Helios - новото слънце". П</span>ровъзгласил е коня си Инкитат за консул, а след като оракул е предсказал, че шансовете му да бъде император са същите като да прекоси залива на гърба на коня си, той инвестира нечувана сума от държавната хазна за изработването на подвижен мост, по който да направи точно това. Убивал е когато му е скимвало *<i>а то е било често</i>*, спял е с чужди жени и публично се е хвалил за това, обвиняван е в инцест с трите си сестри Агрипина, Друсила и Ливила, които също така е продавал като проститутки на други мъже. Всичкото това идва твърде много на доверените му и той евентуално бива убит по начин наподобяващ убийството на Цезар. Иронично е, тъй като и двамата носят името Гай Юлий Цезар и са наръгани над 30 пъти в преврат.<br />
<br />
<h3>
Нерон - <span style="font-weight: normal;">император на Рим (54 - 68)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/89/Nero_1.JPG/800px-Nero_1.JPG" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/89/Nero_1.JPG/800px-Nero_1.JPG" width="239" /></a></div>
<span style="font-weight: normal;">Неоспоримо най-лошият император, оглавявал римската империя Нерон Клавдий Цезар Август Германик е по-садистичен от чичо си, а което е още по-лошото - по-невменяем и от неговия чичо - Тиберий. Зъл тиранин, артистичен садист, върл враг на християните, екстравагантен прахосник, той е сторил толкова много ужаси, с които да бъде запомнен. Делата му са по-чудовищни от тези на всеки друг император преди *<i>и след</i>* него - а това си е постижение! Неоправданите и несправедливи убийства извършени от него са много повече от на миналите двама, но за да е по-пикантно те включват и това на майка му и брат му. Отговорен е за Големият пожар в Рим *<i>името на събитието говори само за себе си</i>*, в който изгарят 11 от 14те райони на Рим и е предизвикан само, защото Нерон е искал пространство, където да построи новия си замък, за който не става и дума е щял да бъде с размери, демонстриращи че поръчалият го страда от мегаломания. Ако това е действието на капризен човек и не доказва, че императорът е напълно луд, то фактът, че е свирил на арфата си, докато е наблюдавал пожара прекратява всякакви спорове по темата. Участвал е в олимпийските игри, където се контузва, но независимо го обявяват за шампион *<i>ако се чудите защо - риск от екзекуция е причината</i>*, пред задължена да присъства публика е изнасял концерти, в които е рецитирал поезия, пял е и се е хвалил с постиженията си в спорта и изкуствата. Докато прекарва последните си години в неспирни оргии, резултатите от прахосничеството му карат народите на Галия и Юдея да се надигнат на бунт и така преди да успее да превърне Рим в "Нерополис", да нарече месец април, "нероней", той бива убит... или по-скоро се самоубива сам - трудно е да се прецени. Разбирайки за преврата, който му организират Нерон прави опит за самоубийство, но не го намира у себе си да стигне до края, за това с помощта на своя секретар си прерязва гърлото (Епафродит е трябвало да донатисне ръката му, в случай, че Нерон отново се разколебае и не намери силите да отнеме живота си). Протаквайки самоубийството си, Нерон цитира любимата си строфа от "Илиада", а после суетно възкликва "Qualis artifex pereo!" (Какъв велик артист умира!). Накрая, докато един от желаещите да го арестуват се опитва да спре стичащата се кръв от двойната брадичка на императора, с думите "Ето я - верността", Нерон умира.</span><br />
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
</div>
<h3>
Иван IV -<span style="font-weight: normal;"> велик княз на Великото Московско княжество (1533 - 1547) и цар на Русия (1547 - 1584)</span></h3>
<div>
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
<div>
<div style="text-align: center;">
<span style="color: red; font-weight: normal;">Много луди бяха изброени, много от тях извършили непростими дела, но този е самият Антихрист.</span></div>
<div style="text-align: center;">
<span style="font-weight: normal;"><br /></span></div>
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/80/Ivan_the_Terrible_(cropped).JPG" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="320" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/80/Ivan_the_Terrible_(cropped).JPG" width="254" /></a></div>
<div>
<span style="font-weight: normal;">Иван Василевич Страшни/Грозни е потомък на Иван Асен III по линия на баба си и е едновременно едно от най-ужасните неща случили се на руския народ и едно от най-добрите случили се на руската държава. Като монарх той основава Руското царство *<i>което ще рече, че превръща княжеството си в </i><u style="font-style: italic;">империя</u>*, на което е най-дълго управлявалият владетел. Започва колонизацията на Сибир и създава много основни държавни институции, които просъществуват дълго след смъртта му. Също така е отговорен за едни от най-големите зверства над народа му, като само Сталин и подобните "патриоти" комунисти, са му равни. Лудостта му се изразява във влудяваща параноя и епизодични пристъпи, през които или се разкайва за ужасните си деяния или се отдава изцяло на садистичните си склонности, а после пак се разкайва и отново и отново, докато един ден в пристъп на лудост пребива бременната си жена, заради непристойно облекло, а после убива собствения си син, Иван Иванович разбивайки черепа му със свещник. Отговорен е за основаването на организацията на опричниките, които са действали като привилегированите му беснеещи кучета. Екзекутирали са безброй хора по ужасяващ начин, който засрамва всичко, което сте гледали в "Game of Thrones", а когато хората вече не смеят да се опълчат - екзекуциите продължават, но поради предполагаеми обвинения, породени от параноята на тиранина. Най-лошото от всичките е клането в Новгород, за което според Псковските *<i>близък град</i>* хроники, жертвите наброяват 60 000. След като действия биват предприети и избухва Руско-Кримската война, опричниките се оказват неспособни да се справят с истинска армия и биват разпуснати. Умира докато играе на шах от "сърдечен удар", но направената му няколко века по-късно аутопсия открива голямо наличие на живак в тялото му, намеквайки че би могъл да е отровен.</span></div>
</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-15084337889382833972016-02-15T07:07:00.001-08:002018-07-09T02:35:14.276-07:00"ВОЙНАТА НА ДЖУДЖЕТАТА" от Маркус Хайц<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://api.ning.com/files/YKHSimTtg3dQ14TpqFAI2pKadGs3NUpcRfZknuPkDtzg7kGV7yUvrHGjpWhOSwXEf191FYw5JzJmDWpDzg2T3NMCsfHxUGrT/thewarofthedwarves.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://api.ning.com/files/YKHSimTtg3dQ14TpqFAI2pKadGs3NUpcRfZknuPkDtzg7kGV7yUvrHGjpWhOSwXEf191FYw5JzJmDWpDzg2T3NMCsfHxUGrT/thewarofthedwarves.jpg" height="400" width="253"></a></div>
Годината е 2004. Продължението на "<b>Джуджетата</b>" се появява на пазара в родната държава на автора <b>Маркус Хайц</b>, и е посрещнато изключително добре. Получила главно положителни мнения, "<b>Войната на джуджетата</b>" се превръща в международен бестселър и бива преведена на български през 2013 г. от издателство MBG Books.<br />
<div>
<br /></div>
<div>
Отлично продължена, това е история, която започва и свършва по задоволяващ начин. Впечатляващото в книгата е колко достоверно успява да бъде продължението и колко добре <span style="-webkit-text-size-adjust: auto; background-color: rgba(255, 255, 255, 0);">новата заплаха </span><span style="font-family: "helvetica neue light" , , "helvetica" , "arial" , sans-serif;">подхожда на случилото се до този момент. Това, след като се има предвид, че архетипът на Тъмния лорд бе победен в миналата книга. Злото обаче съществува в много и най-различни форми, както ни показва авторът. Възстановяващите се от битката с Погиналата земя народи на Гирдългард биват връхлетени неочаквано, а джуджетата - техните пазители, са твърде заети със собствените си дела, за да се отзоват и защитят земите, които са обвързани от дълга си да пазят.</span></div>
<div>
<br />
Макар втората книга от поредицата да показва героите в нова светлина, те отново са плоски до неестествена степен. Реакциите им, вярванията им и оправданията, които имат за действията си, са подобаващи на деца. Променят решенията, идеалите и целите си в рамките на мигове, за да може да достигнат до момент, който ясно си личи, че е изгоден за историята. Това се забелязва най-вече в диалозите, които не само, че са повторения на казаното в миналата книга, но и са също толкова неинформативни и бездушевни *<i>в смисъла, че не показват характер</i>*. Рядко ми се случва да се замисля, дали на определен тип персонаж подобава да каже нещо, но тук се запитвах при всяко от внезапните откровения на персонажите. Трудно е да се повярва, че главните герои са истински, защото те се държат като наети актьори, на които е казано да не излизат от ролята на фентъзи персонаж. Особено, когато един от тях започне да обяснява на някой от близките си, неща които <i>те вече </i>би трябвало да знаят, но им биват припомняни "уж", за да може читателят тепърва да разбере за тях. Хуморът е странен - не е точно смешен, не е точно невинен, но също така не е нито вулгарен, нито остроумен или ироничен. Скучни шеги, които молят четящия ги да се смее от учтивост.<br />
<br />
Съществуват обрати в сюжета, които за пръв път *<i>в моя опит с книгите</i>* нямат място в историята. Предателствата и самоличноста на внедрените агенти са предвидими още от първото намекване за тях, което издава също толкова ненужно много, колкото и последвалите го *<i>,които в последствие довеждат до някое събитие, което персонажите не очакват, но е ясно за читателя още от началото, че ще се случи!</i>*. Най-лошото е, че след като се случи, нещата сякаш се връщат в една позиция, която отдавна е отминала. Това обърква - Случи ли се нещо значимо, или не?</div>
<div>
Любовната история е катастрофа, тъй като е подобна на всичко от тези казани неща, но едновременно с това заема твърде много от мислите на главния герой, без да го довежда до някъде или до някакво личностно израстване.<br />
<br />
Поредното нещо, което дразни в тази книга е, че нито е подходяща за деца, нито за възрастни. Атмосферата не предразполага за сцени с бруталности, ужаси или кой знае какво насилие, но неумело са вмъкнати сцени, където се развиват кървави убийства, неподобаващи на подобен разказ. Така се получава история, която е достатъчно семпла и обикновена, за да бъде схваната от малки деца, но със сцени, които биха ги отвратили. А, за възрастните - "история, достатъчно семпла и обикновена, за да бъде схваната от малки деца, но със сцени, които биха ги отвратили."<br />
<br />
<a href="https://i4.helikon.bg/products/3079/17/173079/173079_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i4.helikon.bg/products/3079/17/173079/173079_b.jpg" width="271" /></a>Харесвам идеята джуджетата да бъдат защитниците, вместо избутаните настрани комични карикатури. Построеното от автора общество е невероятно и желанието на читателя да разбере повече за това, подтиква към бързото прочитане на тази книга. Харесвам Тунгдил. Не като персонаж *<i>защото той не е такъв...</i>*, а като съвкупност от различни черти на характер. Не харесвам обаче как тези позитивни черти на характер биват изразявани. Не харесвам останалите "образи" - тъй като не са достатъчно развити и "живи", за да бъдат персонажи. Изникват от нищото, причисляват се безпричинно към групата на главните герои и умират, когато нямат с какво повече да придвижат сюжетното развитие. С това може да се каже, че не харесвам и тяхната роля, тъй като е толкова трудно човек да се оприличи в тях, да намери някакво сходство или поне разбиране спрямо тях.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://i1.helikon.bg/products/2316/17/172316/172316_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i1.helikon.bg/products/2316/17/172316/172316_b.jpg" width="272" /></a></div>
Развитието на сюжета е с най-натоварващото темпо, което съм срещал в книга. Твърде много и твърде рязко се случва в началото, за да бъде внезапно последвано от продължително затишие, от което още по-рязко сме доведени до отегчителна кулминация. Завършекът поне, е приятно изненадващ.<br />
<br /></div>
<div>
Разказването на историята е небивало. В миналата книга правеше слабо впечатление и не дразнеше, но тук е непоносимо. Най-голямо впечатление прави времето и лицето, в което се разказва историята - няма такова. Същото и за прозата - не знам дали авторът е виновен и просто не притежава богат речник, или пък преводачите са били необичайно мързеливи когато са си вършели работата, но синоними са комбинирани по двойки, които биват използвани отново и отново, за да се избегне повторението им *<i>което поради липсата на други думи, се получава така или иначе.</i>* Пример за това са орките - за тях, за синоним бива използвана думата "скотове". В този случай, думата "скотове" се повтаря шест пъти сред изреченията, които следват самото изречение съдържащо думата "орк". Подобно на това, за да се избегне повторение на имената на персонажите, биват използвани титлите, които подобават на професиите им, <u>независимо</u> ситуацията - в този случай, се срещат изкази като "перачката размаха брадвата по средата на бойното поле".<br />
<br />
Предпочитам първата книга, защото разбираше фентъзи клишетата и си проправяше приятна пътека през тях. Онези тропи, които бяха така добре познати на всеки чел фентъзи, авторът бе изменил по познат, но нов начин, а сега се завръща към тях, напълно неподготвен и резултатът е едно от онези ужасни подобия на толкиновия роман, които заливат пазара в годините преди златната ера на фентъзи книгите. Това го превръща в поредното допълнение към неуспешно плагиатстващите романи, което за срам на автора се издава в двадесет и първи век. Намирам това за греховно спрямо всеки фен на жанра, който е видял споменатото събитие, защото по този начин <b>Маркус Хайц</b> прави опити да го възкреси.<br />
<br />
Вярно е, че твърде детайлните и дълги описания, в стил "Колелото на времето" могат да бъдат и дразнещи, но тук е другата крайност. Някои неща буквално биват назовани с три определителни - огромен, страшен, зловещ - навързани в изречение, с което се изчерпва описанието на древна крепост или значимо място. Описанията на света и чудесата в него не страдат толкова от това, колкото персонажите, тъй като масата от тях са джуджета, а те имат доста сходен вид. По този начин в главата на читателя всички джуджета са еднакви и това, което ги отличава са имена, които и без това не си струва да помнят - привързването към носителите им, по този начин е невъзможно.<br />
<br />
"<b>Войната на джуджетата</b>" е семпла и лека за четене, с приятно начало и завършек, но не е толкова иновативна колкото предишната книга от поредицата, а нея точно това правеше интересна. Макар и малко провлачена на моменти, историята е занимателна, идейна и е подходящо продължението на авторовата сага.<br />
<br />
<b>Оценката е 4-. </b>Der Tod verandert auch die Lebenden.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-46051107312953605422016-02-06T08:00:00.000-08:002016-03-09T13:04:16.847-08:00ВЕЛИКИТЕ ИМПЕРИИ В СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯС това започва историческата тема. С онези държави доминиращи да бъдат върховната световна сила. Изградилите света, който познаваме днес и оформилите географско-политическата карта, придобила сегашните държавни граници.<br>
Днес в нашият по-благодушен и добросърдечен свят, империализмът се счита за политически некоректен, но в миналото многобройни империи са били издигани, за да рухнат и от техните пепелища да се възродят нови, които рано или късно да бъдат споходени от същата съдба.<br>
Тъй като важността на една империя зависи от много фактори и е силно субективна, нека важността им се определя от това, до каква степен са повлияли на световната история и до каква степен на развитие са стигнали.<br>
Преди да започне списъкът, нека някои неща бъдат изяснени относно датировката, защото по някаква причина <b>много</b> хора не знаят *<i>не се шегувам</i>*, че:<br>
- <u>Преди новата ера (п.н.е)</u> означава времето преди христовото раждане.<br>
- <u>Новата ера</u> (н.е.) е времето след появата на Иисус - A. D. (Anno Domini - Година Господна)<br>
<br>
<h3>
10. Империята на Маите (2000 п.н.е. - 1540 н.е.)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://www.ancient-code.com/wp-content/uploads/2015/01/Chichen-Itza-2.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://www.ancient-code.com/wp-content/uploads/2015/01/Chichen-Itza-2.jpg" height="188" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Сред списък, където ще се обсъждат Римската, Монголската и още империи, чиито роли в историята, ги представят почти като митологична сила, майската също има с какво да се гордее. Устойчивост подобаваща на империя от фентъзи роман. Съществувала е двойно, колкото римската и с около хилядолетие и половина повече от <i>сумата на <u>всички</u> китайски династии</i>. Майската е империя по-стара и съществувала по-дълго от най-широко разпространената религия - християнството!<br>
<br>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
</div>
Макар да не се знае почти нищо за първите три хилядолетия от съществуването ѝ, нейният погром и взаимоотношенията на майският народ с испанците са легендарни. След себе си, са оставили масивни пирамидни структури, използвани за ритуали и погребения, на върховете на които винаги има платформа посветена на някое от майските божества. Древните маи са били толкова напреднали в някои научни сфери, че сред модерните учени присъстват теории обвити в мистицизъм за изключителните познания по астрология, картографиране и математика, които са притежавали. Това е довело до вярването им в майските предсказания и известният им календар, според който светът свършваше през 2012 година.<br>
<br></div>
<h3>
9. Френската Империя (1534 - 1962)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/56/Austerlitz-baron-Pascal.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="158" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/56/Austerlitz-baron-Pascal.jpg" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Евентуално превърналата се във втората най-голяма империя позната на историята, в пика си френската империя е обхващала тринайсет милиона квадратни километра *<i>Днес България обхваща сто и десет квадратни километра!</i>*, което означава, че е покривала една десета от земната повърхност на планетата. Влиянието ѝ превръща френският език в един от най-говорените езици за тогавашния период и разпространява френската кухня, култура и строителство из четирите краища на света. Подобно на всяка друга европейска империя, крахът ѝ идва, след загубата на важни територии, иззети от други разрастващи се нации *<i>особено британската такава</i>*. Последвалите две световни войни я изцеждат финансово, а с предоставянето на алжирския суверенитет, се прекратява дългата и културна епоха на френската империя.<br>
<br></div>
<h3>
8. Испанската Империя (1492 - 1976)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/564x/3a/49/ec/3a49ec6dcb040477920063117e9ac85b.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="271" src="https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/564x/3a/49/ec/3a49ec6dcb040477920063117e9ac85b.jpg" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Една от първите глобални империи *<i>първата е Португалската</i>* получили се в резултат на епохата на великите географски открития, в пика си, испанската империя е била една от най-важните политически и икономически световни сили в продължение на няколко века. Това е било, защото е притежавала територии и колонии в Европа, Северна и Южна Америка, Африка, Азия и Океания. Отговорна е за модерната глобална епоха и петте века на европейско доминиране над световните събития. Главният принос на тази империя е откритието на Новия свят и разпространението на християнството в западния свят - и двете променят геополитическата динамика на планетата и изграждат основите на модерния западен свят. Бива приключена от териториалните загуби причинени ѝ от френската и британска империи, а с подписването на декларацията за независимостта на последните колонии, които е притежавала - в Африка и Южна Америка - официално се бележи краят на почти петвековната испанска колонизация.<br>
<br></div>
<h3>
7. Чин династия (1644 - 1912)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9a/Flag_of_the_Qing_Dynasty_(1889-1912).svg/750px-Flag_of_the_Qing_Dynasty_(1889-1912).svg.png" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="212" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9a/Flag_of_the_Qing_Dynasty_(1889-1912).svg/750px-Flag_of_the_Qing_Dynasty_(1889-1912).svg.png" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Последната управническа династия в Китай, преди превръщането му в република. Поела управлението от Мин династията и основана от кланът Айсин Гьоро, империята на манджурите е причината днешен Китай да притежава такава внушителна площ. От основаването си, се разраства изключително бързо, а във вихъра си - 18ти век, покрива териториите на днешен Китай, Монголия и част от Сибир, което макар и впечатляващо я прави <i>едва седмата</i> най-голяма империя в историята. Империята е видяла ексцентричното задкулисно управление Цъси, която посредством овдовяването си, заема властта използвайки своя племенник Гуансу, който макар и император, тя поставя под домашен арест, в случаите когато върши нещо, което не я устройва - като влагане на средства в народа и държавата, вместо в партита и забави. Властта бива отнета от ръцете на династията след Синхайската революция, която поставя краят на китайския империализъм *<i>продължил <u>над 1500 години</u></i>*.<br>
<br></div>
<h3>
6. Халифатът на Омаядите (661 - 750)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/f/f4/Umayyad_calif_Sassanian_prototype_695_CE.jpg/606px-Umayyad_calif_Sassanian_prototype_695_CE.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="316" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/f/f4/Umayyad_calif_Sassanian_prototype_695_CE.jpg/606px-Umayyad_calif_Sassanian_prototype_695_CE.jpg" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Макар една от най-кратките, теократичната *<i>когато религиозната и държавната власт са обединени</i>* империя на Омаядите е една от най-бързо разрасналите се империи в историята. Вторият от четирите главни халифати, последвала управлението на четиримата праведни халифи *<i>роднини и сподвижници на пророка Мохамед</i>* халифатът е механизма, чрез който ислямът бива разпространен в Близкия Изток и Северна Африка. Помитайки всичко по пътя си, тя се превръща в най-мащабната по отношение на територия империя, която <i>светът по това време</i> е виждал.<br>
<br></div>
<h3>
5. Персийската Империя (550 п.н.е - 330 п.н.е)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9e/Kaulbach%2C_Wilhelm_von_-_Die_Seeschlacht_bei_Salamis_-_1868.JPG/800px-Kaulbach%2C_Wilhelm_von_-_Die_Seeschlacht_bei_Salamis_-_1868.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="180" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/9/9e/Kaulbach%2C_Wilhelm_von_-_Die_Seeschlacht_bei_Salamis_-_1868.JPG/800px-Kaulbach%2C_Wilhelm_von_-_Die_Seeschlacht_bei_Salamis_-_1868.JPG" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Обединявайки разпръснатите персийски племена шаханшах *<i>да, това му е титлата!</i>* Кир II Велики от династията на Ахеменидите разгромява Мидийското царство и създава най-мащабната империя на древния свят. Това е персонажът, който легендите за Гръко-персийските войни антагонизират, а също така и отговорникът за освобождаването на евреите от вавилонското им робство. Отговорна за Халикарнаския мавзолей *<i>едно от седемте чудеса на света</i>*, Зороастризмът, пощенската и пътната системи, употребата на официален език и централизираното сатрапно управление, Персийската империя технически е създала бюрокрацията *<i>модерната система на държавно управление</i>*. Споровете сред ахеменидските престолонаследници отслабват империята, докато тя евентуално бива превзета от армиите на Александър Велики за по-малко от десетилетие.<br>
<br></div>
<h3>
4. Османската Империя (1299 - 1922)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/84/Vienna_Battle_1683.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="213" src="https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/84/Vienna_Battle_1683.jpg" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Една от най-мащабните и най-продължителните империи в историята, поробила по-голямата част от югоизточна Европа, Османската империя достига своя пик по времето на Сюлейман Великопни, макар Мехмед Завоевателя да е отговорен за нейното най-паметно завоевание - това на Константинопол *<i>един от големите символи на християнската цивилизация, която днес се нарича Истанбул</i>*. Влиянието ѝ е унищожително за културите под нейното владичество, а подвизите толкова свирепи, че отзвукът от тях се разпространява из цяла Европа, която се бои от теоретизираното предстоящо завладяване на целия континент от мюсюлманите. В традицията на всяка голяма и могъща империя, разпадът ѝ започва с напрежението между различните етнически и религиозни групи, а обстоятелствата на упадъка ѝ силно наподобяват тези на римската империя, което е безкрайно иронично, тъй като Османската е отговорна за нейния разпад.</div><div><br></div>
<h3>
3. Монголската Империя (1206 - 1368)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://buildingtolearn.files.wordpress.com/2015/08/mongol-invasion.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="180" src="https://buildingtolearn.files.wordpress.com/2015/08/mongol-invasion.jpg" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Нищо не може да се каже за величието на тази империя, което влиянието им над световната карта *<i>във вихъра си се простира на 22% от земната повърхност</i>* да не казва само за нея. Малко от изброените в този списък империи, са били така плашещи и бързо разрастващи се, колкото монголската. Поведена от Чингис Хан, монголската армия е така неудържима, че единствено след намесата на самата природа по времето на Кублай Хан, тя претърпява загуби. Толерантни към различните религии, уредени от правен код наречен "Яса" и притежаващи гениална и силно ефективна пощенска система "Ям", монголците успяват да създадат една от най-добре развитите търговии, позволяваща културен обмен между отдалечените части на Евразия, които вече са обединени под една държава. Разкъсвана от цунамита и други ужасяващи природни бедствия, монголската империя постепенно се разпада, заради създалата се политическа нестабилност довела до отстраняването на династията Юан от китайците.</div><div><br></div>
<h3>
2. Британската Империя (1603 - 1997)</h3>
<div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://johndwilsey.files.wordpress.com/2014/05/british-empire-flags1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="212" src="https://johndwilsey.files.wordpress.com/2014/05/british-empire-flags1.jpg" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
Макар днес да е сравнително малка островна нация, до съвсем скоро Великобритания е била най-грамадното държавно формирование, съществувало <i>някога.</i> Заемайки <u>четвърт от земната повърхност на планетата</u> и с население от половин милиард души, в пика на империята, слънцето никога не е залязвало над нея *<i>първата получила това признание е Испанската!</i>*, тъй като се е простирала на всички континенти *<i>включително и Антарктида</i>*. Това и културното влияние на САЩ са причината до днес английският да е най-широко разпространеният език - майчин за над 400 милиона и говорен като чужд от 1 милиард души. Слънцето започва да залязва над Британия, когато през 20ти век подобно на други политически суперсили бива финансово източена от двете световни войни, което прави разформирането ѝ по-евтино от поддържането ѝ. През 1947, когато изгубва Индия, всичко приключва и най-мащабната империя остава с няколко малки притежания разпръснати по света, като най-ценното останало и до днес е Гибралтар *<i>портата към средиземноморието</i>*, който остава в нейна власт стига тамошната популация на берберски макаци да остане на полуострова.<br>
<br></div>
<h3>
1. Римската Империя (27 п.н.е - 1453)</h3>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://images.rapgenius.com/ae0dea4aced125acdabacfae73fca995.1000x625x1.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="200" src="https://images.rapgenius.com/ae0dea4aced125acdabacfae73fca995.1000x625x1.jpg" width="320"></a></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br></div>
<div>
Неоспоримо никоя друга империя не е така добре позната и така дълбоко изучавана, както тази обхващала Средиземноморието и по-голямата част от Европа за почти хилядолетие и половина. Основана когато римският сенат предоставя на Октавиан титлата Август и на свой ред приключва Римската република, която е съществувала в продължение на петстотин години. През 117 по време на управлението на Траян I, достига върха си превръщайки се в най-могъщата нация на планетата. Когато официално приключва, тя е едва сянка на някогашната славна империя, *<i>Византия - най-дълго устоялото продължение на Римската империя*</i> която дори не се управлява директно от Рим и през 1453 Мехмед Завоевателя *<i>едва двадесет и една годишен!</i>*, след дълга обсада превзема Константинопол. Макар да не е най-голямата, нито най-дълготрайната, Римската империя е оказала толкова силно влияние над западния свят, в сферите на изкуството, архитектурата, науките и литературата, че е трудно да си представим света, ако не е оформен от римляните преди всичките тези векове.</div>
Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-45368590550521781592016-02-04T06:07:00.001-08:002018-07-09T02:24:54.615-07:00"ДЖУДЖЕТАТА" от Маркус Хайц<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://d.gr-assets.com/books/1327540979l/6657006.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://d.gr-assets.com/books/1327540979l/6657006.jpg" height="400" width="255"></a></div>
Годината е 2003, когато първият роман от поредицата за "<b>Джуджетата</b>" бива публикуван от Маркус Хайц в Германия. Предоставена на българската публика в два тома от MBG Books през 2012, книгата е преведена и редактирана от Радин Григоров и Петя Малинова. Преводът им явно е от английски, тъй като присъстват измененията, въведени от преводачката на Orbit <a href="http://www.orbitbooks.net/2010/04/07/when-is-a-dwarf-not-a-dwarf-when-he%E2%80%99s-a-garden-gnome/" target="_blank">Анна Грегсън</a>, която по брилянтен и разбираем начин успява да го модулира за сънародниците си. Авторът явно е голяма работа в родната му държава, щом не само има литературна награда за най-добро фентъзи, но и книгата му е преведена на няколко езика. За роман така семпъл и класически, не виждам по-голямо постижение да е възможно. Странно е, но това не е дебютният роман на автора. Интересен е, но щеше да ми хареса повече, ако знаех, че е писан от човек, който не е имал опит с нещо подобно преди - все пак от човек, който и преди е писал романи, би се очаквало повече. <i>Много</i> повече.<br />
<br />
Маркус Хайц е роден в Хомбург през 1971, което го прави на 32 когато написва този свой епос, което е изненадващо, защото диалозите са като тези, които аз пишех на 14. Не казвам, че са лоши *<i>харесвам всичко, което съм писал досега</i>*, но все пак <u>би се очаквало повече от човек с опит, заслужил признанието на родината си</u>. Наистина ли това имаш да предложиш, Германия? С така богатата си култура, невероятни легенди писани в древността и текстове вдъхновявали хората през поколенията да напишат величествени пиеси, книги и сценарии. Посредствено!<br />
<br />
"<b>Джуджетата</b>" не е лош роман, просто е разочароващо обикновен. Плосък е твърде негативна дума за така приятен роман, но той е точно на границата да бъде такъв. Интересен е, има известна оригиналност в себе си и подобно на класическите фентъзи романи, притежава топлина напомняща на домашния уют. Задържа вниманието на читателя и има защо да бъде прочетена. Това е.<br />
<br />
Въпросът е, дали самият автор е доволен <b>ТОВА</b> да е романът му. Толкин е казвал, че е нелепо хората да критикуват историята, която е разказал, защото това е неговата история, развиваща се в <i>неговия</i> свят, с <i>неговите</i> персонажи - невъзможно е за друг да знае как се развива тя и да ги познава по-добре от него. И е бил прав. За него това звучи подходящо да се каже, тъй като е прекарал целия си живот развивайки своя легендариум. Културите, езиците, расите и техните истории, както и най-важното - техния курс на еволюция *<i>промените, които претърпяват с отминаването на епохите, миграциите на народите и състоянието на света</i>*. Писатели като Маркус Хайц, нямат право да казват подобно нещо, защото тяхната история не е това, което е тази на Толкин. Неправилно е да се споменават слабаци като Кристофър Паолини, тъй като Хайц е същински гений в сравнение с него, *<i>ама така или иначе бе споменат Толкин, който пък е съвсем другата крайност</i>*, но Кристофър извинява плагиатстващата си липса на въображение с това, че "всеки вижда историята по свой си начин" и е прав. Такъв е и случаят при "<b>Джуджетата</b>". Много позната история, разказана по специфичен начин, който никой друг не може да измисли така, освен този автор. Дотук полагам усилие да изброя хубавите неща.<br />
<br />
Историята успява да въздигне гордата раса на джуджетата като героите, които всъщност са, разбивайки представата за архетипните скромно изградени, едноизмерни и второстепенни персонажи, които са в останалите романи. Тук те буквално са създадени, за да се бият в името на континента, който обитават. Да защитават другите раси от нашественици, а укрепленията им да служат като защитна стена срещу тях, предотвратявайки инвазии в Гирдългард. Митосът, легендите, приказките и фолклорът им са изградени по страхотен начин - богато, мащабно и все пак запазващо семплостта на приказките, с която да бъдат лесни за разбиране и предаване. Тъй като джуджешката политика е една от главните тематики на сюжета, присъства установена йерархия, за която колкото повече читателят разбира, толкова по-внедрен се чувства. Историята, около която главно се върти сюжетът обаче, е тази на Тунгдил, а тя е като на всеки фермер, който с развитието на обстоятелствата става крал, спасява света и се жени за принцесата. Разликата е, че досега <a href="http://fantasyneshta.blogspot.bg/2015/08/blog-post_21.html" target="_blank">мономитът</a> бе присъщ главно за персонажи от човешката раса, а тук протагонистът е джудже. Това е и главната причина книгата на <b>Маркус Хайц</b> да заслужава признание, защото ако не друго, той пръв направи това.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://vignette3.wikia.nocookie.net/diezwerge/images/c/cd/Die_Zwerge.jpg/revision/latest?cb=20140811123113&path-prefix=de" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" src="https://vignette3.wikia.nocookie.net/diezwerge/images/c/cd/Die_Zwerge.jpg/revision/latest?cb=20140811123113&path-prefix=de" height="400" width="250"></a></div>
Колкото и интересна да е една история, персонажите в нея са това, което истински интригува читателя. Никой не би се интересувал, че чете за един свят, в който настъпва апокалипсисът, ако не му пука за персонажите, които ще умрат когато той се случва. В "<b>Джуджетата</b>" персонажите са толкова едностранни, че да ги хареса за читателя е истинско предизвикателство, независимо силното желание за това. Имат една цел, едно мнение, една отличителна характеристика, която ги отличава от другите и това е! Няма развитие в тях. Започват едни и в края на историята са същите - освен Тунгдил, който за <u>седмица</u> се научи да бъде велик войн, а тъй като и без това е безгранично мъдър, единственото което му трябва, за да постигне абсолютното съвършенство е легендарното оръжие, с което впоследствие се сдобива.<br />
<br />
Не знам, дали оригиналното произведение е написано по красив за немския език начин, нито дали в оригинал прозата на автора е нещо, което да заслужава възхвала, но преведена на български, историята бива разказвана по много "не-писателски" начин. Изразяването на автора е толкова обикновено, че ако снимат филм по книгата, той трябва да бъде черно-бял и не, че този формат на киното е лош, просто слабата проза, с която е написано произведението го правят незавършено и оттам "безцветно". Душата на един текст по принцип е в начина, по който е разказван. В този, няма установено лице, през чиято гледна точка се развива действието, нито е в трето всезнаещо лице, което се пада гласът на разказвача, който винаги е наясно с всичко. Една глава може да бива разказвана през очите на Тунгдил, но също така да включва и мислите на други персонажи - нещо, което той няма как да знае, при положение, че не е установено притежанието му на телепатични способности.<br />
<br />
Историята си струва. Чете се бързо и лесно. Не е натоварваща, нито толкова мащабна, че да затруднява и обърква читателите си. Книгата определено е нещо, което никой не е виждал досега и включва страхотни сцени, които пасват изненадващо добре на класическия ѝ сюжет. Надявам се, че в оригинал е написана с по-внушителен лиричен похват, защото се пада поне пето произведение на автор, който е имал десетилетие повече от мен да чете и пише.<br />
<br />
Оценката е 4+. Appearances are there to be ignored, for the biggest hearts may reside in the smallest and unlikeliest of creatures.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-4516760128621321957.post-8909560068609200362016-01-20T11:36:00.001-08:002018-07-09T02:15:37.476-07:00"ОЧИТЕ НА ДРАКОНА" от Стивън Кинг<a href="https://i5.helikon.bg/products/4336/12/124336/124336_b.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://i5.helikon.bg/products/4336/12/124336/124336_b.jpg" width="273" /></a>Годината е 1984. Публикувано за пръв път от Philtrum Press, лимитираното издание на "<b>Очите на дракона</b>" преминава през многократна обработка преди да бъде пуснато на масовия пазар от издателство Viking през 1987 с илюстрации от Дейвид Паладини. Оригинално озаглавено като "Салфетки" - "Napkins" е първата фентъзи творба на Стивън Кинг. Фентъзи, наистина. Не хорър с магически елемент или драма с фантастичен тон. Фентъзи! С ясно установени страни на Доброто и Злото и с магия, която играе главна роля в развитието на нещата. На пръв поглед е точно това - история за героизъм и приключение, за принцове и мистични сили и разказана по типичен за автора начин. В действителност обаче, това е една от най-значимите книги за неговото творчество.<br />
<br />
Подобно на останалите романи на <b>Стивън Кинг</b>, този е също толкова лек и приятен за четене. В основата му е историята на едно кралство и семейството на управляващите го. Бивайки така класическа, книгата включва образите на убитият крал, на натопения принц и на алчния принц, на верния слуга и тази на злия магьосник. Изненадващо <i>*по добър начин</i>* в един момент е включена и гледната точка на едно от кучетата. Погледнат в дълбочина обаче, романът е началото на една велика сага, която не само, че метафорично описва кариерата и развитието на автора като творец, а и превръща творчеството му в епос, който се развива поотделно в много и различни истории.<br />
<br />
Това, макар да се твърди, че е история за геройство, е всъщност история за природата на злото. Дипломна работа, която изследва характера и същността му. Ако сте го чели и мислите, че говоря глупости - почакайте! Макар да изглежда клиширано след толкова повторения, начина по който <b>Стивън Кинг</b> описва невежеството на онези, които имат власт и тяхната заслепеност за обикновените неща е толкова лесен за разбиране. Всеки, независимо какъв е, ще разбере злото щом авторът манифестира нрава му в човешката алчност. Всеки ще го познае под тази му форма, защото тя е най-опростената. Погледне ли се обаче в дълбочина *<i>както казах, че трябва за този роман</i>* читателят осъзнава, че тук е изследвана силно заразната и покваряща природа на злото.<br />
<br />
Това зло, олицетворено като магьосника Флаг, се разпространява и в
другите книги на <b>Стивън Кинг</b> и се превръща в основен антагонист, който
сякаш е отговорен за всички злини, които се случват, независимо от
романа и историята. Това е неговото начало. Така започва мащабната
история на автора и тук мъжът в черно започва своя бяг през пустинята. <br />
<br />
<a href="https://d.gr-assets.com/books/1403348903l/22557760.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" height="400" src="https://d.gr-assets.com/books/1403348903l/22557760.jpg" width="246" /></a>Започва се с изключителният урок, който кралицата дава на сина си - "Бог" - "God" изписано на обратно е "куче" - "dog". Така, още в началото на романа се отваря тематиката за природата на човека, в която се крие божествена и извисена страна, но също така и страна, която е нецивилизована, глупава и способна да наранява. С течение на историята, Кинг описва различните видове зло, показвайки на читателя, че истински злите постъпки биват извършени с ясно намерение, а не от глупост или по случайност. Томас - малкият принц, макар и страхливец, не е истински зъл. Разказвачът *<i>книгата е написана в трето всезнаещо лице</i> (<i>ако това е правилният литературен термин</i>)* многократно описва действията му като извършени от страх, безсилие или глупост. Той е марионетка и макар да върши злини, той го прави, защото не осъзнава какъв ефект ще имат те над кралството, което е наследил от баща си. Флаг *<i><u>Рандал Флаг</u></i>! <i>Онзи Рандал Флаг!</i>* обаче манипулира, лъже, убива и предава с ясното съзнание за действията си. Още повече - с желание да извърши тези неща, тъй като ще доведат до личната му облага. Не само неговото зло, а това на добрите персонажи, състоящо се в премълчаването на зли деяния или отказът да се предотвратят, също не остават безнаказани.<br />
<br />
Много хора мразят този разказ. Много го обичат. Много фенове на <b>Стивън Кинг</b> го мразят. Много фенове на фентъзи романите, също. Други го обожават. Онези, които го мразят обаче подтикнаха автора да напише "<b>Мизъри</b>" - където писател е изтезаван от фенка, защото не пише това, което тя иска. Ако това, скритата дълбочина на разказа и това, че буквално е "врата" към авторовата огромна вселена, не са достатъчни за "<b>Очите на дракона</b>" да бъде оценен като важна част от творчеството на Стивън Кинг, не знам кое е.<br />
<br />
Оценката е 4+. Angels may be safe from damnation, but human beings are less fortunate things, and for them hell is always close.Били Стефановhttp://www.blogger.com/profile/15574014149532663995noreply@blogger.com