Историята за крал Артур и рицарите на кръглата маса е била разказвана безброй пъти. Дори да не сте я чели, дори да не сте гледали филмите, дори да не сте запознати с детайлите от епоса, все ще сте чували за Мерлин, Моргана, Ланселот, Артур и Гуиневиър. Това е може би най-познатата история за героизъм, любов и магия. Също така е и най-често преразказваната в различни филми, книги и какво ли още не. Версията на Марион Зимър Брадли обаче, кара останалите да ми се струват скучни и изтъркани. Тя най-дълбоко е вниквала в събитията, персонажите и самата съдба на Британия. Разказала е същата до болка позната история, но по невероятно реалистичен и детайлен начин.
Когато за пръв път чух термина "феминистично фентъзи", честно казано си представих Моргана и Нимуе на седянка, шиейки наметала за смелите си съпрузи и оплаквайки се, че не им обръщат достатъчно внимание. Когато прочетох книгата, която е създала този напълно нов поджанр на любимия ми стил в литературата, най-сетне можех да си обясня кое точно в жените ме кара да им се възхищавам. Открай време персонажът на девицата в беда ме дразни. Старите книги са претъпкани с тях и всичко, за което служи този образ е да добавя личностна подбуда на могъщия рицар да срази чудовището. Персонажът на силната жена обаче, е истински запомнящ се, интригуващ и много, много по-интересен. Еовин от "Властелинът на пръстените", която единствена не побягва, когато Повелителят на Назгулите се появява на бойното поле с цел да убие баща ѝ. Егвийн ал-Вийр от "Колелото на времето", която изтърпя мъченията, унижението и гладът без да трепне в името на каузата, за която се бореше. Повечето от женските образи в историите на Джордж Р. Р. Мартин. Една жена обаче, не е силна когато докаже, че подобно на Бриен Тартска може в пълно бойно снаряжение да размахва огромен меч. Изкусителката, също не е силна жена - тя е изкусителна. Същото важи и за хитрата интригантка - тя просто е интригантка, която използва мозъка си. Не случайно техният е "нежния" пол, а този вид сила няма нищо общо с това. Женската сила е различна от физическата и Марион Зимър Брадли я познава отлично.
Намирам всякаквите "-ист"-и *сексисти и т.н.* за част от простолюдието. Не смятам, че мястото на една жена е в кухнята, но също не съм и най-големия феминист. Намирам двата пола за напълно равни - когато не се къпем воним, когато не се храним сме гладни, нали така? И сред мъжете има такива, които са достойни за уважение и сред жените има. И едните могат да са с безмозъчно или безгръбначно поведение, също както и другите. Да можем обаче, наистина да си представим какво им е на противоположните когато са в трудност е невъзможната част. Точно в това авторката на "Мъглите на Авалон" блясва. Превръщайки Моргана в главен разказвач на тази история, тя създава персонаж в чиито обувки читателят наистина може да се постави, независимо от пола си, защото тя е преди всичко човек. Познала е радости и несгоди, любов и отхвърляне, приятелства и вражди. И опознавайки всичко това, научавайки за живота, докато пораства, тя не забравя своето достойнство, дори за миг.Злодеите също са една от любимите ми теми в литературата. Досега познавах Моргана като една от тях и също както и за Саурон, за Отстъпниците и Другите си задавах въпроса какви са им мотивите. "Мъглите на Авалон" най-после представя тази гледна точка, предоставяйки мотивите и подбудите на антагонизираната артурова сестра. Като хора сме способни на добро и зло, а понякога вършейки едното несъзнателно извършваме другото и тази история разглежда това наше смъртно несъвършенство.
Във време на огромни политически и духовни промени, Моргана ле Фей е призована да защитава матриархалното си наследство срещу разрастващата се християнска вяра. Още от ранна възраст на раменете ѝ е поставена задачата да опази паганистичните традиции в държава, където все по-често хората им обръщат гръб, а свещениците на новата вяра ги проклинат и отричат като ги обявяват за ерес. Постепенно губеща съюзниците си, главната героиня се озовава сама срещу разпространителите на религия, която според нея ограничава жените, а жриците на старата вяра заклеймява като вещици. Едновременно с нейната, са показани и гледните точки на другите жени от живота на Артур - неговата майка Игрейн, леля Моргоуз, супруга Гуенхвифар, тъй като тук бива наричана с уелското си име. Първите две са годни за възхищение, макар и лошите си качества, но третата е най-досадният персонаж от много книги насам. Артуровата невеста в тази история показва новата добра съпруга, за която църквата държи да въведе норма - слабо интелигентна, подчинена и неосъзната. В старанието си да бъде този перфектен модел жена, тя се проваля във всяко едно отношение и е на прага на психически срив през по-голямата част от историята. Не само, че е представена като лоша съпруга, за което цял живот се е готвила, но и прегрешавайки постоянно тя е и лоша християнка - нейният най-голям ужас, тъй като сама подкрепя свещениците на новата вяра и подражавайки им проклина на адските огньове всички, чиито сърца и души не са изрядно следващи църковните закони.
Книгата има всички мотиви коренящи се в артуровия епос. Разгледани са психологическите символики заложени в образите на Ланселот, Мордред и Артур, както и историческата значимост на цялата легенда, изобразяваща обединеността на Британия. Прозата на авторката не е нещо забележително, но Брадли има две уникални за нейното перо характеристики - първото, че кара клишираното да звучи достоверно, а второто - как само с едно изречение може да разкрие много за отношенията на един персонаж с дузина други.
Оценката е 5. To know you are ignorant is the beginning of wisdom.
