Кристофър Паолини е постигнал мечтата на всеки фентъзи автор, който се самоиздава. Той е причината за обнадеждаването на огромна част от тях, за напиращият да се пръсне от самопубликувани електронни книги каталог на amazon, но също така е и причината на много автори да се съмняват в себе си. Масово продаван автор, за който може да се каже, че едновременно е успял и се е провалил.
За да може "Ерагон" да бъде обсъден обстойно, се налага да разясня резюмето:
Става дума за момче фермер, което намира странно изглеждащ камък, който предполага може да продаде, за да нахрани семейството си, но когато се оказва, че камъкът всъщност е драконово яйце, Ерагон започва да се грижи тайно за новоизлюпеното бебе дракон. През това време зли сили разбират за случващото се и нападат семейството му, запращайки го на приключение в свят на магия, опасности и могъщество, само с малко драконче и мистичен старец за негова помощ.
Тропите, които са използвани от автора са безспорно най-класическите за жанра. Момчето фермер, случайното откритие на магически артефакт, внезапното нападение над дома му, потеглянето по път, който не е избрал сам. Честно казано това ме впечатлява най-много в тази книга. Невероятно е как с това произведение, един много млад автор доказва силната увереност, която изпитва спрямо света, който е изградил. Смятам, че заради силното му отдаване на тази книга е успял по наистина лек начин да разкаже красива история за приятелство и храброст. Независимо обаче, това е история, която всеки е чел безброй пъти досега. Най-лошото е, че всичките тези пъти историята е била по-добра от тази в "Ерагон". Това е фентъзи книга написана от фентъзи фен за хора, които не са запознати с жанра.
Историята е заинтригуваща и определено има с какво да привлече вниманието, но съдържа толкова много, което пречи на книгата да бъде истински добра. Например темпото, с което се развива историята. То е твърде нестабилно. Би могло да се каже, че е сравнително бързо, тъй като бавното темпо в първата част бива изравнено от стряскащо забързаното във втората. Дотолкова стряскащо, че да се забелязва и да изглежда неестествено. Крайната кулминация, към която биваме изстреляни, след втората част е изпълнена с екшън, затова след прочитането "Ерагон" оставя добро чувство у читателят. Но какво е научил той/тя за главния герой, за историята и за всичко, за което е чел до преди малко? Е, нищо...Присъства огромна липса на оригиналност през цялата книга. Дотолкова, че бих препоръчал гледането на поредиците "Властелинът на пръстените" и "Star Wars", вместо четенето ѝ. Тази липса на оригиналност в идеите на автора, изглежда е основният проблем за цялата поредица и е причината нищо в историята да не е паметно. Диалозите са толкова нелепи, че персонажите не се усещат като притежаващи реален характер. Имената им са твърде сходни с тези на героите от зародишните фентъзи епоси, а това е неприятно за окото на отдадените фенове и най-вече не създава чувството, че авторът притежава собствен вкус. В развитието на историята се среща дразнеща репетитивност, за която четох авторът да извинява с оправданието, че е породена от влиянието на Дейвид Едингс върху него. Действията, които главните герои извършват в определени ситуации са лишени от всякакъв смисъл, освен в случаите когато с действието им, авторът цели да развие сюжета в определена посока. Присъствието на насилие е изненадващо, особено при положение, че книгата е ориентирана към по-млада аудитория. Описанията са ужасни, а на моменти *още в първа глава се среща* не звучат ясно, независимо безбройните епитети, с които авторът е твърдо убеден, че ще постигне по-силен ефект. Прозата е ужасна, независимо безбройните плагиатствани изрази, които Паолини, явно не е съумял да струпа по убедителен начин.
Като цяло "Ерагон" не е лоша книга. Интересна е и малкото, което авторът е добавил от себе си в нея е забележително. Проблемът е, че добавеното е твърде малко. От автор, чиято увереност в света му е толкова силна, би се очаквало да е също така уверен и в своите идеи. В книгата има какво да се хареса, просто няма с какво да се отличи от другите.
Оценката е 4. There's a reason why we're born with brains in our heads, not rocks.
