Фентъзи романите се славят с мащабността си. За верните фенове тя не е проблем, а точно обратното. За читателите огромните романи означават повече време сред една история. Като ти е приятно някъде, винаги после е трудно да си тръгнеш, също както разделянето с хора, с които си преживял нещо значимо, може дори да бъде болезнено. Не, проблемът на фентъзи романите не е мащабният им обем, а мащабността на самите истории.
Прочетох "Война и Мир" *един от най-дългите романи писани някога* доста рано в живота си. Историята, макар и величествена, несравнима, невероятна и т. н. не е особено сложна за схващане. Светът си е нашият, само дето по-назад по линията. Воюващите раси са човешки, а кралствата, дори не са така далечни и чужди. Спомням си, че "Хари Потър и Орденът на Феникса", която е най-обемната от поредицата, дори не ми се стори като дълга история. По-скоро един проточил се миг. "Илиада", "Одисея", "Прозаичната Еда" и "Махабхарата" бяха толкова интересни и така ясно разказани, че прочитането им беше като разходка в парка.
"Властелинът на Пръстените" обаче е друга работа. В никакъв случай не се оплаквам от него или който и да е друг ТИТАНИЧЕН фентъзи роман, но понякога е толкова трудно. Отне ми ужасно много време да разбера какво всъщност чета, преди историята истински да ме грабне. Не помагаше, че бях и доста малък тогава. Трябваше да се пренастроя на безброй различни честоти и дори когато достигнех нужното "пренастройване", не ставаше по-лесно, а точно обратното, защото авторът тепърва набираше скорост. "Песен за Огън и Лед" може да е огромна, но *поне за мен* е много ясна за разбиране. Притежава една доста приятна постепенност, в която информацията се разкрива на читателя. Огромна помощ е това, че е ориентирана в разказването на историята на персонажите си, а светограденето и митологията са главно там за фон. Обърнато им е огромно внимание и са развити в безумно цветущ детайл, но рядко има отплата за читателите, които отделят времето за специално внимание на всеки един магически, мистичен или свръхестествен елемент от историята.
Онова, което взриви главата ми по начин сходен, но не и толкова скъп за мен, беше поредицата "Колелото на Времето". Това са 15 книги! Огромни петнайсет книги, при това. Признавам, сега когато съм прочел всичките, мога да заявя, че 4-5 от тях са просто описания на облекла и репетитивно изразяване на мненията на персонажите, но мащабността и детайлите, с които е разказана историята е същинско постижение. Изумително е, че човешкият ум е способен така ясно да опише нещо толкова необхватно!
За разлика от този цикъл обаче друг се слави като най-сложният за обхващане и разбиране. Една е поредицата, която отказва дори и най-запалените фенове - не защото е скучна, а защото е толкова, толкова сложна за четене. История толкова огромна, толкова затрупваща с информация и толкова безпощадно захвърляща я в лицето на читателите, че постижението тук вече е тяхно за това, че са успели да се справят с нея. Онези, които са я прочели и са смогнали да спазват темпото, което авторът задава са истинските гении, а не самият автор, че я е написал, защото неговото надминава това, което може да се опише като гениалност.
"Малазанска Книга на Мъртвите" е приключение, в което отдавна възнамерявам да се впусна, но винаги съм се спирал, защото не съм се чувствал готов, така както спортист не се чувства готов за олимпийските игри и са му нужни години на тренировки и подготовка. Аз не просто чета книгите, с които се захващам. Да кажа, че ги изживявам, дори ми се струва тривиално, защото е много повече от това. Времето обаче настъпи. Не мога да чакам повече, трябва да знам какво се крие в сказанията и искам да знам колкото се може по-скоро.
Има една огромна липса сред кратките ми есета *или "ревюта"*, защото да започна сега тези по "Колелото на Времето" би било почти непосилно и аз много съжалявам, че не го направих след като прочетох книгите, защото определено имах мноооооооооооооого да кажа.
С тази поредица ще бъде различно. Всеки роман, всяко следващо сказание ще бъде внимателно разглеждано и обсъждано преди да се продължи към следващото, независимо колко интересно е завършило то, защото не искам един ден да погледна назад и да осъзная, че прочетеното не е така прясно в главата ми и ако изкажа мнение - то няма да бъде така обективно, както е могло да бъде.
Всичко започва с
1. Лунните градини, започнах да чета тази книга след период, в който четох безброй кратки такива. И то главно научно-фантастични, така че контрастът бе огромен. Чувствах се, сякаш се състезавам в пентатлон, след като дълго бях участвал в леки кросови надбягвания. Не знам дали схванах всичко, дори след препрочитанията, не съм сигурен за какво точно чета и не мога да гарантирам, че запомних имената, а камо ли пък мотивите на всеки от персонажите, но знам, че искам да разбера още! За тях, за митологията, за историята, която е довела събитията до тук и най-вече - за това, което предстои!
И продължава с
2. Дверите на скръбния дом, която се оказа двойно по-мощен противник от миналата. Началната радост, която изпитах, защото най-после разпознавах имената и местата, за които се говореше се стопи бързо. Всъщност, всякаква радост се стопи, докато четох тази книга. Не защото е лоша такава, а защото е толкова, толкова трагична. Да се нарече тъжна е недостатъчно, а трагедиите, които са описани намирам за непосилно да обсъждам след като ги прочетох и бих искал да ги оставя назад. Наистина нетърпелив съм да се върна на континента на Малазанската империя.
Историята стига донякъде в
3. Спомени от лед, тъй като няколко от арките кулминираха в завършека ѝ, смятам че с прочитането на тази книга, започнах да напредвам. Макар и не толкова ужасяващо брутална като предишната, тази я надминава по извратеност и успява да има двойно по-тъжен завършек, заради огромните загуби, които понася съставът от персонажите по време на финалната битка. Подобно на предишните две ме остави без думи и трудно успявам да изразя какво чувствам след прочитането ѝ, така че започва да ми става ясно, че това е нещо, което да очаквам след всяко от сказанията в тази поредица.
Няма коментари:
Публикуване на коментар