понеделник, 14 май 2018 г.

"ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ" от Ърнест Клайн

Годината е 2011. Дебютният роман на Ърнест Клайн бива публикуван с вече продадени права за екранизирането му, а за режисьор е избран Стивън Спилбърг. Да... Тази книга наистина е толкова готина, че още с прочитането ѝ, дори най-капризният холивудски продуцент би бил наясно, че трябва, просто трябва да бъде екранизирана. И да... Тя наистина е толкова готина, че филмът по нея заслужава да бъде заснет от Стивън Спилбърг. У нас бива публикувана през 2017 г. от издателство “Intense”, а преводът е на Катя Перчинкова. Писна ми от мрънкане относно преводите на българските издания, намирам го за клиширано, псевдо-интелектуално, пасивно-агресивно тролстване, така че madame Перчинкова има поздравите ми и похвалата ми.

Съвсем близкото бъдеще е - 2040та година и всичко е отишло по дяволите. Най-после онази дистопия, която знаем, че наближава се е случила. И книгата разказва за времената след нея. Глад, бедност, енергийна криза, глобално затопляне, войни... Всичко. Навсякъде! Пренаселването на света е достигнало такива крайности, че на повечето хора се налага да живеят в каравани струпани върху други каравани. Светът е най-ужасното място за живеене, независимо къде се намира човек. За щастие компютърният гений Джеймс Халидей е създал тази невероятна Виртуална Реалност наречена ОАЗИС, където всеки може да избяга от всичко това за скромната цена от 25 цента - монетата, която се приема за жетон от аркадните игри. И тъй като всеки го прави, Д. Х. е не милиардер, а трилионер. Един ден обаче той умира внезапно, а в деня на кончината му бива излъчено съобщение към всички играчи. Съобщение, което променя света. Халидей е скрил великденско яйце *Не онези червените, а "намигването" на един игрови програмист към играчите.* някъде в безбройните светове на виртуалната си вселена. Този, който разгадае трите загадки, намери трите ключа и отключи трите порти с тях, ще наследи цялото му богатство и ще му бъде прехвърлена собствеността над играта. Това праща огромен брой играчи по следите на Яйцето, дори такива наети от корпорации да го издирват като техни служители. Проблемът е, че вече пет години никой нищо не е открил. Единствената следа, която имат Ловците е, че Халидей е отраснал през 80те и е бил обсебен от поп-културата на този период. Поради тази причина книгата е най-носталгичното, изпълнено с безброй препратки преживяване, което може да съществува. Ловци на духове, Истински гений, Почивният ден на Ферис Бюлер, Клуб Закуска. Аркадни игри като Joust, Adventure, Black Tiger *Dark Souls-ът на миналото поколение!*, Tempest, Pac-man и настолни такива, като Dungeons & Dragons. Всякаквите конзоли като Atari 2600, Sega Mega Drive и Nintendo Entertainment System. Все неща, които вманиачените и интересуващи се от научна фантастика, фентъзи, аниме, компютри или т.н., биха оценили. Един ден най-вманиаченият такъв - Уейд Уатс - намира първия ключ. Последвалото приключение е зашеметяващо.

Ако има нещо, което е основна тема в тази книга то е избягването от реалността. Все пак, целият свят играе ОАЗИС по цял ден. Животите им са толкова скапани, че предпочитат да не ги живеят, а да изживяват лъжа, в която те са някой друг и са някъде другаде, изгубвайки се не само в други светове, а и в миналото, където всичко изглежда сякаш е било по-лесно. Не случайно и манията по 80те: филми с Матю Бродерик и поредицата Монти Пайтън, игри на Sega, песни на Duran Duran, Wham! и Led Zeppelin. Всичките онези невероятни неща, сред които да забравиш, но нито една нова, оригинална идея. Така хората в опита си да избягат от един капан, се хващат в друг.

"Но през последната година осъзнах какво в действителност представляваше ОАЗИС— сложен уред за мамене на сетивата, който ми позволяваше да живея в несъществуващ свят. Всеки елемент от него беше решетка в килията, в която доброволно се бях затворил.
Тук, под флуоресцентните лампи на едностайния си апартамент, нямаше къде да бягам от истината. В истинския живот бях просто антисоциален отшелник. Блед, обсебен от поп-културата компютърен маниак, страхуващ се да излезе навън. Без истински приятели, семейство и нормално човешко общуване. Бях поредната тъжна, изгубена душа, пропиляваща живота си с прехвалена видеоигра."

И оттам се задава въпросът: Дали подобна технология е следващата крачка напред, или назад?
Безплатно образование, неограничен достъп до всякаква информация, възможност за контакт с хора по целия свят, но в действителност пълната липса на адекватен социален контакт, изолация от всякакви значими взаимоотношения, атрофия на мускулите и влошено здраве. ОАЗИС утопия ли е или просто другата анти-утопия съществуваща в средата на 21 век? Този въпрос е също толкова сложен, колкото и отговорът към него. Играта, все пак, дава възможност на мизерстващите да имат образование и работа, тъй като в реалността нямат достъп до такива, но пък за сметка на това игнорират бъркотията, която се случва около им. Уейд е перфектен пример за това - той няма приятели, нито пари, а още по-малко уважението на околните, но в ОАЗИС разполага с огромно богатство и заедно с приятелите си са най-популярните аватари в света. Това създава една раздвоеност в него, която личи дори в начина, по който възприема света:

"Преди са си живеели прекрасно, а сега положението е страшно. Честно казано — перспективите за бъдещето не са много добри. И изглежда, че от тук нататък ще става все по-зле. Човешката цивилизация "залязва". Някои биха казали, че "умира"."

В следващият момент *и под момент имам предвид страница*, той обръща към другата крайност:

"За щастие, имах достъп до ОАЗИС, където сякаш през вълшебен портал се озовавах в по-красив свят. Този плод на въображението ми помогна да не изгубя разсъдъка си. Вълшебно място, където всичко беше възможно. Най-щастливите ми детски спомени са от ОАЗИС."

Избягването от реалността, не е решението когато тя е скапана. По-добре ли е едно дете да изживее качествено ранните си години във фалшив свят, или да се мъчи в реалността? Не е редно хората да спрат опитите си да разрешат проблемите, а просто да се опитват да ги надживеят. Може би, просто може би, е по-добре да се прекара някакво време в ужасната реалност, където да се положи усилие тя да бъде подобрена. Алтернативата, все пак, е просто да се предадеш и да бъдеш "щастлив" някъде другаде. И оттам въпросът - Какво е реалността, всъщност? Там където са всички останали? Те вече са в ОАЗИС. Какво е истинското щастие, щом единствените щастливи спомени на протагониста са свързани със събития в ОАЗИС? С толкова много препратки към 80те години е неоспоримо, че забързаният приключенски сюжет на романа, се развива подобно на известните за периода истории и следва класическа структура като Индиана Джоунс. Невероятно е, че историята успява да бъде такава имайки предвид, че обстановката и технологиите в книгата, би трябвало да я правят неразпознаваема. Авторът постига това като вплита елементи от човешкия живот - връзките между хората, приятелствата и съперничествата им, и така успява да го направи значим и лесен за възприемане.

Най-блестящото в романа обаче е разглеждането на човешката идентичност. Освен как ние самите възприемаме себе си и как ни възприемат другите, е обсъдено как ние заблуждаваме себе си и как другите ни заблуждават с възприемането ни. Виртуалната лъжа тук прави темата още по-комплексна, тъй като в ОАЗИС персонажите не просто могат да променят как изглеждат, а кои са. Завързаните контакти помежду им едновременно могат да бъдат лъжа, но и върховно истински. Чувствата на Уейд към Арт3мида и Аех са едновременно фабрикация на собственото му съзнание и това, което те самите решават, че е позволено да показват пред него. Страхът му, че жената, в която е влюбен всъщност би могла да е дебел, застаряващ мъж, който се крие зад профила на момиче. Изненадата му, че най-добрият приятел, който има се оказва не само принадлежащ към различена етническа група от неговата, но и от различен пол от неговия. Макар и първоначално глупаво в неговите очи, защото той обича онези личности, с които комуникира, неговите страхове се коренят в предразсъдъците му към хора от различна раса. Не го наричам расист, просто наблюдавах собственото му осъзнаване за ксенофобията, която има - той се бои от хората, а от различните хора още повече. Изначалната му дръпнатост към близките му, когато разбира кои са в действителност е нелепа, защото през цялата история той ги убеждава, че харесва тях - онези, които са се разслоили пред него напълно, а не това, което другите, които не ги познават, виждат. Нормалните хора в този свят могат да бъдат войни, магьосници, роботи и всичко, за което могат да се сетят. Дебелите загубеняци като Уейд могат да са супергерои и виждайки се като такива, наистина да проявят характеристики присъщи на такива без дори да знаят, че са притежавали подобни черти дълбоко в себе си. Едновременно можеш да блеснеш, но и да се извратиш, погубвайки личността си в самозаблуда. ОАЗИС просто ти позволява да изкараш всичко от себе си пред света. Все пак всички започват играта заради безбройните неща, които могат да правят, но продължават да играят, заради безбройните неща, които могат да бъдат.

Всеки минимално определящ се като член на сегашната супергеройска, аниме, фентъзи, геймърска и научно-фантастична култура, би видял много от себе си в тази книга. Би срещнал персонажи със сходни интереси на неговите и най-важното - би разбрал за съществуването на игри, филми и музика, които биха му били безкрайно интересни да опознае за себе си като нещо ново макар и създадено преди 40 години.

Оценката е 6. Going outside is highly overrated.

Няма коментари:

Публикуване на коментар