"САГА ЗА ВОЙНАТА НА РАЗЛОМА ТОМ I" от Реймънд Фийст

Нека започнем с автора, защото още от заглавието ме гложди: Произнася се "Файст", ок? Не виждам защо биха го изписвали Фийст, но тъй като е така върху всичките му творби публикувани в България, а те са много, и са на пазара от много време, ще го наричаме Фийст, за да е ясно на всички, но имайте едно наум, когато прочитате името му. *което всъщност е Гонзалез, но решава да го смени*.  Но, стига за фамилията на автора. Съветвам сами да се поинтересувате - тя е интересна. Заета е от доведения му баща, който е още по-интересен, особено ако знаете кой е той, както и неговият баща...

Роден през 1945, в L. A., с висше образование от UCSD, колекционер на вина, DVD-та и разнообразни книги. Написва своя дебют на 37 годишна възраст и оттогава е продал над 20 милиона копия.

Годината е 1982, издателството в Америка е "Doubleday", които *леле, дори тогава!* нямат вяра на фентъзи автор и смятат за нужно да я скъсят и редактират по начин, който феновете съм сигурен биха разбрали, че се е сторил болезнен на автора (50,000 думи), но после *след като става известен* издават пълното издание. В България годината е 2000, издателската къща "БАРД", преводът на Валерий Русинов. Феновете сме късметлии да получим двете книги - "Чиракът на Магьосника" и "Майстор Магьосник" в един том.

Изминали са над 30 години от издаването на тази книга. Жанрът се е изменил, дотолкова че напълно се е променил, после отново се е върнал към познатите класически традиции и мотиви, след което отново се е изменил до неузнаваемост и така нататък *30 години все пак*. Появили са се нови автори, нови движения, нови поджанрове и безброй произведения, оттогава. Независимо обаче, името на Фийст е закотвено в книжарниците и лавиците, където са фентъзи книгите и напълно заслужено е една от иконичните творби в този тип литература. Тази публикация изисква много съсредоточаване и бива писана със силен трепет, тъй като книгата е една от фундаменталните новели на любимия ми жанр.

Още с началото това произведение демонстрира амбиция. Самият стил на писане е стремителен, сюжетът и персонажите, сякаш са еднакво вглъбени в една цел, която искат да постигнат и това си личи с всяка следваща дума. Авторът определено не е подходил толкова лекомислено към тази си амбиция, както казва в интервютата, защото *колкото и странно, да звучи* той е решен да успее с тази книга и това ще видите в изреченията по страниците. Изумително е.

Четенето на книгата, всеки започва с идеята, че силно наподобява "Властелинът на пръстените" и наистина съдържа същите тропи, като например елфи, джуджета, потаен зъл Враг, магьосници, дракони и могъщи предмети от древни времена, даряващи магически сили на притежателя си. Всичките *вече, но не и тогава* клиширани елементи на фентъзи жанра присъстват, но това което Фийст създава със собствената си вселена е истински доброто в романа. А, именно изненадващата космологична концепция и процепите във времето и пространството, каращо книгата да наподобява нещо като sci-fi/фентъзи, е това което го различава толкова силно от толкиновата литература.

Сега, има един минимален минус, който трябва да се спомене. А, именно прозата... Това е дебютът на автора, затова някои наистина необмислени изказвания, досадно продължителни изречения и репетитивна употреба на думи му биват простени. Освен това историята е толкова увлекателна, че е слабо вероятно да ви направят впечатление, но те са там.

Както казах - първите две книги от "Сага за войната на разлома" са амбициозни. Точно тази втурнатост в свят с медиевистична обстановка, където необяснимо сложни физични явления се случват, е перфектният пример за това. Сюжетът също - в 719 страници са обхванати приключения, битки и обучения развиващи се в рамките на цяло десетилетие. Както и персонажите. Те са многобройни! Огромен брой главни и второстепенни персонажи, чиято история, мотиви и минало бива обстойно разяснена. Най-важното е, че нито едното от тези не се чувства сякаш е там, за да добавя към размерите на произведението. Всеки един от персонажите се отличава и изпъква по собствен начин. Всяко действие, което персонажите предприемат и всяко изпитание, през което преминават са важни за развитието на сюжета, защото са брилянтно вплетени с историята и представянето на света, в който се развиват събитията, за *отново казвам* цели десет години. Колкото и да са резки превключванията от герой на герой, гледна точка и времеви периоди, всичко е толкова подредено и толкова непринудено, че чак е странно колко добре нещата постепенно се надграждат едно върху друго. Отдавна не бях чел книга *аз чета предимно фентъзи*, в която да няма излишни диалози и забавени, ненужно удължени моменти. Романът е като поток - стича се постепенно, като на моменти се разбушува, но водата никога не спира да тече.

Като цяло първият том от "Сага за войната на разлома" напълно заслужава да се счита като една от класиките в жанра, защото съдържа всичко, което основоположителните произведения от жанра имат: познатите ни тропи, силно афектиращите истории за личните конфликти, богато развит фолклор и културни особености *на два свята*, но едновременно с това добавя свой елемент, който го отличава от всичко, което съм чел досега. Това е разказ, който ликува за героите и съска срещу злодеите. Преизпълнен е с толкова много събития и истории, всичките разяснени в такава дълбочина, че сам по себе си романът можеше да бъде отделна трилогия.

Оценката е 6. 'Tis a wise thing to know what is wanted.

"КРАЛЯТ НА ТРЪНИТЕ" от Марк Лорънс

Годината е 2012. След като предната година, първият роман от трилогията "Разделената Империя", беше най-обсъжданият дебют, феновете най-после получиха неговото блестящо продължение. В България, ИК "БАРД", го пуснаха на пазара през 2013, няколко месеца след "Принцът на Тръните". Преводът отново е на Милена Илиева и трябва да кажа, че е блестящ.

Всяка година границите на това, което читателите смятат за достигнато в жанра, биват сринати. "Принцът на Тръните" направи това, а продължението отива отвъд тях. Точно това, от което се нуждае читателят, след като хладният глас на протагониста, се е впил в него от първата част и кънти в главата му. Онзи глас, който прави романите толкова добри. "Кралят на Тръните" е изживяване, което не се забравя лесно. Книгата е като един кървав касапски нож, а заради непредвидимостта на протагониста, създава чувството, че може да се стовари върху всичко и всички.

Мрачното фентъзи, напоследък роди безброй персонажи. Всичките сравнително зли и кръвожадни, но Йорг Анкрат е този, който се отличава като уникален измежду всичките. Единствен той е толкова мрачен, зъл и кръвожаден, защото без дори миг на колебание преряза гърлото на новородено, изнасили беззащитна жена и подпали безброй села, само защото искаше да остави следа, че е минал оттам. Читателят не би очаквал, че той може да бъде спрян от страх, отвращение или въздържание. Той няма морален компас, нито съвест. Той е съвършено безскрупулен. Ужасяващ. Това, което предизвика негативните ревюта за книгата *много малко*, бяха многобройните ужасяващи деяния на лорънсовият протагонист, които с пълно право са сметнати за прекрачващи моралната граница.

Та, зъл ли е Йорг Анкрат или зверствата развили се пред очите му са го направили такъв? В първата книга, е безспорно представен като такъв, в следствие на ужасяващият му, изпълнен с болка и предателства живот. Но, ако трагичният му живот, го е изковал такъв, не заслужава ли той възможност за изкупление? По-скоро въпросът, трябва да бъде - ако заслужава, би ли се възползвал от нея? Поставете се на негово място, в неговия свят, как бихте постъпили, наистина?

Началото на "Кралят на Тръните" е наистина неочаквано. Вече крал на Ренар, Йорг се жени, насред овациите и радостните викове на своите поданици, а благородниците вярват, че той ще донесе мир в царството. Той! Никой не би очаквал такава промяна в него, за 4 години, което е периодът изминал от качването му на трона и събитията довели до сватбения му ден. Той е пораснал по много начини и макар да се убеждава в обратното, се е променил. За още по-голяма изненада на читателите, млад принц успява да го победи в дуел с мечове, което тези запознати с Йорг трудно биха сметнали за възможно до този момент. Но, то се случва и запраща протагониста в ситуация коренно различна от тази, в която се намираше в първата книга. Вместо подкрепян от плътно стоящите зад него кръвожадни главорези, сега в него надеждите си влагат аристократи, членове на дворянството. Вместо с непоклатимо самочувствие да влезе в битка срещу армия, която надброява неговата, той започва да се съмнява в шансовете си за победа. Задава си въпроси, свързани със самия него, с действията, които е предприел и разбира, че всяко нещо си има последствия, докато в първата разбра, че всяко си има цена. Вместо да мрази всеки и всичко, той започва да обича доведената си леля Катерин, до степента, в която е обсебен от нея *Лорънс описва контраста по изумителен начин*, а мислите за нея са непрестанно в главата му. Интересно допълнение към тази книга са нейната гледна точка, защото Катерин Ап Скорон го смята за чудовище и е отвратена от кръвожадността и безчовечието му - и с добра причина за това. Нейната перспектива е показана, чрез няколко вписвания в дневника ѝ, от които става ясно, колко силна е нейната омраза към Йорг.

"Кралят на Тръните" наистина утвърди Марк Лорънс, като невероятно талантлив писател, защото успява да надмине висотата на летвата, която сам постави с дебютния си роман. Напълно опровергава очакванията на феновете и ги възнаграждава за подкрепата. Вместо да предоставя читателите с онова, което си доказа, че ще харесат, той поема рискове. Рискове, които малко други автори поемат, а на още по-малко им провървява, след като са го направили. Включил е нови концепции, нови персонажи и промени в главният герой, добавяйки късче съпричастност към крайно злия му характер. Също така е разширил спектъра и мащаба на обстановката в пост-апокалиптичния свят, за който макар и не всичко, научаваме доста. Прозата му служи като мъчителен контраст между двата времеви периода, подобно на първата книга и предизвиква безброй въпроси за случващото се и предстоящото да се случи в поредицата. Очакваните непредвидимост, напрегнатост, шокираща кървавост и обезнадеждаваща мрачност в романа, са гарантирани и *разбира се* прекрасно вплетени с невероятната поетична изразителност на автора.

Оценката е 6. They say that time is a great teacher but unfortunately it kills all its pupils.

Фентъзи жанрове

Много жанрове, с много поджанрове. А, сред тях безброй мъдри и смели писатели. Разликите са важни. Знаейки името на жанра и това, какво го прави такъв, няма да промени много, но поне ще сте наясно какво се обсъжда, когато срещнете някое от тези имена. Те по принцип са толкова много, че не смятам за възможно да обсъдя всичките, защото няма да има гаранция за легитимността на описанията. Но, ето ги основите, които са това, което е нужно на читателя, за да се счита за информиран. Примерите, по никакъв начин не казвам, са всичките произведения от описаният жанр, а само най-важните.

Епично Фентъзи (Epic/High Fantasy) - Сърцето и същността на жанра. В произведенията са измислени нови мащабни светове, с дълга история, наситени ежедневия и многобройни персонажи. Обсъжда главно битката между Доброто и Злото. Нарисувани карти на фиктивните светове, които да описват пейзажа, са задължителни.
Примери: J. R. R. Tolkien "Властелинът на пръстените" и Robert Jordan "Колелото на Времето"

Героично Фентъзи (Heroic Fantasy) - Центрира действието върху един или група от герои, проследявайки приключенията около тях. Обсъжда несъвършенствата на протагонистите и наличието на главен антагонист и сразяването му, което издига протагониста от никой до герой, спасил света.
Примери:  Стивън Р. Доналдсън "Хрониките на Томас Ковенант Неверника" Реймънд Фийст "Чиракът на Магьосника"

Реалистично Фентъзи (Low Fantasy) - Ниско фентъзи, изразява слабата връзка с традиционните елементи на фентъзи, в произведението, а не качеството му. Това е жанр, в който събитията се случват или в реалния свят или в такъв, сходен на него по отношение на възможното. Контрастира с епичното фентъзи, по това че наличието на магия е минимално, ако изобщо присъства и не е важна за сюжета на историята. Обстановката е много по-обикновена, а фантастичното, по-скоро наподобява мистично, отколкото свръхестествено. Акцентира върху персонажите и отношенията между тях.
Примери: Astrid Lindgren "Пипи Дългото чорапче" Stephen King "Зелената Миля" *нещо такова*

Меч и Магия (Sword and Sorcery Fantasy) - Авантюристично и драматично фентъзи, където битката на главният герой (мечоносещ варварин) е личностна, а не световно застрашаваща. Самият той репрезентира доброто и често мотивите му са насочвани от присъствието на любовен интерес, а пътеката си проправя, през кървави сражения.
Присъства магичен и свръхестествен елемент, но не от толкова значителен за историята мащаб.
Примери: Robert Howard цикъла за "Конан" Michael Moorcock цикъла за "Елрик" и Fritz Leiber

Военно Фентъзи (Military Fantasy) - Фокусира се върху войнишкият живот и набляга на армиите, войните, битките, стратегическите планове и т.н. Главните герои са войници от определена армия, батальон, отряд.
Примери: Joe Abercrombie "Герои" Glen Cook "Черният отряд"

Мрачно Фентъзи (Dark Fantasy) - В историите е включен елемент на хорър, към фентъзи структурата. Често преобладава мрачна викторианска, готическа или съвременна атмосфера. Обхваща тематика за демони, духове, вампири, върколаци, призраци.
Примери: Творбите на H. P. Lovecraft, Clive Barker, Bram Stoker "Дракула"

Митологично Фентъзи (Mythic Fantasy) - Историите се случват в нашия свят и включват присъствието на божества, герои, създания, места и предания от различните митологии, за разлика от епичното фентъзи, където авторите разчитат на собствен пантеон и митология.
Примери: Neil Gaiman "Американски Богове" Marion Zimmer Bradley "Мъглите на Авалон"

Съвременно Фентъзи (Urban Fantasy) - Модерна среда, сюжета се развива в градски условия, където мачически същества се крият в подземия или в покрайнините на квартали, скрити за обикновените хора.
Примери: Jim Butcher "Досиетата на Дрезден"

Стиймпънк Фентъзи (Steampunk Fantasy) - Развива се по време на викторианската ера, самият жанр е доста хибриден, защото често взаимства елементи на хорър или историческа фикция, но основата му се гради около парните машини и изобретения от ранната модернизация.
Примери: Philip Pullman "Тъмните му Материи" Scott Westerfield "Левиатан" Herbert Wells "Машината на времето"

Комедийно Фентъзи (Comic Fantasy) - Пародийни, сатирични или поднесени по хумористичен начин фентъзи истории, често осмиващи други творби, включва свръхестествени елементи и нови светове.
Примери: Terry Pratchett "Истории от света на диска" Piers Anthony "Xanth"

Историческо Фентъзи (Historical Fantasy) - Отговорът, който фентъзи авторите дадоха на историческата фикция. Историята се развива в определен период, който е препратка или аналогия на реално историческо събитие с примесен фентъзи елемент.
Примери: Guy Gavriel Kay трилогията "Фионавар" *макар самият той да твърди, че се въздържа от категоризиране на определен жанр*

Пространствено-преминаващо фентъзи (Cross Over Fantasy) - Където персонажите преминават от един свят в друг чрез някакъв магически портал. Главните герои, често са обикновени хора от нашия свят озовали се в медиевистичен, магичен свят, носейки в него (или придобивайки там) специалните си сили, които използват, за да предотвратят завладяването на този свят от антагониста.
Примери: Lewis Carroll "Алиса в Страната на чудесата" C. S. Lewis "Хрониките на Нарния" J. K. Rowling гепталогията *така ли му викаха?* "Хари Потър"

Юношеско Фентъзи (Young Adult Fantasy) - Насочено е към по-млада аудитория. Героите в историята, често са в пре-юношеска възраст и разкриват нови неща за себе си.
Примери: Rick Riordan "Пърси Джаксон и боговете на Олимп"

Романтично Фентъзи (Romantic Fantasy) - Обединява романтична история с фентъзи тематика. В историята романтичните отношения са изведени на преден план. Често творби от този жанр са маркетирани като "паранормална романтика"
Примери: *Вие ми кажете...*

Магически Реализъм (Magic Realism) - Тук магията е основната част от историята и е нещо естествено в светска обстановка. За използването на магията си има определени изисквания или цена, а понякога изисква ползването на определени амулети, пръстени или жезли.


И още много и много...

История на фентъзи

Водейки предполагаемото си начало от най-старите познати на човека писания - шумерският епос за Гилгамеш, фентъзи жанрът преминава през 2500 годишна обработка от най-древните митологии, средновековните класики и "трите фентъзи епохи" *да ги наречем*, преди да се утвърди като една от най-големите и обсъждани дисциплини в литературата.
Корени се в митологичните текстове от всички краища на света, като Европейските: "Одисея", "Беоулф", " Илиада"; Азиатските: "Пътешествие на Запад", "Фенгшенг Банг" и Санскритски: "Махабхарата" и "Рамаяна", а след време в Артурианските легенди и "Божествена Комедия" на Данте Алигиери. Наличието на многобройни герои и героини, тайнствени сфери, чудеса и смъртоносни чудовища в най-старите текстове, са доказателство за неразривната свързаност между историята на самата литература и историята на фентъзи жанра.

Жанрът е нереалистичен, а героите, макар и несъвършени, често са дарени с необикновени способности или технология, позволяващи фантастичните неща да се случват. Митологията и фолклора са постоянна черта на структурата му, която има за цел да предостави възможност да се случи всичко и навсякъде, позволяващо на магията и фантастичните намеси да изглеждат достоверни. Може да съдържа различни подземни царства, персонифицирани зверове, мистериозни магове, ожесточени войни, фракции, раси, религии и нови светове. Характеризира се със засягането на темата за добро срещу зло, често философски настроено и касаещо смисъла на живота и смъртта, древните мъдрости и духовните ценности, човешките емоции и подбуди, политически или универсални проблеми и понякога съчетаващо фантастичното със странното, въображаемото и неразбираемото.
Често засегната е героичната невинност на децата, средновековната обстановка, героичните подвизи, несъвършенствата на героя и епичната му мисия, по време на чието изпълнение той преоткрива себе си и света.

Фентъзи е фиктивен жанр, в който често магията и други свръхестествени феномени са главен елемент на сюжета, темата или околната среда. Много от творбите в жанра се развиват в измислени светове, където магията и магическите създания са нещо обичайно. Популярната фентъзи обстановка е предимно медиевистична, главно заради всепризнатия успех на "Властелинът на Пръстените" и свързаните с него книги на Толкин, след които жанрът дори се превръща в оживена академична наука от многобройни дисциплини.

Незапознатите, често бъркат жанра с неговите братя "science fiction" и "horror fiction", които заедно образуват светата троица, водеща началото си от *и бивайки негови под-жанрове* "speculative fiction" - термин, който обхваща фантастичните, фиктивни жанрове в литературата.
Това, което дава начало на новия стил е литературата на Ханс Кристиан Андерсен, чиито "приказки" са първите изложени по сериозен начин. Оттам се появява Джон Ръскин, написвайки през 1841 г. "Кралят на Златната река", в който освен да използва нови характеристики за персонажите (един от тях считан за прототипа на Гандалфовия тип характер), той започва и неосъзнатата традиция на великите фентъзи романи да бъдат написани за и вдъхновени от определен любовен интерес, който по-нататък се забелязва и в Чарлс Догсон *но, вие го знаете като Луис Карол*, Клайв Стейпълс Луис, а дори и Толкин-овата Лутиен, която е базирана на Едит Мери Брат/Толкин.

Вдъхновителят на най-успелите фентъзи автори - Джордж Макдоналд, известен с "Принцесата и таласъмите" от 1872 г, и така важната за историята на жанра "Фантасти", която се счита за първият фентъзи роман, написан за възрастни. Последвалите негови произведения, заедно с тези на Уилиам Морис и Хърбърт Уелс и иконичната "Алиса в Страната на чудесата" от 1865 г. имат огромен принос за разпространението на жанра и независимо техния успех, фентъзи фикцията започва да достига до по-голяма аудиенция чак през 20ти век. Поради дотогавашната втълпена мисъл на хората, че юношеското фентъзи е стриктно за деца и е значително по-приемливо от това за възрастни, много от писателите в жанра се налага да пишат творбите си за детската аудитория, като пример за това са "Хобит" и дори "Властелинът на пръстените" в началото класифицирани като литература за деца.

Разпространението на фентъзи през този така важен за историята на жанра век са сътворителите на суб-жанра "изгубен свят" - Хенри Райдър Хагард, Едгар Райс Бъроуз и Ейбрахам Мерит. *Интересен факт, е че Бъроуз-овият "Тарзан" има том, който надминава авантюристичната нагласа на разказа за мъжа-горила, защото в него, той пътува до кухото подземие на Земята, което за всеобща изненада на читателите класифицират като фентъзи.* По същото време, огромен успех пожънват "Питър Пан" на Джеймс Матю Бари (правата, над които той преписва на децата от "Great Ormond Street Hospital") и "Магьосникът от Оз" на Лиман Франк Баум.

Годината е 1923, когато през Март излиза първото списание изцяло за фентъзи и фикция "Weird Tales", отговорно не само за славата на Хауърд Филипс Лъвкравт, и най-вече за приноса към развитието на жанра, защото благодарение на популярността на списанието, фентъзи в Америка и Великобритания достига своят апогей.

Раждането на модерното фентъзи, което познаваме днес е през 1937 година, когато на 21 Септември, "Хобит" е публикуван за пръв път във Великобритания от "George Allen & Unwin", *както казах, с препоръчана тематика за деца* . Продължението, което уталожва Джон Роналд Реуел Толкин като бащата на жанра излиза през 1954 и 1955. "Властелинът на пръстените" е публикуван в три тома и успехът му е със световни мащаби и дава началото на великия "high fantasy" жанр, чиято популярност позволява на фентъзи да навлезе в мейнстрийма. Дългогодишният приятел на Толкин - К. С. Луис ("Хрониките на Нарния"), Урсула Крьобер Ле Гуин ("Землемория") и пенталогията на Дейвид Едингс "Белгариад" подпомагат популярността на жанра да бъде цементирана в историята на литературата и снабдяват безкрайни вдъхновения за идните писатели.

Някъде около 1950 година намесата на Лион Спраг де Камп над Хауърдовия "Конан Варваринът", го довеждат до истински успех, отговорен за измислянето на комерсиалния под-жанр "Меч и магия", който се различава от "high fantasy" тематиката по това, че драматизмът е свързан не със световно застрашаващи въпроси, а с личните битки и драми на главния герой.

След изключителния успех на Толкин и последвалите го творби, над фентъзи жанра започва да се гледа за пръв път като на нещо доходоносно. Списанията за фикция са заменени от фентъзи новели, а издателствата започват търсенето на нова поредица, която да предизвика подобен пазарен успех. През 1977 година Del Rey издават "Мечът на Шанара" на силно повлияния от Толикновите романи Тери Брукс, първият фентъзи автор оглавил списъка с бестселъри на New York Times.

С това приключва златната епоха на фентъзи романите и започва платинената епоха, в която макар и не толкова оригинални или наситени, фентъзи епосите достигнаха най-широка аудитория, измествайки предшествалите ги творби по продадени бройки, а именно Джоан К.*Катлин - добавено по настояване на издателите* Роулинг. Авторката до момента е ненадмината *освен от библията* по продадени бройки, които надвишават 400 милиона копия от сериите "Хари Потър", доказвайки на света колко много всяко поколение, се нуждае от припомняне, че магията не угасва. Макар и критикуван, поради комерсиализираната филмова адаптация *и то такава на HBO*, все още незавършената поредица "Песен за огън и лед" Джордж Реймънд Ричард Мартин, е отговорен за появата на фентъзи епос, разбираем за масите, който макар и не по литературен път успя да заинтригува, дори тези неразбиращи и незаинтересовани от фантастичното, с изложена мъдрост, сгушена измежду безкрайни изпълнени с драматизъм действия и диалози, комбинирани по по-малко идеалистичен и по-насилствен начин, създали неопределен все още нов вид фентъзи. Пожънали истинския си успех, след филмовата адаптация, петте книги са продадени в повече от 24 милиона екземпляра. И ако тези не са доказателство за все по-разпространения интерес към фантастиката, Робърт Джордан е продал почти 50 милиона копия на привидно безкрайните му новели от книжната поредица "Колелото на времето", а наскоро завършената "Малазанска книга на мъртвите" на Стивън Ериксън, му донася един от най-скъпо платените хонорари за сключен договор за фентъзи серии.

Сега знаете.

"ВЕЩЕРЪТ" - Сборниците с Разкази от Анджей Сапковски

Годината е 1992. Държавата Полша, а авторът Анджей Сапковски. В Англия го издават чак през 2007, а година по-късно "ИнфоДАР" го предоставят и за българската публика. *след като популярността на играта им гарантира продажбите, разбира се*. Преводът е на Васил Велчев и заслужава похвала.

Ще обсъдя първите две издадени книги от епоса за Wiedzmin: "Последното Желание" и "Меч на съдбата", които са сборници с разкази - понякога свързани, а понякога не. Също, както и хронологичната им подредба, понякога са едно след друго, понякога не. Не си мислете, че това ще ви обърка или нещо ще ви остане неясно - това е фентъзи от 90те, когато авторите имаха въображението да си довършат разказите и не се налагаше да оставят половината неща неразяснени, за да звучат по-артистично. Разказите в първите две книги перфектно изграждат един интригуващ увод за следващите романи от поредицата.

"Вещерът" не е от онези книги издадени след нашумяването на определена компютърна игра нашумя и авторите са се възползвали, за да се спечелят допълнителни приходи.*Говоря за Оливър Боудън, Антон Гил или както там се казва!* Книгата е била първа и е толкова вълнуваща, че след нея на запознатите с играта, тя ще им се стори бавна. Но стига за играта.

Няма по-богат фолклор с чудовища, хуманоидни създания, вещици и всякакви там магически неща (някои зли - повечето, а други добри), колкото този на държавите от Източна Европа. Сапковски пръв се е сетил, че това, което фантастичното обсъжда, все още не е използвало тукашния фолклор. Защо мислите, че малко други фентъзи автори от Европа (Великобритания настрана) са известни на световно равнище. Вплел е фентъзи мотивите по перфектен начин с това, което точно този фолклор има да разкаже, превръщайки романите си в нещо оригинално и ново.

Авторът е експерт по маркетинг и наистина знае какво се продава, а явно и как да го предостави на купувачите. Печели трета награда на някакъв полски конкурс с първият си разказ и оттогава е написал останалите романи за Гералт от Ривия, които го правят един от най-известните фентъзи автори в Полша *Не, че сме наясно с други*

"Вещерът" е страхотно произведение. Като за начало - обстановката. Тя е мрачна. По различен от на модерните автори начин. Дотолкова мрачна, че всеки от модерните фентъзи писатели може да му завижда, защото те трудно биха докарали онази тъма над писанията си, без вече комерсиалните бруталности и кръвопролития, които са обсебили феновете. Сапковски базира разказите си на класическите детски приказки и ги комбинира с уникалната си проза, остроумие и поучителна мъдрост. Няма две-три мъдри изреченийца, които да са философски ползотворни за дадени персонажи в произведението, а от словата му, наистина ще си извлечете поука. Искате страх? Имате го. В изобилие. Искате интриги. Имате ги *и не са от сапунените*. Персонажите са легендарни. Тъй като са създадени през 90-те предполагам вече мога да кажа, че са класика. Ще останат класика и занапред.

Магическата система е доста странна. Съществуват класическите жезли, с които магьосниците си служат, но главно е засегната магията, която вещерите използват. Освен с еликсири и наточена стомана, те си служат с магия, която се гради върху формирането на знаци с ръце. Различните символи, запращат различна магия. Също така има руни и гадателства.

Гералт от Ривия е наистина интересен анти-герой. Той убива чудовища, за да си изкарва хляба, но непрестанно оставя читателя с впечатлението, че го прави за да предпазва хората, които са застрашени от споменатите чудовища. А, хората... О, те го мразят. Горещо, както мразят всеки от неговата организация на мутанти специално обучени за тази професия. Неговите приключения, а като професионален убиец на чудовища той се забърква в много такива, често не го водят по определен път, но винаги се усещат като съдбовно предопределени към една по-висша цел.

Светът, в който се развива историята е средновековна Европа, както биха я описали легендите. Пълна е със свирепи чудовища, зли магьосници, корумпирани владетели, болести и проклятия, които тегнат над света. Интересно е, че засяга темата за потиснатите раси и малцинствата. Няма да видите класическите елфи, нито враждуващите джуджета. Тук те са жертви на расизъм и скверната омраза, която човеците (основната раса в света) изпитват към тях, поради което ги принуждават да живеят в гета и отцепени райони. Още повече, хората изпитват омраза и към мутантите и магьосниците, но това е породено от страха им от непознатото.

"Вещерът" е от онези книги, които имате късмета да бъдат леки за четене, но едновременно са силно увличащи, а стилът на автора ще ви потопи от главата до петите в приключенията на един анти-герой, чиято невероятна история, ще ви попречи да оставите книгата и ще ви изненадва, след всяка глава.

Оценката е 6. Prawo, Wiedzmin?

"ЛЯВАТА РЪКА НА БОГА" от Пол Хофман

Годината е 2010. Издателството е Michael Joseph, което е хубаво да разглеждате като под-издателство на Penguin Books. *още за това в обещаната публикация за издателствата*
Авторът е Пол Хофман. Преводачът е Любомир Николов, а издателството за България е "Бард" *което не е изненада, защото книгата гарантира продажби, а те други не издават*, които я публикуваха веднага след като излезе на запад.

"Лявата ръка на Бога" е наистина леко четиво. Няма сложни думи, неочаквани обрати в сюжета или нещо, което да ви задържи на една страница от нужда да я изследвате по-внимателно, нито ще ви размърда мозъка, както би се очаквало от интелектуален процес, като четенето, да направи. Леко четиво, не означава лоша книга! Просто е нещо, което да прочетете, без да се налага да му отделяте специално внимание. А, когато мине известно време, след като сте я прочели и отново се замислите над нея ще осъзнаете, че не го и заслужава. Не обичам да споря, особено с хора, които не са толкова запознати с фентъзи, но точно тези, които са, ще разберат, че това не е толкова добра книга (особено ако я водим "фентъзи").

Това, което на мен ми се стори необичайно, е че книгата класифицират като фентъзи. Романът има изключителни несъответствия, относно това какъв жанр точно е. А, това *Просто казвам* е крайно непрофесионално. Особено за човек, който е учил Английски в Ню Колидж, Оксфорд, чиято книга за Томас Кейл, дори не е дебюта му. Ако става дума, дебютната му новела (The wisdom of Crocodiles) е значително по-добра и достойна за уважение, като литературен продукт. То е произведението, с което предпочитам да запомня творчеството на Хофман.

В първата част от трилогията със същото име, биваме запознати с един сравнително познат свят, напомнящ пре-индустриалната ера. Едновременно с това една част от него е останала в Тъмните Векове, а друга сякаш е в златната епоха на древен Рим. Намекнати са някакви политически интриги, но читателите не разбират структурата на държавното управление, на която и да е част от този свят, за да вникнете в тях.

Историята започва в "Светилището" - място където "Изкупителите", професионални мъчители на деца, ги превръщат в убийци, подготвяйки ги за война с "Антагонистите" *за които освен, че са "лошите" не очаквайте, да разберете повече". Заради нечовешкият тормоз, на който са подложени почти денонощно Кейл и другарите му избягват, за да започне истинското приключение.
Отношенията, които завързват персонажите един с друг, може би са това, което читателят би счел за интересно. *макар и не за ново* Това са сираци, които се опитват да оцелеят в чужда война, за която не просто не знаят повече от самите читатели, ами са въвлечени в нея, против волята им. Изключително добре авторът успява да ни постави в позицията на персонажите си, но едновременно *както и за всичко останало* прави ужасяващи пропуски, които на моменти са нелепи. В този средновековен свят има щандове за сладолед. Щанд! Сладолед! Признавам, че Нерон е бил един от първите достатъчно ексцентрични, че да заповяда да му носят лед от планините, върху който да слага плодов топинг, но той е бил римски император - можел е да си го позволи. Как се вижда прост щандов продавач, да разполага със средствата за такова нещо. Ако нямаше още пропуски в книгата, които да обсъдим, щеше да има още за историята на сладоледа. Но знайте, че ние европейците имаме Катерин де Медичи, на която да благодарим за внасянето на сорбетата в Европа. *Ренесанс, наистина*.
Други пропуски ще срещнете в държанието на персонажите, които от 14 годишни на моменти превключват държанието си на такова, подобаващо на 30 годишни мъже, а понякога (само, за да се развие историята, както авторът е искал) показват черти, които наистина нямат общо с характера и образа, който досега са демонстрирали. *Не казвам, че са непредсказуеми, а неадекватно скроени*
Градовете в този свят, носят имената на градове от нашия, но това е простимо. Просто ме учуди *да не казвам стресна* когато в този уж сътворен фиктивен свят се споменават "Евреи, Датчани, Норвежци" и  "Близък изток", а всичкото това е напълно незначително за сюжета.

Стила на Хофман е сравнително увлекателен. Авторът  прави прекрасни описания, без излишно да разтяга локуми. Диалозите са структурирани, точно както трябва да бъдат *в не толкова добра книга*.
Избегнал е въвеждането на магическа система или каквито и да е фантастични създания, но това не прави лошо впечатление, защото за тази история не е нужна такава. Това според феновете прави романа доста реалистичен, но ако вие сте от тях, се запитайте, дали наистина всичко, което сте чели досега, намирате за нереалистично?

Романът си струва да бъде прочетен, но не очаквайте нищо особено. Чели сте всичко това преди, тук просто е разказано по малко по различен начин, който е това, на което авторът е разчитал. Колкото до продълженията, дори "Бард" не намериха за смислено да издават третата и оставиха висящи във въздуха надеждите на феновете.

Оценката е 3. Named after a damn lie.

"ПРИНЦЪТ НА ТРЪНИТЕ" от Марк Лорънс

Годината е 2011, издателството Ace, а автор е Марк Лорънс. Преводът на български е на Милена Илиева, а всички благодарности трябва да отправим към ИК „БАРД“. Благодаря!

Хаотично, поетично, кърваво, брутално, стряскащо, вълнуващо, красиво. Отвъд всичко, което можете да си представите, че роман с протагонист 13 годишно момче, би могъл да бъде. Не, че и преди не сме го срещали.

Мина доста време откакто прочетох първата част от “Разделената Империя“, но все още усещам брилянтните изречения впити в мен, като кукички. От прочитането на този роман и излизането на двете му не толкова впечатляващи братчета се случиха много неща в литературната индустрия, фентъзи жанра, както и в личният ми живот (включително превръщането на Марк в мой заклет враг), но независимо, емоциите настрана - ще дам мнението, което бих дал, когато оставих книгата.

Историята се върти около и се разказва от пречупено от живота дете на име Йорг Анкрат. Той живее в свят, който явно е остатъка от нашия след края на света - след оттеглянето на светлината и всичко добро от него. Кралствата са в ужасяваща война, водена от това, което изглежда сякаш е безкраен период от време. Младият прокуден принц, който сега е лидер на банда главорези, започва историята си така, както възнамерява да я завърши – с много смърт около себе си. С трупове, пируващи врани, пожари, разруха и той самият в центъра на всичко това. Тук няма магия, има некромантство. Няма доблест, има оцеляване. Няма битка в името на светлината, има игра на живот и смърт. И той ще я спечели, каквато и да бъде цената. Каквото и да се наложи да пожертва.

За абсолютно всеки друг бих се усъмнил, ако видя наратиране от първо лице, но Марк Лорънс се справя отлично. Толкова отлично, че като читател се запитах, дали той самият не е жертвал разсъдъка си, за да напише този шедьовър на мрачната литература. Все пак е отнело 10 години. 

Персонажите, колкото и разнообразни да са, не оставят такова впечатление, както Йорг. Той е меч от остра и ледена стомана. Нечовешката му, маниакална решителност и хипнотизиращият подбор на думи, с които ни въвлича в историята си, събуждат мрак в читателя, за който дори не подозира, че съществува. Безжалостен, той дори не би могъл да мине за психопат, а да бъде наречен кръвожаден няма да е достатъчно точно. Той е отвъд това и най-лошото е, че след прочитането на няколко глави, действията му биват оправдавани от читателя.

Светът не е описан, но книгата създава усещането, че небето там е винаги сиво. Сякаш няма небе, просто смърт, която витае над всички и не позволява на светлината на слънцето да пробие към света. От тъмните векове насам, Европа не е изживявала такъв мрак, какъвто изживява през.... коя година е, така и не разбираме *, но със сигурност е в бъдещето!".

Романът засяга темата за личните цели, за това, което можем да постигнем и начините, по които можем да го достигнем. За това как личните подбуди определят характера ни и оформянето ни като личност. Изборите, които правим и последствията от всичкото това накуп.

"Принцът на Тръните" е един от най-вълнуващите и разтрисащи романи, които съм чел. Не просто тази година, а някога. Той не е като всичките глупости, които излизат откак мракът си проправи път във фентъзи жанра. Той не е поредното "grimdark" полу-плагиатстване. Той е това, което е и сам говори за себе си.

Мракът в протагониста, се просмуква в читателите, а харизмата на омагьосващите слова, с които историята е разказана я карат да звучи като сън. Което е добре, защото след това няма да спите. В него наистина има мъдрост, която макар и приложима и потребна само от страна на Йорг Анкрат е интересна и заслужаваща да бъде чута. Макар гласът, който я изговаря да трябва да се държи заглушен навътре в нас.

Романът е задължително четиво, независимо че нито Марк, нито Йорг, нито историята ще се бият на страната на доброто в Последната Битка. Изумителен дебют, който си заслужи всичката врява, която се вдигна в интернет пространството за него. Марк Лорънс е много трудолюбив и с нетърпение очаквам ИК "Бард" да се усетят, че е издал две нови книги, които също заслужават внимание.

Оценката е 6. For war is truly a thing of beauty.

"ГЕРОИ" от Джо Абъркромби

Годината е 2011, когато Gollancz издават вторият самостоятелен роман на Джо Абъркромби от света на величествената му трилогия "Първият закон". У нас "Герои" е публикувана през 2013 от ИК "Колибри" с превод от Александър Ганчев.

Когато Джо Абъркромби публикува нова книга, фентъзи светът откача. Той е шаман, професионалист в предизвикването на лудост в нашето огромно племе. Точно толкова мрачен, че да настръхнеш и точно толкова брутален, че да ти се повдигне, но без да те накара да оставиш книгата. Точно „grimdark” фентъзи, на което неговото творчество диктува правилата. Произведение, което се различава от всички други, заради своята оригиналност. Хапливо и обезнадеждаващо, но много интересно и постоянно намиращо нови неща, с които да вълнува читателя. Мрачно, но запазващо миниатюрна пролука за светлината и проявленията ѝ на най-неочакваните места.

Тук няма древни божества, няма сложно изграден фолклор и онова мащабно светоградене, което присъстваше в трилогията, дори не се споменава. Тук всичко се върти около обсъждането на забранени теми. Посредством персонажите, авторът ни напомня за онези неща в нас, които крием дори от себе си. Неща, от които се срамуваме дотолкова, че не можем да обмислим как да променим. Онази мрачна част, която не е точно зла, страхлива или алчна, но в света на Толкин или Джордан, определено би ни отлъчила от Светлината. Авторът истински разслоява персонажите си и ги поставя в ситуации, в които най-доброто и най-лошото в характера им избива. Той ги познава до степен, в която се превръща в тях, а още повече - превръща читателя в тях. Бек е един от персонажите, с които той демонстрира способността си за това. Кратката история, която се развива около него е истински впечатляваща, а той дори не е от главните.

В книгата си, авторът изгражда уникална перспектива за това какво е войната и какво се изисква, за да участваш в нея. Няма ги батальоните на смелите и доблестни мъже с лъскави брони. Напротив - тук всички са ядосани, че се борят за чужда кауза. Те не са отдадени на лидера си, нито са готови да умрат за него, а повечето от тях, дори го мразят, но са се помирили защото все някой трябва да им осигури златото. Дори описанието на калта по бронята на персонажите прави впечатление, защото е представена и описана по начин, който само този автор може. Същото важи и за самите тях - наблягането на малките детайли в поведението им или виждането им за света ги прави безкрайно запомнящи се. Изумително е как описвайки ги като отрепки, авторът всъщност им придава човечност и не оставя друг избор на читателя, освен да ги хареса. А те са точно такива - същинска измет, съставена от страхливци, измамници, егоисти и един безбожно мързелив лейтенант. Герои няма - те са мъртви и са погребани под хълма, носещ това име. Или пък не. Това не става ясно, защото никой от войниците няма ясна представа за мястото, където се намират в началото на романа. Този хълм, където толкова животи приключиха по кървав или нелеп начин, а понякога и двете едновременно е едно място, чиято история бива погребана заедно с умиращите.

Персонажите са реални. Мислят, говорят и чувстват по начин, който би накарал всеки вид читател да се асоциира с тях. Те са остроумни, различни и изпъкват със своите амбиции и мотиви, зад които постоянно се крият, за да оправдаят злодеянията си. Те са запомнящи се, благодарение на многото травми, към които мислите им постоянно се отправят. Те са хора. Не са впечатляващи с доблестта си или смелостта си, защото в отлично описаните кървави битки, повечето от тях буквално пълнят гащите. И всеки би, защото ситуацията, в която се намират е нечовешка, безумна и противоестествена. Не могат да бъдат оприличени, на който и да е друг персонаж от която и да е друга книга, защото няма такива, нито такава, която да е подобна на това литературно съкровище.

Независимо всичката кръв, безбройните политически проблеми, обречените каузи и подмолни персонажи - суровият, мрачен хумор на Абъркромби гарантира на читателя искрен смях и усмивка на лицето, които обстоятелствата на ситуациите, в които персонажите се забъркват, ще предизвикват. "Герои" предоставя едно наистина впечатляващо изживяване и ако има негативни страни на книгата, то това е, че започва много бавно, но това е защото въвежда в една доста голяма битка и събитията около нея. Разбира се, това бавно темпо не е с цел да се допълни обема на книгата, тъй като уводните глави дават много поводи за размисъл, докато ни удостояват с привилегията на безброй невероятни запознанства. Оттам насетне започва касапницата. Безкомпромисната, сурова и хладнокръвна проза на автора рисува картина на истинско кръвопролитие, за което брадвата и кървавият надпис на корицата *дело на Стефан Касъров* предупреждават. Те са знака 18+, от който книги като тази се нуждаят.

Отделно от насилието и хипнотизиращият оттенък на книгата, тук е разказана една история, която докосва четящият. Предоставена ни е възможността да видим войната през няколко различни перспективи, които притежават наистина реалистичен тон, заради който съчувстваме и дори съжаляваме същите онези изверги, които са ни отвратили по време на авторовото им представяне. Дали ще са тези, които гуляят от вълнението на войната или се боят от звуците на битката, няма значение. Дали ще са тези, които се бият в името на честта или тези които просто се бият за пари, отново няма значение… Има всякакви и всеки от тях предоставя на читателя различни теми, върху които да размишлява и безброй причини, поради които да го приеме точно толкова несъвършен колкото е.

"Герои" е заветно допълнение към колекцията на Джо Абъркромби и демонстрацията на таланта му. Уникален самостоятелен роман, изпълнен с отлични персонажи, наситена история, превъзходен екшън, секващи дъха битки и много емоции. Истински впечатляващото в този роман е не огромният му принос към света на "Първият Закон", а това, че независимо всичкото развитие и надграждане към събитията до момента, за разбирането на книгата не са нужни каквито и да е познания относно случилото се в основната трилогия.

Оценката е 6. Every sword is a curse.

"ИМЕТО НА ВЯТЪРА" от Патрик Ротфус

Годината е 2007. Издателството *това в Големия Запад* е DAW Books. Авторът - Патрик Ротфус.

Освен ако не сте наясно, че фентъзи жанра не се гради около пренаписването на реални исторически събития, то тогава тази книга не е за вас. Ако търсите кървища, черва и бруталност, които изглежда биват всичко желано от издателите последно време, тази книга не е за вас. Ако не различавате фентъзи жанра от елементарно написани порно новели, то тази книга не е за вас. Обидно е за феновете на литературата като изкуство, мръсните ви, неначетени очи да обхождат тази книга. Независимо купете си я, прочетете нещо качествено. Поне веднъж.
Ако търсите творба, която за момента е ненадмината, то първата *тухла* от планираната трилогия е точно за вас.

Патрик Ротфус. Кой е този? Повярвайте име, което ще чувате много и за тези, които се поинтересуват е име, което ще запомнят. Но, тук става дума за книгата му, не за него. Макар да се надявам да направя публикация за него по-нататък, защото той я заслужава.
А, освен това ще е интересна - Пат е наистина нестандартен.

„The Name of the Wind” Първата книга от трилогията „The Kingkiller Chronicle”. Прекъсването на традицията с титлата „Kingslayer”, но все пак оставане в духа и, е точно това, което прави и книгата. Отбягване на новата вълна, която се зароди в този жанр. Подобрявайки го, възвръщайки старата мода. *Напълно заслужено* същата година авторът печели Quill Award, което за незнаещите е голяма работа. Особено, когато си последният фентъзи автор, награден с нея.

Годината е 2010, Издателската къща е „Прозорец“, а изумителният превод е на Ангел Ангелов.

Заглавието напомня за старите фентъзи новели и звучи като нещо, което преди сте чували, просто ви е трудно да си го спомните. Като книжките, които вашите са ви чели, когато сте били малки и трябва да ви се припомни и сюжета и заглавието *няколко пъти... детайлно* за да се сетите.

Защо тогава Пат има толкова сериозни затруднения с публикуването и? Защото е 260,000 думи, а е дебют? *Във вашият речник има ли 260,000 думи изобщо?* Защото на задната корица, е описан края и всичко интересно, което ще се случи на главният герой? Защото вече сме чели хиляди романи за сираче, което става герой?

Честно? 
Защото на нито едно издателство не му се поемат рискове.

Затова, чак когато наема агент книгата му бива продадена, но само след като преименуват оригиналното заглавие на трилогията „The Song of Flame and Thunder” *Доста подходящо, сега като се замисля* на „Kingkiller Chronicles“ – Хрониките на Кралеубиеца. Година по-късно издателство DAW Books се любува на голямо допълнение към касичката си с жълтици, напук на останалите издателски къщи.

Какво я отличава от останалите фентъзи романи? Главният герой? Ще прощавате, ама не. Квоте е тих, изключително оправен и интелигентен, безумно упорит и талантлив и по всички начини артистичен – свири, пее, пише, рецитира и композира. Но, в никакъв случай не е това, което е толкова невероятно в тази книга. Той е просто част от великият пъзел.

Интересното в нея е това, че е една от малкото, които са написани от перспективата на главния герой, не защото на автора ще му е по-лесно така, а защото наистина няма по-добър начин, да разберете действията, които е предприел и защо. Истински да разберете, какво го мотивира и подтиква да върши действията си. Да усетите омраза, която изпитва към тези, които са го наранили и болката от самотата, която предизвиква тъмната му страна. Неразумната жажда за внимание и ядната му отмъстителност. Квоте, просто е истински. Толкова истински, че докато четете ще емпатирате с него до степен, в която ще се радвате на успехите му, сякаш са ваши, ще се смеете на това, което го разсмива, ще обичате и ще мразите, заедно с него.

С книгата си Ротфус демонстрира богато въображение (макар и понякога леко плоско и слабо детайлно), богат речник, за който съм сигурен, че преводачът го мрази и най-вече способност за игра с думите. Прозата му е забележителна. Четенето на "Името на вятъра" е като поезия. Красиво е. Можете да рецитирате някоя от страниците и ще звучи като отделно смислово завършено стихотворение.

Ако има причина книгата да не се възприеме добре, от някои читатели, тя е че от вас се изисква докосване на една определена част от вас, с която малко имат установен контакт. На моменти има глави, които сякаш са там, само за да допълват към и без това огромният брой думи, но обещавам после смисълът им се избистря.

Сюжетът не е особено сложен, особено досадното разтягане на локуми, което толкова често се среща в този жанр напоследък. Не е нещо, което ще ви накара да треперите над страниците, но ще ви накара да усетите думите по тях. Чакат ви срещи с нестандартни преподаватели,  в невероятното училище, срещи с дракон, който макар и дребосъчест в сравнение с тези на Денерис Таргариен е също толкова разрушителен.

Магическата система е като нищо, което сте срещали досега, макар и да изглежда напълно копирана от някъде другаде. Както казах, всички знаем тази книга, просто не можем да си спомним откъде. Романът дава ново значение на думата "магия". Няма жезли, пръчки, а дори и вълшебните думички не са много ясно присъстващи. Това, на което *поне на мен ми* прилича е като комбинация от религия и наука, свръхестествено и научно.

Поздравления на автора, че е успял да прокара светлината на фентъзи от старата школа, измежду лавиците претъпкани с еднакви мърсящи името на жанра книги. Книгата все пак е дебют, затова съветвам да следите работата на Патрик Ротфус, защото с прозата си и наратирането си, той вдига летвата за останалите писатели и представя литературният си проект като такъв на изкуството – нещо, което модерните фентъзи автори, сякаш са забравили, че трябва да правят.

Оценката е 5. Be grateful, you!