
"Авемпарта" започва по познатия на читателите на предишната книга начин - с договор за Ейдриън Блекуотър и Ройс Мелбърн. Не само това, но техният зов към приключения е същата мисия като предишната - да откраднат меч. Този път обаче мечът е вълшебен.
Веднага след кратката ни ре-интродукция с двамата главни герои, историята се разгръща като истински увод на фентъзи поредица. Не присъстват толкова много екшън сцени колкото в предишната книга, а се поддържа равно темпо до третата четвърт, когато "драконът е пуснат". Независимо, тя си остава изключително интересна, защото е изпълнена с развитието на персонажите, промените в света Елан, разбулването на легендите и интригите на политиката. "Авемпарта" е богата на информация за сметка на действие, но за разлика от повечето фентъзи книги, при които забелязвам това - тук не е излишно, провлачено или скучно. Напротив - изключително интересно и увличащо е. Научавайки какво ги мотивира и какво ги е оформило като личностите, които са днес, привързаността на читателя към главните герои (и не само) става все по-силна.
Едно от нещата, които истински ме кара да се възхищавам на Майкъл Дж. Съливан като писател е способността му да разкрива толкова много за света заобикалящ персонажите му, без да се увлича в ненужни описания. Прави го гладко и елегантно чрез диалозите, които напълно се връзват със ситуацията, в която говорещият се намира, а на всичкото отгоре авторът успява да демонстрира и характер, чрез различните начини на изразяване. Политиката и машинациите, които присъстват в историята са разяснени по същия начин. Различни персонажи представляват различни интереси и амбиции, като всеки от тях преследва своите. Елфите и всякаквите други (дори само загатнатите) не-човешки раси са описани с майсторство, което напълно избягва досадните клишета асоциирани с техните раси.
Историята се развива през гледните точки на дуото Ририя и принцеса Ариста, които макар и разгледани в дълбочина и изследвани по-детайлно, остават все така лесни за харесване. Тракия е чудесно допълнение към разказа, допринасяйки със своята невинност и обикновената си личност, която рязко контрастира с необикновените главни герои. Новото представяне на джуджето Магнус ме изненада, тъй като да го видя в подобна светлина беше истински неочаквано, а циничните му диалози с Ройс, който по обясними причини желае смъртта му, са изключително комични.
Краят е изключителен! Не мога да кажа, че беше напълно неочакван, но определено има своите изненади. Вдъхновяващ е и оставя читателя с приятно чувство и много, много силно желание да прочете следващата книга. Взривът, който е в края на събитията от романа са сплитането на споменатите легенди и тайни от миналото (още от падението на Империята, а може би и преди това), за които само се намекваше до този момент. С това става ясен истинският мащаб на събитията развили се в тази книга, а той е много повече от това, което читателят и двамата главни герои си мислят.
Отлично доразвивайки своя свят на мистерия и античност Майкъл Дж. Съливан приключва с полагането на основите и се заема с изграждането на история, в която поглъща читателя. Авторът демонстрира майсторство като добавя дълбочина на поредицата си чрез изключителни диалози и изненадващи разкрития, които правят "Авемпарта" една наистина стойностна литературна творба, вместо поредната добра фентъзи книга.
Оценката е 6. You don't win battles with hate.
Няма коментари:
Публикуване на коментар