вторник, 17 май 2016 г.

Дехуманизация I-V

"Този, който се превръща в звяр, се освобождава от болката да бъде човек."
Самюел Джонсън

"Тази вечер ще се лее кръв."

- Да, определено звучи драматично. - каза си Волфганг.
- Какви ги мърмориш, момче? - провикна се главатарят.

"Мамка му!"

Винаги се забравяше в мислите си. Откак се помнеше Волфганг Кейлъм имаше таланта да дразни хората, а тези забравяния допълваха антипатичността му и го правеха абсолютно непоносим. Гордееше се обаче, с умението да се измъква от нелепите ситуации, в които винаги сам се забутваше.

- Нетърпелив съм, главатар! - извика по войнишки и изпита неприятен вкус по езика си.

Няколко от глутницата се обърнаха към него. Трудно беше да се определи дали го гледаха ядосано или отегчено. Може и съжалително да беше, кой ги знае...

- Е, изглежда всички сме. Да започваме тогава! - Харон наблегна на последното и с рязък жест на ръката си, дръпна тъмните завесите на почти стенния прозорец, пред който бе водил речта си. Всяка вечер го правеше преди лов.

Осветявайки вдигналата се прах, лунните лъчи се прокраднаха в стаята. Ледено-сивата им светлина обля десетимата вътре, всичките строени като малка армия, на три редици. Освен Харон, разбира се. Речта си той издаваше гордо изправен пред всички останали. Волфганг беше застанал в средата, в неуспешен опит да се забелязва колкото се може по-малко. Лен и Райк, застанали от двете му страни, бяха отговорни за това, защото ако имаше някой чиито размери да бяха тройни на неговите, това бяха те двамата. Ренар, Кенет и Октавиан, които бяха пред тях, освен братя на главатаря, бяха и умовете на глутницата - негови съветници, макар и не точно. Харон, алфата на глутницата, бе дразнещо твърдоглав, и за съветниците си твърдеше, че "съветваха", само за да му пречат да си чува мислите. Лен и Райк, бяха братя и това правеше Волфганг още по-изолиран от глутницата, защото останалите - Дориан, Дан и Диего, си бяха като братя. Трите Д, знаеха се от малки и изглеждаха по-неразделни дори от Лен и Райк, а те се нуждаеха от обединените си мозъчни усилия, защото поотделно черепните им съдържания не бяха достатъчни.

"Гривната!" помисли си Волфганг, но вече бе късно.

В момента, в който луната го огря се сети, че бе забравил да свали кожената си гривна. "Зае" я от един от труповете след миналото пълнолуние и сега тя се разкъса от удебелилата му се китка, както гръдния кош на предишния ѝ собственик. Пръс!
Не го мисли дълго, малко неща можеха да го накарат да забрави за останалото, както болката от трансформирането. Райк и Лен твърдяха, че само ги гъделичкало след голям брой трансформации, но Волфганг знаеше, че лъжат. И те пищяха също така жално, както всеки от останалите. Виж, Харон само правеше една ядна физиономия, сякаш е наистина изнервен на тялото си, че изпитва подобна агония, но освен това, дори не гъкваше. Ако имаше някакъв лъч надежда, болката някога да изчезне, то Харон знаеше как. Но, дори такова чудо да се случеше, Волфганг никога нямаше да свикне със звуците. Всяка костица, до най-малката биваше пречупена само за да се издължи, размести или изкриви, а понякога всичкото едновременно. Сложиш ли месо с кокалите в месомелачка се чувало нещо такова - Лен, някогашният месар по професия, бе казал. Не беше пукане, нито звучеше като хрущене, по-скоро наподобяваше два големи камъка, които мелят трети.

Единственият плюс на тези тридесетина секунди на адски мъки беше пълната липса на кръв. Волфганг я мразеше. Мразеше гледката ѝ, цвета и най-вече миризмата. Странно как другият в него имаше съвсем различна представа за кръвта...
Досега и трите пъти, трансформацията започваше с ужасно срязване в корема. Дали и при другите бе така, Волфганг винаги се чудеше, но забравяше да попита. После беше ред на гръбнака, а след това всичко останало. Това "останало", включваше над двеста кости. Двеста. Пук! Това е два пъти по сто. Пук! Пук! Пук! Пук! Храс! Чупенето на ребро, се равняваше на болката на петдесет от останалите. А, ребрата са шест... чифта. Пук! Пук! Пук! Прекърш! Напиращият му писък, бе сподавен от внезапно разкъсаните му гласни струни. После и челюстта се схвана, карайки го да загърчи врат. Мускулите биваха разтрисани от конвулсии, сякаш оживели, кожата се разпъваше и заменяше бледият си отенък със сив такъв. После и очите...

Преди да се присъедини към глутницата на Харон Райк е бил мъчител и твърдеше, че за пленниците болката от няколко извадени нокътя е напълно достатъчна, за да си изпеят "увода" по време на разпит. На Волфганг, както и на останалите им паднаха и двадесетте, отстъпвайки място на по-острите, които да пробият през вече опънатата до краен предел посивявала кожа. Поне при Волфганг беше сива, тази на Рен ставаше чисто бяла, както и покриващата го снежна козина. Кенет беше рижав, но това се очакваше, тъй като и в двукраката си форма, изглеждаше сякаш над пълното с лунички лице, косата му гори. Трите Д, бяха от глава до лапи кафяви, а братята мускули на групата - бежови. Волфганг им завиждаше. Беше наясно още преди първата си трансформация, след като видя, че останалите притежаваха различен цвят козина, че ще бъде по някакъв начин отличаващ се. Както винаги...

Огромният върколак пред глутницата се разтърси, сякаш болката (или в неговия случай бесният гняв) го бе заляла като вода, която изтръскваше от себе си. Небесно сините му очи блеснаха на лунната светлина, преди да завие. След него, в хор завиха всички. Свърши се. Болката я нямаше, нито крясъците, нито звукът от мелещите камъни. Имаше нови възприятия, различни усещания и много миризми. Толкова много и всяка пораждаше различни емоции у Волфганг, или който бе сега. Толкова бяха силни, че понякога се стряскаше и пуфтеше с нос. Сам се чудеше, как се намира място в него и за стряскане, при всичкото останало, което го изпълваше. Звуците бяха по-ясни от всякога, което можеше и да е неприятно в определени ситуации, но като цяло не му пречеше. Всичките сетива, а Волфганг твърдеше, че дори и шестото, бяха многократно усилени, а заобиколящото ги ставаше по-наситено и сякаш по-детайлно. Дотолкова, че сега не изискваше особено усилие на нито един от тях, за да чуят и подушат приближаващата тълпа. Тридесет и трима души, двадесет факли, девет оръжия от дърво и метал - най-вероятно секири и, много вили. Надушваха се и няколко ножа, дори - студената миризма на метала и мръсната кожа по дръжката, не можеш да ги сбъркаш.

"Тази нощ, ще се лее кръв!" каза им Харон, когато усетиха тълпата.
Всички узнаха за разочарованието на Волфганг, тъй като в тази им форма не бе нужна употребата на думи, за да се разберат. "Мамка му!" помисли си разочаровано, и това също, бе усетено от останалите. Наистина бе обмислял той да каже това предвиждане, за да ги впечатли, но ето че главатарят го каза и сега отново бе най-впечатляващият от всички.

Усещайки общото желание да запрепускат към лова, Харон директно се впусна навън, разбивайки прозореца на таванското помещение, в което ги беше събрал. Останалите го последваха нетърпеливо и Волфганг изостана. Отне му няколко секунди повече от на останалите, за да събере смелостта нужна му, за да направи скока до отсрещния покрив. Може би не беше точно събиране на смелост, той така или иначе си беше куражлия, (или глупак - границата между двете всеки знае, че е тънка), по-скоро беше премисляне, обичаше да го прави преди да действа - това му вдъхваше известна  сигурност, че нещата няма да се объркат...

"Керемиди, хлад, влага, хлад, грапавост"

Харон тичаше пред всички, а Волфганг беше плътно зад него, останалите се разпръснаха, чак до съседните покриви. Дориан изчезна. Както обикновено, просто се изпари.

"Вятър"

Харон скочи. Дори не предупреди, че ще го направи, просто се хвърли от края на третия покрив, през който минаваха с Волфганг. По миризмата той усещаше, че тълпата е под тях. Колко гневни тълпи ли беше "успокоила" тази глутница? Срещаха се все по-често, особено в последно време и винаги имаха причина. "От войната ще да е." помисли си, и усети съгласието на останалите от глутницата. Доколкото му разправяха, винаги са успявали да се прикриват доста добре, главно като не оставят оцелели след себе си. Но, случеше ли се някога, някой гаф и определен човек вземе, че види не каквото трябва и се разприказва, останалите почти никога не му вярват - от страх или нещо друго оставаше неясно.

"Времената са отчайващи, а условията на войната наистина не ни предразполагат да останем в сенките" Всички го разбираха.
Главатарят никога не бива винен за забелязванията, случили се при изпълнението на неговия план, това е обща отговорност, поради безспорният факт, че бе общ проблем. Сега забелязванията нямаха значение, бяха толкова зачестели, че тълпи като тази тук имаха нужда от обръщане на специално внимание от страна на глутницата. Хвърляйки се от покрива към площада, главатарят винаги нападаше пръв. Волфганг усети кръвожадната бяс, която го обхващаше и това го накара да скочи след него, също така настървено. Зъбите на Харон се впиха в двойната гуша на някакъв дебелак, още преди да се приземи, а една жена до него, бе повалена на земята от инерцията, която бе набрал. Кръвта на дебелака опръска Волфганг и това го отврати, не искаше противността на това създание по себе си, но Вълкът ликуваше.

При приземяването си, бе повалил някакъв беззъб с вила и миг по-късно вече бе откъснал ръката му до над раменната става, и се насочи ръмжащата си паст към лице, което дори не можа да види. Преди да му скърши черепа, клетият изпищя и викът прокънтя в устата, която го бе захапала. Волфганг го намери за смешно. За кратките мигове откакто бяха нападнали, вече глутницата се бе погрижила да боядиса паветата по улицата червени, да изпочупи прозорците на близките къщи и да нападне дори онези, които не бяха излязли да заявят насред тълпа от идиоти, че са ядосани. Всички пищяха, не само онези, които бяха нападнати неочаквано, а онези до преди малко ядосаните и въоръжени с вили и факли пищяха дори по-изплашено. Разбягаха се, разбира се. Толкова уплашени, че някои нарочно събаряха други, не за да си проправят път, а за да ги хванем ние. Не само жените, а и мъжете не си поплюват, когато става дума за самосъхранение. Предизвикай достатъчно страха им и гледай как те се трансформират в зверове.

Мършав и мазен тип носещ най-смешната шапка, която Волфганг беше виждал, избута една ревяща жена към изскочилият на пътя му Райк. "Страхливец!" изръмжа към него Волфганг. Защо точно към Райк? Той винаги си играеше с плячката... Командата на главатаря, бе да "заглушим" всички от тълпата. Просто и ясно, а щом ставаше дума за тълпа няма време за заиграване и обръщане на специално внимание на някои от членовете ѝ. Той просто беше един сбъркан кучи син и не можеше да се въздържа. Не, че по начало би и опитал подобно нещо. Не виждаше нищо нередно в действията си. Животно. Чудовище. Твар. Наподобяваше това, което тази специална порода зъбати, бе била някога. Тъпи зверове. Сякаш усетил, че Волфганг съжали девойчето, Райк я притисна към земята оголвайки зъбите си над нея. Лигите му се стичаха по ужасеното ѝ до призрачност лице. Облекчение заля сивият вълк, когато Райк прекрати живота ѝ. Сигурен беше, че не бе усетила болка - изглеждаше сякаш загуби разсъдъка си, точно преди да умре. Всички усетиха отвращението на Волфганг, когато разкъса мазният страхливец, избутал жената към Райк. Гнусен, гнусен и миришещ. Дори не го прегриза, а раздра гръдния му кош. Не, че нещо, но повечето хора го отвращаваха, а този просто бе изключително противен, дори за тяхната раса.

"А, ония изроди пируват с това."

"Ония изроди правят и по-гадни неща." чу Кенет в главата си.

Само един от тях имаше глас, който дори небивалици да говореше, звучеше, сякаш знае всичко и то по-добре от всеки. Дори простаци като Лен и Райк се вслушваха в думите му. Ако някога нещо минаваше през непробиваемата тиква на Харон, то това бяха думите на брат му. С останалите двама винаги се сбиваха. Особено с Окатавиан! Откакто ги познаваше Волфганг бе започнал да забелязва, че така по техен си начин, изразяваха любовта и странната връзка помежду си. А, как само се обичаха когато си противоречаха... Това, разбира се, беше винаги.

Дори сега се сборичкаха насред пищящата тълпа по улиците на града. Разкъсаха някакъв дядка на две, защото всеки го дърпаше към себе си, сякаш отказващ да отдаде жертвата си на другия. С окървавена паст, Харон изръмжа към брат си. Неясно откъде Кенет се появи между двамата и прекрати враждата. Стовари се на земята, откъдето и да бе скочил, създавайки разстояние между братята си и продължи да бяга към някаква жена. В последните си мигове, тя заразмахва някаква факла срещу му... все едно имаше смисъл. Другите двама също се разпръснаха и се заловиха с оставащите хорица. Не бяха много. С Лени наблизо, жертвите падаха една след друга. Буквално. Мяташе се от една прегризана гуша, към друго гърло, към нечий ларинкс или сънна артерия. Не, че знаеше за сънната артерия - той дори не знаеше какво е артерия.
Знаеше, че човешкото тяло е крехко, а неговите оръжия - остри. Една брилянтна, безскрупулна, безмозъчна машина за кръвопролития. Знаеше какъв е, а Харон само това изискваше от глутницата си.

Някой удари Волфганг по главата и той чу дрънченето на метал. След което дойде неприятно пронизване в ребрата.

"Ръжда"

Миризмата му нанесе повече щети от раната (тя и без това щеше да заздравее като нищо). От всички трудни за определяне миризми, тази на ръждата беше най-сложна. Усещаше се, сякаш самият метал е повърнал. Четири ръждясали зъбчета, държани от дървена дръжка, която Волфганг прекърши с лапа, а сетне се протегна към онзи, който я държеше. Не го погледна в лицето - така беше по-лесно. Дай на жертвата лице и заколението става убийство. Инак, може и да мине, че не е такова.

Насред опразненият площад, властно проехтя вълчи вой. Воят на Харон значеше едно - свърши се. След него се включиха и останалите. Воят на Волфганг не бе като на останалите - в него имаше болка. От това, че нанесе щети по селото, от това, че отне толкова животи, макар и животите да бяха на тези гнусни, миризливи създания. Дори сега, когато си изкара толкова много от тази омраза върху тях, сякаш го изгаряше отвътре.

Кенет попита какво следва. Всички го чуха в главите си и се струпаха, кръв стичаща се от зъбите и козината им. Октавиан, беше този, който каза да бягат. Не го направиха веднага, само защото Харон не даде командата, иначе всички знаеха, че е най-разумното. Волфганг знаеше, да не предлага да прикрият следите си. Последният път когато го предложи се смяха, а колко отвратително само звучеше вълчият смях.

Харон хукна. Волфганг мразеше колко спонтанен бе - съмняваше се да премисля действията си. Повечето тръгнаха след него, а когато Волфганг се извърна да ги последва усети Дориан да го прескача, первайки го с лапа по муцуната. С ръмжене той го последва. Сякаш в главата си, усети превзетото му подхилкване.
"Бавник. Много луни си зад великият Дориан Тийч, че да тичаш до главатаря!" И беше прав. Ако имаше един, чиято бързина бе неоспорима това бе той. Дори рефлексите му, бяха по-развити от на останалите.

Волфганг разпозна посоката. Север. Винаги се разпознава най-лесно, когато се движиш натам. Въздухът, почвата, небето, сякаш с всеки метър стават по-различни. Нито на запад, нито на изток е така. Юг - той е като да се прибираш у дома. Колкото и да ти остава не бързаш, защото знаеш, че рано или късно ще стигнеш и ще е толкова хубаво, че някак имаш силите да потърпиш още малко.

"Какво има на север?" попита Волфганг, стараейки се да не усетят несигурността му...
"Полярни мечки. На Райк му писна да се чука със стръвниците от гората!" Чу Дориан.
"Виж, майка ти не ми е омръзнала."
"Не познавам майка си, но би ли ѝ го начукал за това, че ме е оставила пред вратата на сиропиталището?"
"Бих ѝ го начукал, че те е родила."
"Аз също!" Хриптящо се изсмя Диего, жълтите му зъби се оголиха. Ръмженето на Дан, ги накара да млъкнат.
Чакаше ги много път, съдейки по липсата на комуникативност от страна на главатаря. Ако го питаха колко остава щеше да каже "Колкото толкова и не по-малко.", както винаги.
Докато не наближат целта нямаше да се обсъжда крайната дестинация. Където и да беше, нищо добро нямаше на север - Волфганг знаеше. Независимо продължи с тях. Сега глутницата бе неговият живот.

Няма коментари:

Публикуване на коментар