"СЪДБАТА НА ДЖУДЖЕТАТА" от Маркус Хайц

Годината е 2012, проклетият автор е Маркус Хайц, а книгата е четвъртата от малоумната му поредица. Издателството, което по принцип ни предоставя книги с желирани корици и грозни рисунки по тях, отново е отговорно за отмъкването на парите ми като на загубеняк от побойник в училищния двор! Прощавайте, уважаеми екип на MBG Books, сигурен съм, че вършите най-доброто, на което сте способни *ХА!* и полагате старание в работата си - просто вкусовете ни се различават.

За последен път *Дано! Макар да се съмнявам...* джуджетата отиват на война! За четвърти или пети път от нея ще се реши съдбата на целия свят и тази на тяхната раса. И тъй като противникът за четвърти или пети път е тъмен магьосник, зъл дракон или безсмъртен елф, предполагам е ясно как ще завърши тя. Джуджетата ще спечелят с един магически удар нанесен над Тъмния лорд *на кой му пука, дали е дракон, магьосник или нещо подобно* - едноизмерен персонаж, който няма разяснени цели или мотив, но за сметка на това притежава дълбок, гърлен смях и е ... Познахте! Зъл. Събужда се като злодей, мие си зъбите като злодей и после прави каквото там правят злодеите, докато не дойде време да бъде сразен от героя и десет страници по-късно, дори няма да помним как се е казвал. Знаем, че ще стане - чели сме го, гледали сме го и сме го слушали безброй пъти и защо да си го причиняваме отново, когато нито е разказано по оригинален начин, нито е добавен някакъв изключителен за историята елемент. Още по-неприятното е, че от същия автор и то в същата поредица за четвърти път това всичкото се случва. Тунгдил е в началото на историята -> Злодей набира сили -> Тунгдил се мести някъде -> Злодей е зъл -> Тунгдил е предаден -> Злодей напада -> Тунгдил побеждава -> Злодей умира. Едно голямо F. и едно голямо U. на авторите, които не са наясно какви книги са излизали в жанра последните 40 години и не се интересуват да въведат нещо ново, иновативно или оригинално.

Какво прави тази книга по-нетърпима от останалите в поредицата? Освен това, което изредих, че чета за четвърти път - постепенно влошаващата се проза. В "Джуджетата" тя беше като на нов и неопитен автор *Маркус не беше нито едното от двете, дори тогава*, после странно защо, но стана по-плоска, а в третата книга си беше абсолютно неадекватна с описания като

"Камъните бяха така сиви и твърди, а небето беше синьо и с облаци."

Тук авторът слиза с още едно стъпало по-надолу... В "Съдбата на джуджетата" изобилстват провлачените и обширни описания за неща, които са без значение. Ироничното е, че като е обърнато толкова много внимание на незначителните неща се пренебрегват сцени, които трябваше да са важни, но не им се отделя достатъчно време и историята претичва през тях. Разминаването на убежденията на персонажите и действията им, бе също толкова рязко, тъй като някои от тях казваха едно и мигове по-късно вършеха обратното на това, за което са изразили, че смятат за правилно. Най-лошото обаче бяха недовършените части от сюжета, на които се обръщаше толкова голямо внимание - Защо Гауда *или както беше тъпото име на единствената жена в цялото джуджешко общество* изпитваше толкова силно недоверие към Тунгдил? Около това се изгради целият ѝ персонаж, както и отношенията ѝ с останалите. Около това се въртяха 3/4 от книгата. Дали той е заплаха, или не? Дали не е подменен с друго джудже и този да е самозванец, който се преструва на легендарния герой? И в един момент... авторът забрави за това. Не се казва дали наистина е той, или защо онази жена не вярваше, че е той. Джуджетата просто забравиха този колосален спор, разрешаването на който бе в основата на историята. Аз не забравих. И всеки читател освен, ако не е слабоумен също не би.

Какво толкова подготвяше Лот-Йонан? Не разбрах, а следях внимателно! Пренебрегнах секундната му трансформация от добрия магьосничко, защитник на света в славния статуйко и после тази на злия магьосник. Характерите на хайцовите персонажи не съществуват, така че техните действия и вярвания спрях да поставям под въпрос. Да отлага нападението си над силите на доброто, за да може да се развие отделният от него сюжет обаче... Тц-тц-тц. Как самият той не се е досетил, че е персонаж в лоша книга?! Независимо всичко това, най-голямата небивалица беше Тунгдил и престоят му в продължение на 3 века в тъмната бездна! 300 години се е бил с чудовища непрестанно. Не е спал, не е ял, не е ходил до тоалетна? Наистина?!
Знам, че ако фен на поредицата чете това, сигурно се ядосва и мисли, че не съм разбрал нещо, но аз проучвах! Сметнах дори, че не съм чел съсредоточено и препрочитах някои части. Отговори не намерих, а по принцип съм доста схватлив със сюжетите. Нека продължа:
Дъщерята на Боиндил - тя луда ли е или не? Разбрах за пристъпите, които я накараха да си отреже крайниците, но не разбрах дали е окончателно побъркана или просто трябваше да се осакати, за да си заслужи място в историята.

Авторът май сам си е знаел колко нелеп е злодеят му и затова е наблъскал още няколко. Магьосничко, онзи дракон, джуджето без нос и мозък, другия дракон, бандитите, орките, които не са орки от Warcraft и любимите ми - Алфарите или както там е псевдо властелинът-на-пръстените-подобното им име. Те бяха... жестоки. Така са описани, така се представят и всичко около тях е такова. Разбрах, че са кръвожадни след първите петдесет пъти, в които го повториха. "Ще те нарежа... и ще се насладя. Кръвожаден и жесток съм! Ние алфарите сме такива - жестоки!" Нелепите сцени, в които изтезаваха пленниците си звучаха неприятно, но... Хайде стига! Същата година, в която излезе романът всички бяха гледали Игра на тронове - стандартът беше вдигнат много по-високо и това, което ги шашкаше преди, вече не вършеше същата работа. Отвъд джуджешките крепости трима от главните герои *държа да отбележа* трябваше да измислят решение на любовния триъгълник, около който се въртеше арката на историята им. Техният характер се демонстрираше чрез това затруднение, развиваше се около му и се надграждаше върху цялата идилия зад него. За радост нещата бяха решени на бързо в края на книгата с простото изречение "ами, да ви взема и двете!" Да, защото така става с жените - особено когато едната от тях е кралица и това по никакъв начин няма да ѝ бъде проблем. Можех да говоря за това как авторът не разбира джуджетата, но след това разяснение няма смисъл, тъй като той изобщо не разбира хората.

Преди харесвах как берсерк джуджето жадуваше за битка - в тази книга, звучи като куче, което отчаяно се моли да го изведат на разходка.

"БИТКА! Много ми се бие! Жадувам за стомана!"

Убедително... Сигурен съм, че това не са думите на узрял войн, който е изживял годините си на бойното поле. Макар и леката нелепост на думите на всички персонажи в миналите книги, колкото и пресилени да бяха, понякога можеше да се намери присъствие на истинност в тях. Съществуваше мъдрост *макар и такава за 7 годишни*, а в тази книга говорещите просто философстваха като наивни деца. Споменеше ли се обителта на злото ме побиваха тръпки и когато главните герои стигнеха това прокълнато място, бях истински развълнуван - в тази книга Тъмната Бездна е нелепа. Домът на злото, извор на най-омразните създания и все пак... Накрая изчезна ли? Какво стана?! Онова джудже, което нямаше нос и се оказа Върховният тъмен магьосник/Лорд на злото/Владетел на мрака или каквото там още беше - то се появи така внезапно, както и изчезна. Дойде от Тъмната бездна - това ужасно място - после изчезна или се върна обратно в нея и никой не обърна внимание, че зад магическата бариера разделяща я от Гирдългард, все още има чудовища и ужасии.
Много е могъщо, много е опасно лошото джудже и Тунгдил не знае как да го победи. -> Битката им е страховита, разтрисаща земните недра! -> Тунгдил го победи. Ура!
Край.

Това може да е ефектно за епос от древните митове, но не и за роман от приблизително 150 000 думи!

Орсън Скот Кард имаше лекция, в която цитира Чехов, но измени думите му обяснявайки как всеки елемент, който авторът добавя към една история е пушка, която зарежда. Ако тя няма да гръмне по някое време - просто няма смисъл да го е направил предварително. Или стреляш с пушката или недей да я зареждаш и после да я оставяш ей така, защото някой може да пострада. В случая раненият е историята.

Не обичам да давам негативно мнение. Уважавам всеки труд, но мързелът на някои автори ме отвращава. Вярвам, че ако някой няма нищо хубаво да каже за едно нещо - по-добре да не казва нищо, но не е честно подобни произведения да бъдат публикувани, когато книги от сорта на "Песен за огън и лед" "Колелото на времето" и "Хрониките на Амбър", са вече съществуващи и поставили някакъв стандарт. Вярно, че за някои този стандарт може и да е недостижим, но това не значи, че върховните слова вече са изписани и никой не трябва да опитва да ги надмине.

Оценка няма. Нито цитат.