Маркус Хайц е роден в Хомбург през 1971, което го прави на 32 когато написва този свой епос, което е изненадващо, защото диалозите са като тези, които аз пишех на 14. Не казвам, че са лоши *харесвам всичко, което съм писал досега*, но все пак би се очаквало повече от човек с опит, заслужил признанието на родината си. Наистина ли това имаш да предложиш, Германия? С така богатата си култура, невероятни легенди писани в древността и текстове вдъхновявали хората през поколенията да напишат величествени пиеси, книги и сценарии. Посредствено!
"Джуджетата" не е лош роман, просто е разочароващо обикновен. Плосък е твърде негативна дума за така приятен роман, но той е точно на границата да бъде такъв. Интересен е, има известна оригиналност в себе си и подобно на класическите фентъзи романи, притежава топлина напомняща на домашния уют. Задържа вниманието на читателя и има защо да бъде прочетена. Това е.
Въпросът е, дали самият автор е доволен ТОВА да е романът му. Толкин е казвал, че е нелепо хората да критикуват историята, която е разказал, защото това е неговата история, развиваща се в неговия свят, с неговите персонажи - невъзможно е за друг да знае как се развива тя и да ги познава по-добре от него. И е бил прав. За него това звучи подходящо да се каже, тъй като е прекарал целия си живот развивайки своя легендариум. Културите, езиците, расите и техните истории, както и най-важното - техния курс на еволюция *промените, които претърпяват с отминаването на епохите, миграциите на народите и състоянието на света*. Писатели като Маркус Хайц, нямат право да казват подобно нещо, защото тяхната история не е това, което е тази на Толкин. Неправилно е да се споменават слабаци като Кристофър Паолини, тъй като Хайц е същински гений в сравнение с него, *ама така или иначе бе споменат Толкин, който пък е съвсем другата крайност*, но Кристофър извинява плагиатстващата си липса на въображение с това, че "всеки вижда историята по свой си начин" и е прав. Такъв е и случаят при "Джуджетата". Много позната история, разказана по специфичен начин, който никой друг не може да измисли така, освен този автор. Дотук полагам усилие да изброя хубавите неща.
Историята успява да въздигне гордата раса на джуджетата като героите, които всъщност са, разбивайки представата за архетипните скромно изградени, едноизмерни и второстепенни персонажи, които са в останалите романи. Тук те буквално са създадени, за да се бият в името на континента, който обитават. Да защитават другите раси от нашественици, а укрепленията им да служат като защитна стена срещу тях, предотвратявайки инвазии в Гирдългард. Митосът, легендите, приказките и фолклорът им са изградени по страхотен начин - богато, мащабно и все пак запазващо семплостта на приказките, с която да бъдат лесни за разбиране и предаване. Тъй като джуджешката политика е една от главните тематики на сюжета, присъства установена йерархия, за която колкото повече читателят разбира, толкова по-внедрен се чувства. Историята, около която главно се върти сюжетът обаче, е тази на Тунгдил, а тя е като на всеки фермер, който с развитието на обстоятелствата става крал, спасява света и се жени за принцесата. Разликата е, че досега мономитът бе присъщ главно за персонажи от човешката раса, а тук протагонистът е джудже. Това е и главната причина книгата на Маркус Хайц да заслужава признание, защото ако не друго, той пръв направи това.
Не знам, дали оригиналното произведение е написано по красив за немския език начин, нито дали в оригинал прозата на автора е нещо, което да заслужава възхвала, но преведена на български, историята бива разказвана по много "не-писателски" начин. Изразяването на автора е толкова обикновено, че ако снимат филм по книгата, той трябва да бъде черно-бял и не, че този формат на киното е лош, просто слабата проза, с която е написано произведението го правят незавършено и оттам "безцветно". Душата на един текст по принцип е в начина, по който е разказван. В този, няма установено лице, през чиято гледна точка се развива действието, нито е в трето всезнаещо лице, което се пада гласът на разказвача, който винаги е наясно с всичко. Една глава може да бива разказвана през очите на Тунгдил, но също така да включва и мислите на други персонажи - нещо, което той няма как да знае, при положение, че не е установено притежанието му на телепатични способности.
Историята си струва. Чете се бързо и лесно. Не е натоварваща, нито толкова мащабна, че да затруднява и обърква читателите си. Книгата определено е нещо, което никой не е виждал досега и включва страхотни сцени, които пасват изненадващо добре на класическия ѝ сюжет. Надявам се, че в оригинал е написана с по-внушителен лиричен похват, защото се пада поне пето произведение на автор, който е имал десетилетие повече от мен да чете и пише.
Оценката е 4+. Appearances are there to be ignored, for the biggest hearts may reside in the smallest and unlikeliest of creatures.
