понеделник, 11 май 2015 г.

ЧЕУШЕВО I-III


Никога не съм се съмнявал в красотите, които родната ми държава има да покаже, нито в ужасите, които крие. Чеушево е едно от онези села, за които никога няма да чуете, докато не се натъкнете на него, а после ще се чудите как ви е убягвало до този момент. Едно село, за което никой не знае, а звучи като нещо, твърде познато, за да се изплъзне на погледите, вперени в картата. Роден съм в Трихълмието, а отскоро и Пловдив, в България или Османска империя, макар да отказваме да я наречем така. Отказваме, защото я превзеха, когато ни пратиха чумата. Виновна е тя - чумата. Чумата и само чумата! Как инак нашият народ би паднал? Бил е тук от времето на Троя и Микена! Не знам много, но дядо Гене казва, че това било отдавна.

Дойдох в Чеушево, когато с Ана се забъркахме в голяма беля. Аз лично смятам, че бе изява на патриотична непокорност, но на никой не му се занимава с това какво мисля аз в момента... Чумата, османците, непрестанната смяна на владетелите тук, какво ли не. Нещата са толкова зле, колкото могат да са! Сигурно затова когато един от поробителите опита да насили Ана и аз взех закона в свои ръце, знаехме че никой няма да застане на наша страна. Така, че избягахме, далеч. Толкова далеч, колкото трябва да бяга един българин, ако посегне на някой от таз дяволска сган. Толкова далеч, колкото Ана каза, че би могло да се разбира под "далеч" с малкото средства за транспорт, които имахме.

Ана, с нейната къса черна косица и светли очички, под които уморени тъмнеят сиви кръгове, които някак я правят по-привлекателна за мен. Голямо допълнение към нейния поглед, особено този, с който ме гледа сега. Онзи неин поглед.
 - Вещица, така казват. - опитваше се да надникне през прозореца на най-отвратителната къща, която бях виждал, а много напоследък изглеждат сякаш приютяват самата смърт под покрива си, така че това говори за нещо.
 - Казват?! Откога говориш с местните? Откога изобщо си станала толкова...
 - Ще влезем ли? - по-скоро заповяда, отколкото попита. Винаги получава това, което иска. Поне от мен...
 - Лесно ти е на теб да го кажеш, изродче! - Ана оцеля чумата, нещо което не се среща често. 'Ептен, ако ще да сме точни. Поне аз не съм чувал такова нещо. Та, откакто се върна, буквално от мъртвите, нещо ѝ е сбъркано. Тя се радва, но ако друг освен мен разбере за състоянието ѝ, също няма да го приеме добре. Аз, поне съм съобразителен. Доколкото мога.
 - Не! Нененене! - трудно е да си настоятелен, когато се налага да шепнеш, а това малко създание така ме отвращава с това, което прави, че ми идва да закрещя. Започва се с едно рязко потъмняване на кожата, а сетне  цялата сякаш се разгражда на трохички, които очертават силуета ѝ. Трохичките или точиците затреперват и преди да съм се осъзнал откачалката е преминала през най-близката стена, сякаш е призрак. На фона на тази замираща къща, обаче, "призрак" е дума, за която не бих искал да мисля. След като буквално прекрачи, сякаш през отворен праг, видим само за нея, Ана се изгуби от погледа ми. Сега стената ми изглеждаше противна, омърсена някак. Мразех Ана, за тая гадост дето може да прави. Мразех я още повече, че не спира да я прави при всяка отдала се възможност за това.

Ръцете ѝ се показаха, сякаш поникнали от контрастиращата с останалото бяла стена на къщата и ме задърпаха. Миг по-късно, след  чувство като на преминаване през завеса и полазването на най-ужасните тръпки, бях вътре, а ръцете ми стискаха тънката ѝ шия, или въздуха там където трябваше да е тънката ѝ шия.
 - Мразя т... - дори тези думи, изречени докато ръцете ми търсят как да я удушат, нямат ефект, защото тя никога няма да спре да го прави. Да си върши изродщините, да се отдава на неестественото.
 - Шшшшт!!! - сложи пръст върху устните си, а после се усмихна.

Космите по тила ми настръхнаха, когато огледах нещата вътре. А, си мислех, че къщата изглежда зловещо отвън... Не знаех наименованието на почти нито едно от нещата наредени по лавиците, не знаех защо са в буркани и за какво е зеленикавата течност, в която са накиснати. Както и за останалото в къщата, не знаех, защо миришеше така, нито знаех защо е толкова по-студено отколкото бе навън. Ана безгрижно изследваше с поглед вътрешността на къщурката. Откак се избави от черната мор, рядко се случва грижи да се задържат в главата ѝ. Като че всяка нейна тревога, вече бе мое бреме.

Разглеждаше всичките отвратителни неща тук с невероятен интерес, дори мръсотията по земята, която изглеждаше сякаш огромна шипеста змия си е сменила кожата, а после се е разпаднала на парчета.
 - Хареса ли си нещо? - изсъсках заядливо. -  Защо изобщо влязохме?! Трябва да изчезваме веднага!
 - Ние? - пак онази усмивка. Прилоша ми, защото знаех какво следва, а точно в този момент, не можех да понеса нейните номера.

Отличаваща се в слабо осветената стая, кожата ѝ отново заприлича на струпана в момичешки силует черна прах, която плавно премина през стената. Докато не изчезна изцяло, лицето ѝ бе втренчено в мен, наслаждавайки се на обхващащата ме паника. Остави ме! Сам, напълно сам в тази скверна къща на страхотията.

И тъкмо, когато си мисля че няма накъде по-стреснат да бъда, се появява най-грозното създание, което очите ми са съзирали и сдържайки писъка си, осъзнавам че не съм толкова сам, колкото си мислех. Нищо чудно, че мислят стопанката за вещица. Съмнявам се, някой от виделите я, изобщо да сметне, че не е. Особено с тази дивашки стърчаща навсякъде коса, която изглеждаше побеляла, заради прахта по нея, а не от видно безкрайната възраст на това изчадие. Възкресена мумия, чиито очи бяха вперени в мен. Очи? По-скоро приличаха на две цепнатини в набръчканото ѝ лице. Покрити от две пердета, под които, някога са били сини и зрящи. Беше сляпа, но сякаш виждаше в душата ми. Виждаше страха ми.
 - Ааааааааа.... - не прозвуча, сякаш иска да заговори. Звукът не бе, като нищо, което обичайната българска старица може да издаде.
Видях безброй да умират от чумата и в последният си миг издаваха нещо, което звучеше като това. Грачещо пищене, сякаш замряло в гърлото ѝ, задавено от прахта.

Повдигна ръка, с което ръкавът на покриващата я тъмна роба, се изхлузи. Осветена едва-едва от лунната светлина, навлизаща през прозореца зад мен, се разкри призрачна, покрита със старчески петна кожа. Изглеждаше по-болна, дори от тази на чумавите. Твърде скован от уплах, не можех да помръдна. Онзи стар, хлапашки страх от вещици, който така се бе впил в мен сега, сякаш ме превърна отново в малко дете. Треперещата ѝ длан, приближаваше лицето ми и скоро щеше да ме пипне. Чувствах, че ще умра, ако това стане - толкова не го исках. Да не би сърцето ми да спря или просто вече не усещах нищо? Не чувах нищо, дори.
"Нека умреше!" изпищях мислите в главата си. Толкова се боях от нея, че желаех гибелта ѝ, само за да не се налага да понеса слузестия допир на протегнатите към мен пръсти. "Прибери я, о Господи!"

После прозореца се пръсна на парчета, измежду които огромна космата фигура влетя в стаята. Ръмжащо същество се стовари върху жената, присвило триъгълните си уши назад. Тя се свлече на земята и чак когато чудовището впи зъбите си в нея, нададе писък. Като, че не осъзна какво става. Острите му нокти разкъсаха през нощницата на жената, пропивайки я с кръв. Имах миг да го огледам: оголени зъби, жълтеникави очи и вълча муцуна. Всичките неестествени, всичките смъртоносни. Писък на болка се разнесе и сякаш ме върна в реалността.

Мамка му, това шега ли беше? Вещица?! Я, стига! Просто поредната спаружена старица. Твърде много смърт и болка видях, за кратките си 17 години. Твърде много демони и чудовища обитаваха живота ми, следваха ме и убиваха всичко по пътя, по който ги водих, за да треперя така неконтролируемо от една бабичка. Развилата се ситуация, само доказваше наученото от мен през годините - винаги има по-голяма риба.

Наблюдавайки развиващата се кървава сцена пред мен, чух в съзнанието си инстинктът, който пищеше, че ми е наложително да бягам. Явно отвъд вкочаняващият страх съществува друг, по-ясен от него. И благодарение на него побягнах през разбития прозорец.

Какво, да го тръшне чумата, беше това?! Вълк? Не, твърде голямо беше. Дори не го видях добре, а знаех че ще ме преследва завинаги, всяка вечер отсега нататък, стига да намерих начин да заспя отново. Чух събратята му да вият от покрайнините на селото. От отдалечаващата се зад мен къща, свирепите звуци и рязко секналият писък, ми подсказаха доста ясно какво се развиваше вътре. Писъка бях чувал и преди - такъв на агония, която жертвата очаква да спре с настъпването на бленуваната смърт. Мога да се закълна, че чух как кръвта ѝ опръска стените, дори от това разстояние! Разплиска се по тях, сякаш изстреляна от разкъсаните артерии. Дори стъпките си не чувах, след този звук. Времето не минаваше, всичко беше един миг на ужас.

Дали улиците бяха твърде тъмни или просто не виждах нищо в безумния си бяг, така и не разбрах. Просто тичах, без да виждам каквото и да било около себе си. Жестоките звуци зад мен, заглъхваха с всяка следваща крачка. Тишината и мракът, ме обгърнаха, но не спрях. Тичах, докато нямах сили да тичам повече и единственото, което чувах бе дъха си.

Когато да продължа още, бе невъзможно, спрях и когато се огледах, разбрах че съм попаднал на мястото, където щеше да започне всичко. Тогава ми изглеждаше като огромен вал от струпани камъни, стоящ там, кой знае защо. Кой знае откога...